Индивидуалното развитие на човека и животните започва от една оплодена яйцеклетка.В зряла възраст човешките клетки нарояват около 100 000 милиарда.Но клетките не са безсмъртни.Голяма част от тях непрекъснато отмират и приблизително толкова се възстановяват.Отдавна е установено,че единственият път за размножаване на клетките е деленето на предшестващите ги клетки.

Деленето на клетките не означава само увеличаване на техния  брой.Това е механизъм,чрез който се предава и разпределя наследствения материал в дъщерните клетки.И тъй като преносители на наследствеността са хромозомите,тяхното поведение заема централно място в клетъчното делене.

Клетъчното делене лежи в основата на размножаването и нарастването на организма.То участва при възстановяването на изхабени и увредени тъкани и органи,осъществява приемствеността на клетъчните поколения,прехода  от едноклетъчни към многоклетъчни организми и осигурява безсмъртието на живота.

От  изключителна важност за майчината клетка е предаването на точни копия наследствена програма на дъщерното поколение по време на клетъчното делене.Този механизъм се осъществява чрез сложното клетъчно делене,наречено митоза /митос-нишка/,което протича по време на растежа в повечето клетки на организма.

Непосредствено слад всяко делене се решава въпросът за бъдещето на клетката-дали тя ще се размножава или ще се специализира.Веднъж поела пътя на размножаването клетката претърпява активен период  на подготовка на делене.Този период е известен като интерфаза и той обхваща времето между две митози.При интерфазата клетката синтезира активно белтъци и се увеличава клетъчната маса,т.е.клетката расте.Но заедно с това към края на интерфазана наследственият материал се удвоява,като се синтезира ДНК.През този период хромозомите представляват хроматинови нишки с ниска степен на компактност.В края на интерфазата синтетичните процеси в клетката спират и започва деленето.

По време на митозата хромозомите се разделят равномерно в две дъщерни клетки.Процесът е непрекъснат,но за да бъде по-лесдно описан се разделя условно но четири фази:профаза,метафаза,анафаза и телофаза.

           Най-забележимите събития,които се извършват с майчината клетка чрез профазата,са две-превръщането на интерфазните  хромозоми в митотични и оформянето на делително вретено.Хромозомите се специализират и нагъват като силно се скъсяват и удебеляват,превръщайки се в компактни частици.Те са удвоено съдържание на ДНК и всяка хромозома се състои от две хроматиди,свъзани чрез центромера.Хромозомите не могат да се движат самостоятелно.Тяхното придвижване в клетката се осъществява чрез делителното вретено.То се образува в цитоплазмата от белтъчни нишки,свързващи двата полюса на клетката.По време на профазата ядърцето и ядрената мембрана постепенно се разпадат.

През метафазата хромозомите са максимално скъсени и компактни.Те се подреждат независимо една от друга в екватора на делителното вретено,като всяка се свързва чрез центромера си с неговите нишки.

По време на анафазата нишките на делителното вретено се скъсяват откъм полюсите.Сестринските хроматиди на всяка хровозома се разделят в областта на центромера и се насочват към срещуположните полюси на клетката като самостоятелни хромозоми.Всяка от тези хромозоми носи нормално количество ДНК,т.е.наследствена информация.

През телофазата в областта на полюсите на делителното вретено  хромозомите се доближават,компактната им струкура се разрушава,те се удължават и отъняват,губят видимите си очертания и постепенно преминават в хроматинови нишки,т.е.в интерфазни хромозоми.Ядърцето и ядрената мембрана се възстановяват и оформят две ядра с диплоиден хромозомен набор.При животинските клетки в екваториалната област започва разделяне на цитоплазмата чрез прищъпване до обособяването на две самостоятелни дъщерни клетки,докато при растителните се образува вътрешна преградна пластинка.Така слез завършване на митозата от една диплоидна майчина клетка се образуват две също диплоидни клетки.

Виждаме,че две  събития осигуряват програма при  преминаването от едно поколение в друго:удвояването на хромозомите в майчината клетка и тяхното разделяне в два еднакви комплекта по време на митозата.

Процесите,които подготвят клетката за делене/интерфаза/ и процесите,които осъществяват размножаването й /митоза/обхващат нейния митотичен цикъл.Митозата протича бързо и заема до 10% от времето на този цикъл.

Митотичният цикъл има различна продължителност на различните клетки.При човешките клетъчни култури митотичният цикъл трае 20 часа/19 часа интерфаза и 1 час митоза/.При естественото обновяване на клетките на чревната лигавица на човек митотичният цикъл продължава 24 часа/23 часа интерфаза и 1 час митоза/.

Приема се,че една от главните причини за настъпване на клетъчното делене е нарушаването на отношението между масата и обема на ядрото,от една страна,и на цитоплазмата от друга.По време на интерфазата цитоплазмата нараства много по-бързо от ядрото и то кото че ли губи контрол върху цитоплазмената маса.Клетъчното делене възстановява оптималното отношение.Митозата има продължителност средно от ½ до 3 часа и е зависима от температурата,от присъствието на някои хормани и стимулиращи растежа фактори.Така например повишавенот на температурата в известни граници ускорява процеса,а понижаването й го забавя.

При еукариотните клетки е познат и процес на делене-амитоза.Той се наблюдава при дегенериращи клетки/в зародишни обвивки,при епителни клетки/При него не се образуват хромозоми и делителен апарат,което не позволява на наследнствената програма да се предаде в пълен комплект на дъщерните клетки.Но амитозата е нормален вид делене при много едноклетъчни.

Съществува клетъчен механизъм,който за разлика от митозата,намалява наполовина/редуцира/хромозомния набор на половите клетки при тяхното образуване.Клетъчният механизам,който осъществява редуцирането на хромозомния набор в клетките е установен.Това е особен вид клетъчно делене-мейоза/мейозис-намаляване/.Този процес вмого отношения напомня митозата,но е значително по-сложен.Мейозата протича като две последователни митотични деления,всяко едно от които преминава през четирите познати фази-профаза,метафаза,анафаза и телофаза.Двете деления са зарграничени от кратка интерфаза.Но преди първото делене генетичният материал се удвоява/синтезира се ДНК/,като при обикновена митоза,докато преди второто делене генетичният материал не се удвоява.И при мейозата се формира делително вретено,за чиито нишки се прикрепват хромозомите чрез своите центромери.Скъсявайки се,нишките придвижват хромозомите към полюсите на делителното вретено.

В началото на първото делене на мейозата/I профаза/хомоложните хромозоми от хромозомния набор се приближават и временно прилепват плътно една с друга-образуват се двойки хромозоми/биваленти/.Всяка една от двете хромозоми се състои от от две сестрински хроматиди.Това повадаие на хомоложните хромозоми е характерно за мейозата.Тяхното свързване се съпровожда с уникално събитие-двете хромозоми си обменят материал от някои свои участъци,протича т.н.кросинговър/кръстосване/.Това има съществени последици за генетичната програма.

След това бивалентите се подреждат по екватора на делителното вретено/Iметафаза/и се разделят/Iанафаза/.Разделят се обаче не хроматидите на отделните хромозоми,а самите хромозоми в бивалентите.В полюсите на клетката се образуват,както при обикновената митоза,дъщерни ядра/Iтелофаза/.Само че всяко ядро съдържа по една хромозома от всяка хомоложна двойка и следователно е с намален наполовина брой хромозоми.Но всяка хромозома е с удвоено количество ДНК,защото е образувана от две хроматиди.Клетката се разделя на две дъщерни клетки и всяка от тях по-нататък осъществява самастоятелно второто делене.

Второто делене на мейозата е много сходно с митотичното.В двете клетки се оформя делително вретено/IIпрофаза/ и компактните хромозоми се подреждат в неговия екватор/IIметафаза/ .След това хроматидите на всяка хромозома се разделят и като самостоятелни хромозоми се отправят към полюсите на клетката/II анафаза/.Там се образуват дъщерни ядра,в които хромозомният набор е хаплоиден и всяка хромозома съдържа нормално количество ДНК.Всяка от двете клетки се разделя на две/II телофаза/,като се получават общо четири клетки.Получените при мейозата 4 хаплоидни клетки имат еднакъв брой случайно разпределени хромозоми,които не носят еднаква наследственост.Всяка клетка съдържа в хромозомния  си набор само по една хромозома/бащина или майчина/от всяка хомоложна двойка,при това с някои разменени участъци с другата хромозома.Така във всяка клетка се формира случайна наследствена комбинация от гени,което е предпоставка за многообразие в поколението.

Амитозата е просто делене на еукариотните клетки.По време на амитотичното делене ядрото се намира в интерфазно състояние,хромозомите не се компактизират и не намалява синтитичната активност на клетката.В цитоплазмата не се образува делителен апарат.

Амитотичното делене започва след репликация на ДНК.Обикновено първоначално се изменя формата на ядърцето и то се разделя чрез прищъпване или се разпада на отделни фрагменти.След деленето на ядърцето или едновременно с него се разделя ядрото.Описани са различни начини на пряко делене на ядрото-чрез прищъпване,чрез вдлъбнатина или чрез фрагментация.При това делене образуваните ядра могат да имат различна големина.Често след разделяне на ядрото читоплазмата не се разделя и се образуват двуядрени или многоядрени клетки.

Амитозата се среща много  по-рядко от митозата,обикновено в стареещи,обречени на гибел клетки,които не са способни да образуват пълноценни дъщерни клетки.Амитотично делене често се наблюдава при регенерация и патологични процеси-възпаление,злокачествен растеж.При едноклетъчните организми амитозата има специфични особености и важно значение.

Наблюдават се три вида амитоза:

1.Дегенеративна-Среща се при деференцирани клетки,които вследствие на специализацията си за изпълнение на определени функции са загубили способността да се делят митотично.Това са дегенериращи клетки,обречени на гибел-клетки на зародишните обвивки,на плацентата,на яйчниковите фоликули и др.

2.Реактивна-Най-често е свързана с активиране на кленти при увреждане на тъканите.Реактивната амитоза е несъвършено делене-образуваните дъщерни  ядра не са пълноценни и бързо се разрушават.Тъканният ефектсе възстановява по-късно чрез митотично делене на други клетки.

3.Генеративна-При някои първаци амитозата е нормален процес на делене.Такова делене се наблюдава например при инфузориите,които имат две ядра:макронуклеус-гигантско полиплоидно ядро,осигуряващо основните синтетични процеси в клетката,и микронуклеус-който участва в половия процес.При размножаване на клетките макронуклеусът се разделя амитатично чрез прищъпване,а микронуклеусът се дели митотично.Характерно за генеративната амитоза е ,че се получават пълноценни дъщерни ядра,съдържащи генетична информация на клетката.Това евъзможно,тъй като хромозомите от всеки набор са свързани помежду си и при делене между дъщерните клетки се разпределят цели хромозомни набори.

Интерфазно ядро.Ядрото на еукариотните клетки е най-големият клетъчен органел,една от малкото структури на клетката която лесно се наблюдава с оптичен микроскоп.В ядрото се съдържа хроматин-молекули ДНК,свързани в комплекси с множество белтъци.Тези комплекси представляват хромозомите,които в състава на хроматина се намират в некомпактно състояние.Ядрото като клетъчен органел може да се наблюдава по време на интерфазата.При прехода на клетката към делене ядрената структура се разрушава.През този период хромозомите се компактизират и се разделят в две дъщерни клетки.Ядрото функционира през интерфазата,тогава в него се извършва синтеза на РНК,а ако клетката се подготвя за делене,се осъществява синтеза на ДНК.

Прокариотните клетки не притежават обособено ядро.При тях ядреният материал не е отделен с мембрана от цитоплазмата,но е събран в ядрена зона и се нарича нуклеоид.Прокариотите нямат цитоскелет,те са ограничени от драва клетъчна стена и ако са подвижни,се придвижват с разположено извън клетката камшиче.

Броят,разположението и формата на ядрото могат да бъдат различни в различните видове клетки.Повечето клетки съдържат едно ядро,но има и многоядрени.Те се образуват при сливането на две и повече едноядрени клетки-например напречнонабраздените мускулни влакна.Многоядрените клетки се образуват и при незавършено докрай клетъчно делене,при многократно делене на ядрото без последващо разделяне на цитоплазмата.Ядрото обикновено е разположено в центъра на летката,неговото положение се определя от белтъците на цитоскелета.Формата  му най-често е сферична,но не севлияе от формата на клетката и от клетъчната диференцировка.Ядрото може да се наблюдава в жива клетка.На фона на цитоплазмата то изглежда като по-силно пречупващо светлината мехурче,в което не се наблюдават детайли.Ядрената обвивка отделя ядрото от цитоплазмата.Тя е съставена от две мембрани.Външната ядрена мембрана се слива с мембраните на гранулирания едноплазмен ретикулум,по цитоплазмената й повърхност са разположени рибозоми.Под вътрешната мембрана,от страната на хроматина,е разположена опорна мрежа от белтъчни нишки.Двете мембрани са разделени от тясно междумембранно пространство и се сливат в областта на т.н. ядрени пори.Ядрото съдържа интерфазните хромозоми на клетката-ядрен материал,който се нарича хроматин.Всяка хромозома е съставена от молекула ДНК,свързана с различни белтъци.В клетъчното ядро се съдържат едно или повече ядърца-специфична структура,в която се образуват рибозомите.В интерфазното ядро,когато хромозомите са в некомпактно сътояние,участъци от някои хромозоми се обединяват,формирайки основата на ядърцето.Всички структурни компоненти са потопени в течна основна среда-ядрен сок.Ядрото съдържа нуклеинови киселини.Основната съставна част на ядрото е ДНК.Сухата маса на клетъчното ядро съдържа около 20% ДНК.Съдържат се и множество белтъци-около 70%-75% от неговата маса.Съдържат се около 5% липиди,произхождащи от мембраните на ядрената обвивка.

Bookmark and Share

Олекотяване на Windows с nLite

nLite – да направим Windows лек!

 

Мечтали ли сте някога за собствена Windows дистрибуция, която да не ви инсталира нежеланите компоненти, които така или иначе не използвате, да съдържа последните кръпки и сервизни пакети и да инсталира автоматично драйвърите за вашата конфигурация? Да създадете собствен олекотен Windows e възможно, при това много лесно, бързо и безплатно с програмата nLite.

nLite е малка програма с интерфейс на български език, която служи за премахване на нежелани компоненти, интегриране на кръпки, сервизни пакети и драйвъри в Window 2000 Pro/XP (всички версии) /2003 (Еnt). Освен това има възможност за създаване на bootable диск и автоматизиране на инсталацията (без намеса на потребителя). Въпреки, че все още програмата няма финална версия, работи стабилно и се развива с изключително бързи темпове. Може да я изтеглите свободно от http://nuhi.msfn.org. За да работи nLite ви е необходим MS .NET Framework. Ако го нямате инсталиран, изтеглете го от download.microsoft.com и го инсталирайте.

След като вече сте качили nLite на вашият компютър, стартирайте го от иконата на работния плот или от старт менюто. Ще ви се появи прозорец с информация за версията на програмата и меню за избор на език (фиг. 1).

nl1

От менюто изберете Bulgarian и щракнете бутона “Нататък”. Следва да изберете какви промени искате да нанесете на вашият Windows. Имате следните възможности: интегриране на сервизен пакет, отстраняване на компоненти, създаване на автоматизирана инсталация (без намеса на потребителя), интегриране на драйвъри, интеграция на кръпки (hotfixes), oпции и донастройки и създаване на bootable (самозареждащо се) ISO. Изберете желаните задачи и преминете към следващта стъпка. От бутона „Изберете” посочете папката, в която сте копирали съдържанието на вашият Windows инсталационен диск. Моля обърнете внимание, че трябва да посочите директорията с инсталационните файлове, а не директорията на вече инсталираният Windows!!! След като сте посочили папката,  nLite ще изведе кратка информация за Windows-а – версия, build, сервизен пакет, език, размер. Натиснете „Нататък” за да продължите с изпълнението на задачите. (фиг. 2)

  • Интегриране на Service Pack. Toва става, като от бутона „Изберете” посочите файла на сервизният пакет. Едва ли ще срещнете някакви затруднения с тази стъпка..
  • Отстраняване на компоненти. В тази част от процедурата по олекотяване на Windows трябва да изберете кои компоненти желаете да премахнете. Те са групирани в следните категории: Драйвъри, Интернет приложения, Мултимедия, Опции на операционната система, Приложения, Сервизи (услуги), Езици и Директории. Когато маркирате с мишката кой да е компонент, в дясно се появява кратко описание за какво служи и дали е безопасно отстраняването му. Четете внимателно помощната информация, преди да селектирате каквото и да е било за премахване, за да си спестите проблеми с олекотеният Windows. Може да заредите готова схема, да импортирате и експортирате настройки от меню Файл. В меню Compatibility ви се дава възможност да изберете кои компоненти да бъдат защитени от неволно отстраняване. (фиг.2)

nl2

  • Интегриране на драйвъри. nLite ви позволява да интегрирате драйвърите за наличния ви хардуер в Windows инсталацията. За целта oт бутона „Вмъкни” изберете inf файловете. Важно е да се уточни, че по този начин се вмъкват само драйвърите, а не и съпътващите ги помощни програми, контролни панели и т.н. Препоръчително е да премахнете същият тип хардуер от страницата „Премахване на компоненти” с цел избягване на конфликти.
  • Интегриране на поправки (hotfixes). Интегрирането на поправки (hotfixes) става аналогично на вмъкването на драйвъри – щраквате на бутона „Вмъкни” и избирате кръпките. Нищо сложно.
  • Автоматизирана инсталация. Използвайки тази възможност на nLite предварително може да зададете предпочитаното име за потребител и администраторска парола, да въведете CD ключа на Windows, да определите използваният език, часова зона, резолюция на екрана и т.н. По този начин си спестявате време за настройка на операционната система по време на инсталацията. Много е удобно и за хора, които нямат опит с качването на Windows.
  • Oпции и донастройка. В тази част от процеса на създаване на собствен инсталационен диск имате контрол над процеса на иснаталация и донастойка на визуалните стилове, еxplorer-а и десктопа. Лесно може да настроите старт менюто, диалоговоите прозорци за отваряне/съхранение на файлове, Internet Explorer-a, да подобрите сигурността и бързодействието на операционната система.
  • Създаване на самозареждащо се (bootable) ISO. В тази финална стъпка ви се дава възможност да зъдадете bootable ISO на олекотеният Windows, който сте създали. Процеса на създаване на изображението на диска е изцяло автоматизиран – само избирате CD етикет и посочвате папка за съхранение, а останалото е работа на nLite. Ако желаете да добавите някаква папка или файлове към диска, сега е момента да го направите.

Така създаденото ISO изображение записвате с Nero или какъвто е друг софтуер за запис на дискове по обичайният начин. Инсталацията протича като на нормален Windows. Повече информация и помощ относно nLite може да потърсите във форума на програмата (msfn.org/board) или в официалната страница на програмата (nuhi.msfn.org).

Владимир Иванов

 

Bookmark and Share

Windows 2003 ръководство

Windows 2003 съществува в 3 разновидности – Standart, Web и Еnterprise. Предназначен е за използване като сървърна операционна система, но ако се конфигурира правилно може да се използва с успех и като работна станция. Системните изисквания са като на XP, интерфейсът – също, но погледнато от страна на възможноси, административни инструменти, контролен панел, сигурност и услуги се различава драстично. По голямата Прочети повече “Windows 2003 ръководство” »

Bookmark and Share

Трикове за Windows XP (tweaks)

 

1 – да забраним ACPI

Забраната на ACPI няма да доведе до голямо покачване на производителността, но ще предотврати появата на редица конфликти между различни устройства защото по този начин се забранява подялбата на IRQ между различните устройства. Прочети повече “Трикове за Windows XP (tweaks)” »

Bookmark and Share

 Упражнение по "Уеб дизайн"

HTML, което означава HyperText Markup Language , е език за създаване на web страници. Страниците създадени с HTML могат да съдържат графика, текст, музика, анимация, както и връзки към други страници(хиперлинкове). Прочети повече “Упражнение по „Уеб дизайн“” »

Bookmark and Share

Публикуване на уеб страница в интернет

Преди да се пристъпи към публикуване на готовата интернет страница в интернет е добре да сте запознати с някои основни термини, с които неименуемо ще се сблъскате, когато се регистрирате за безплатно уеб пространство или купувате такова. Прочети повече “Публикуване на уеб страница в интернет” »

Bookmark and Share

Уеб формуляри (част 2)

 

МНОГОРЕДОВИ ПОЛЕТА ЗА ВЪВЕЖДАНЕ НА ТЕКСТ

Ако желаете да предоставите възможност на посетителите си да оставят по-подробно мнение или коментар трябва да използвате многоредово поле за въвеждане на текст. Многоредовите полета се въвеждат чрез тага textarea, който притежава затварящ таг. Атрибутите на тага са: Прочети повече “Уеб формуляри (част 2)” »

Bookmark and Share

Уеб формуляри

Формулярите са един от важните инструменти, особено когато става дума за изработване на интерактивна или комерсиална страница. Чрез формулярите вашите клиенти могат да дадат информация за себе си, да поръчат вашите продукти, да попълнят анкета, чрез която да се ориентирате какви са техните предпочитания, да дадат мнение по определен въпрос и пр. Т.е. формулярите са вид средство за обмяна на информация между разработчика на сайта и неговите посетители.

Всеки формуляр започва с отварящ таг <form> и завършва със затварящ таг </form>. Цялото съдържание на формуляра е заключено между тези два тага.

Почти всички елементи на формулярите се въвеждат чрез следващия по важност таг input, който може да съдържа няколко атрибута, най-важния от които е атрибута type. Тагът input не притежава затварящ таг и затова според изискванията на XHTML наклонената затваряща черта се изписва в края на самия таг.

Всички тагове input и техните атрибути със съответните стойности се разполагат между двата основни тага <form> и </form>.

Типичната структура на един формуляр изглежда така:

 

<form><input type="стойност" />
<input type="стойност" />
<input type="стойност" />
...
...
...

</form>

      
ПОЛЕ ЗА ТЕКСТ

Почти всеки формуляр съдържа поле за въвеждане на текст или няколко такива полета. На страницата тези полета се показват като правоъгълници, в които може да се въвежда текст.

За да се зададе поле за въвеждане на текст във формуляр, трябва да се въведе атрибута type на тага input и да му зададете стойност text:

 

<input type="text" />

 

В този случай на страницата ще се изобрази текстово поле, което по подразбиране има дължина 20 символа (тъй като не e изрично зададена дължина на полето).

Препоръчително е освен атрибута type в тага input да се използват и следните атрибути:

-          Атрибута name, който приема като стойност името, което дадете на полето. Ако едно текстово поле е предназначено да съдържа например имейла на клиента, то е уместно на атрибута name да се присвои стойност Email или EmailAddress.

-          Когато задавате име като стойност на някой от атрибутите на формуляра, което се състои от две думи (например Email Address), винаги трябва да изписвате тези думи слято. Думите може да отделите като изписвате всяка от тях с главна буква (например name="EmailAddress").

-          Атрибута size задава дължината на текстовото поле в брой символи (например size="45"). Ако не се използва този атрибут дължината на текстовото поле по подразбиране ще бъде 20 символа.
- Чрез атрибута value може да се зададе текст, който да се вижда в текстовото поле преди още клиента да е въвел някаква информация. Например ако текстовото поле е предназначено да съдържа уеб-адреса на клиента, е уместно да се въведе атрибута value и да му се зададе стойност http://
- Чрез атрибута maxlenght може да въведете ограничение на броя на изписваните в текстовото поле символи. Например ако зададете maxlenght="15" в текстовото поле няма да бъде възможно да се въведат повече от 15 символа (букви, цифри и др.).
Преди всяко въвеждане на тага input е нужно да въведете текст, който да обяснява на клиента предназначението на съответното текстово поле. Ако например създавате текстово поле за въвеждане на имейл е уместно пред полето да се изпише "Въведете вашия имейл", "Имейл адрес:" или нещо подобно.

ПРИМЕР:

 

<form>Вашето име: <input type="text" name="Name" size="45"  maxlenght="40" />
<br />

Вашия имейл: <input type="text" name="EmailAddress" size="45

maxlenght="40" />
<br />
Вашия уеб-адрес: <input type="text" name="WebAddress" size="45  maxlenght="40"
value="http://" />

</form>

 

Примера е за формуляр с 3 полета за въвеждане на текст, всяко с дължина 45 знака, с ограничение за вписване до 40 знака, като първото поле е предназначено за името на клиента, второто - за имейла на клиента и третото - за уеб-адреса на клиента.

Ако желаете да въведете във формуляра текстово поле, в което да не може да се пише, трябва да добавите в тага <input> атрибута readonly със стойност самия атрибут (readonly="readonly").

МНОЖЕСТВЕН ИЗБОР - ВЪВЕЖДАНЕ НА ПОЛЕТА ЗА МАРКИРАНЕ

Полетата за маркиране се въвеждат във формулярите за да може посетителя на страницата да направи избор между няколко възможности. Посетителя може да маркира повече от едно поле, т.е. да избере няколко възможности едновременно. Самите полета за маркиране представляват малки квадратчета, при щракване върху които те се запълват с отметка. При повторно щракване върху квадратчето отметката изчезва (маркирането се отменя).

За да се въведат полета за маркиране във формуляр е нужно на атрибута type от тага input да се зададе стойност checkbox.

Тъй като полетата за маркиране предоставят някакъв избор, те трябва да са поне 2 на брой или повече. Името, което ще се присвои като стойност на атрибута name трябва да бъде еднакво за всички полета за маркиране от формуляра, за да се покаже, че са подчинени на една и съща тема.

Чрез атрибута value се задава название на съответното поле за маркиране, чрез което полетата да се различават (тъй като имената им, зададени с атрибута name, е задължително да са еднакви).

Ако желаете едно от полетата за маркиране да бъде маркирано предварително (по подразбиране), трябва да използвате атрибута checked, като му зададете за стойност собственото му название (checked="checked").

ПРИМЕР:

 

<form>От кого бихте се отървали, ако ви падне случай?<br />

<input type="checkbox" name="Choice" value="Tashta" checked="checked" />

Тъщата <br />

<input type="checkbox" name="Choice"  value="Jena" />

Жената<br />

<input type="checkbox" name="Choice" value="Sasedi" />
Съседите

</form>

 

Горния пример е за формуляр с 3 полета за маркиране, като името на цялата група полета е Choice, описателното название на първото поле е "тъщата", на второто - "жената" и на третото - "съседите". Въпросът, който ще съдържа формуляра е: "От кого бихте се отървали, ако ви падне случай?". Първото поле е маркирано по подразбиране.

 

ЕДИНИЧЕН ИЗБОР - ВЪВЕЖДАНЕ НА РАДИОБУТОНИ

Радио-бутоните дават възможност за избор между няколко възможности, както това може да се направи и с полетата за маркиране. Разликата при радио-бутоните е, че позволяват да се избере само една от няколко възможности (клиента не може да избере няколко възможности едновременно, както при полетата за маркиране).

Самите радио-бутони представляват малки полета във вид на кръгчета. При щракане върху съответния радио-бутон той се маркира с точка. Отмаркирване чрез повторно щракане не е възможно. Не е възможно и да се маркират няколко радио-бутона един след друг - маркирането на всеки следващ радио-бутон автоматично отменя маркирането на предишния.

За да се изработи радио-бутон е нужно на атрибута type от тага input да се зададе стойност radio.

<form>
От кого бихте се отървали, ако ви падне случай? (Може да изберете само една възможност)<br />
<input type="radio" name="OneChoice" value="Tashta" checked="checked" />
Тъщата <br />
<input type="radio" name="OneChoice”  value="Jena" />
 Жената <br />     

<input type="radio" name="OneChoice" value="Sasedi" />
Съседите
</form>

Всички останали атрибути и правила са като при полетата за маркиране.

ПРИМЕР:

 


Този формуляр е подобен на формуляра от по-горния пример, с тази разлика, че тук възможностите на попълващия формуляра са ограничени до единичен избор.

ДРУГИ ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА ИЗБОР - ПАДАЩИ МЕНЮТА

 

Освен чрез радио-бутони и полета за маркиране вашите клиенти могат да направят своя избор и чрез падащи менюта. Те се наричат "падащи", защото на страницата се вижда само едно поле с една възможност, но когато се щракне върху менюто списъка с останалите възможности "пада" и дава възможност за избор на някоя от тях.

Както и останалите формуляри, падащото меню също е затворено между начален и краен таг form. Тага за падащо меню е option, а атрибута value задава название на съответната възможност, така че тя да се различава от останалите.

Всяко падащо меню задължително започва (след тага form) с тага select, който има затватящ таг непосредствено преди затварящия таг на form и в който чрез атрибута name се задава име, обединяващо всички възможности за избор от падащото меню.

 

ПРИМЕР:

<form>От кого бихте се отървали, ако ви падне случай? (Падащо меню)<br />
<select name="ChooseOne">
<option value="Tashta">Тъщата</option>
<option value="Jena">Жената</option>
<option value="Sasedi">Съседите</option>
</select>

</form>

 

Падащите менюта дават възможност както за единичен, така и за множествен избор. Горния код е пример за падащо меню с единичен избор. За да бъде възможно клиентите да маркират повече от едно поле от падащото меню е нужно в тага select да се въведе атрибута multiple. Този атрибут няма собствена стойност и затова според изискванията на XHTML му се задава като стойност собственото му название (<select multiple="multiple").

Ако по някаква причина желаете падащото меню да се вижда, но да не може да се използва, трябва да добавите в тага select атрибута disabled и да му зададете като стойност собственото му название (select disabled="disabled").

 

ДРУГИ ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА ИЗБОР - МЕНЮ ВЪВ ВИД НА ПОЛЕ

 

Ако в тага select въведете атрибута size и му зададете някаква стойност по голяма от 1 (например size="2" или size="10" и т.н.) ще получите меню в поле с лента или без лента за скролиране отстрани. Накратко, атрибута size със зададена в цифри стойност превръща падащото меню в меню с лента за превъртане, ако цифрата, зададена като стойност на size, е по-малка от броя на редовете в менюто. Например в горния случай имаме 3-редово меню - 1-ви ред "тъщата", 2-ри ред "жената" и 3-ти ред "съседите". Ако зададем на атрибута size стойност "2" ще получим меню с лента за превъртане. Ако зададем на този атрибут стойност по-голяма от 2 (3 или повече) ще се получи меню във вид на поле в страницата, но без лента за превъртане.

След като менюто е готово клиентите могат да направят множествен избор (да маркират повече от една възможност) като натиснат от клавиатурата бутон Shift и започнат да "влачат" с мишката по менюто или да щракат последователно върху различни възможности.

ПРИМЕР:

 

<form>От кого бихте се отървали, ако ви падне случай? (Mеню с възможност за множествен избор)<br />

 

 <select name="MultiChoice" size="2" multiple="multiple">

        <option value="Tashta">Тъщата</option>

        <option value="Jena">Жената</option>

        <option value="Sasedi">Съседите</option>    

</select>

</form>

Ако желаете някой от редовете на менюто да бъде предварително маркиран (подобно на радио-бутоните и полетата за маркиране, където това се прави с атрибута checked), трябва да въведете в желания за маркиране таг option атрибута selected, като му зададете за стойност собственото му название, например

 

<option value="Jena" selected="selected">Жената</option>

 

Практическа задача: Посравяне на Google търсачка в нашият сайт

 

За повече информация посетете http://www.google.com/coop/cse/onthefly

 

<!-- Use of this code assumes agreement with the Google Custom Search Terms of Service. -->

<!-- The terms of service are available at /coop/docs/cse/tos.html -->

<form name="cse" id="searchbox_demo" action="http://www.google.com/cse">

<input type="hidden" name="cref" value="" />

<input type="hidden" name="ie" value="utf-8" />

<input type="hidden" name="hl" value="" />

<input name="q" type="text" size="40" />

<input type="submit" name="sa" value="Search" />

</form>

<script type="text/javascript" src="http://www.google.com/cse/tools/onthefly?form=searchbox_demo&lang="></script>

 

 

Bookmark and Share

Фреймове (frame, iframe) в HTML. Тагове Blockquote, fieldset, legend

В предните две теми разгледахме възможностите за аранжиране на съдържанието в една уеб страница посредством таблици и div блокове. Също така, споменахме, че съществува и трети вариант, наречен рамки (frames /фреймове/). Като цяло те се смятат за остарял похват и сравнително рядко можем да видим сайтове, които ги използват. Затова няма да се спираме подробно на тях, а само ще разгледаме 2 примера чисто информативно, тъй като е добре да имаме напредвид, че съществува и такава възможност в HTML.

 

Преди да пристъпим към примерите, нека изясним някои понятия:

Фреймове (frames)

С фреймове можем да покажем повече от 1 HTML документ в един същ прозорец на браузъра. Всеки един HTML е наричан фрейм (frame) и всеки фрейм е независим от останалите.

Неудобствата при използването на фреймове са:

  • Уеб разработчиците трябва да следят изграждането на повече HTML документи
  • Трудно е да се принтира цялата страница
  • Не се индексират добре от търсачките

 

Frameset тагът

  • Тагът <frameset> дефинира как да разделим прозореца на рамки /фреймове/
  • Всеки фреймсет дефинира набор от редове или колони
  • Стойността на rows/columns индицира големината на пространството от екрана, заето от всеки фрейм

 

Frame тагът

  • Тагът <frame> дефинира какъв HTML документ да ‘пъхнем” във всеки един от фреймовете

В примерът по-долу имаме frameset с две колони.Първата колона заема 15% от широчината на прозореца на браузъра. Втората колона има зададени 75% от широчината на прозореца на браузъра. HTML документът „left_frame.htm” е поставен в първата колона, а HTML документът”right_frame.htm” се зарежда във втората колона:

Пример 1: Вертикално разделяне на страница на фреймове

 

<frameset cols=”15%,85%” border=”0”>

<frame name=”nav” src=”left_frame.html” frameborder=”0” marginwidth=”1”

marginheight=”1” scrolling=”auto” />

<frame name=”main” src=”right_frame.html” frameborder=”0” marginwidth=”1”

marginheight=”1” scrolling=”auto” />

Забележка:  размерът на колоните може да бъде задаван и в пиксели (cols=”200,500”), а също така едната от колоните може да се направи да заема цялото оставащо място (cols=”15%,*”).

 

Ако погледнем пример 1 в браузърът ще видим:

tit4Ако фреймът има видими размки, то тогава потребителят може да преоразмери фреймовете като хване с мишката видимата рамка и я дърпа настрани. За да предотвратим това, може да добави атрибутът noresize=”noresize” в <frame> тагът.

Важно: Не можете да използвате <body></body> таговете заедно с <frameset></frameset>! Използването на фреймове автоматично изключва употребата на body и обратното. Забележете, че doc type-ът на HTML документа също се променя, когато използваме фреймове

<!DOCTYPE html PUBLIC „-//W3C//DTD XHTML 1.0 Frameset//EN”

„http://www.w3.org/TR/xhtml1/DTD/xhtml1-frameset.dtd”>

Пример 2: Хоризонтално разделяне на страница на фреймове

<frameset rows=”15%,85%” border=”0”>

<frame name=”nav” src=”top_frame.html” frameborder=”0” marginwidth=”1”

marginheight=”1” scrolling=”auto” />

<frame name=”main” src=”bottom_frame.html” frameborder=”0” marginwidth=”1”

marginheight=”1” scrolling=”auto” />

</frameset>

Съответно това, което ще видим в браузърът ще изглежда така:

tit6

Inline Frame

Това са особен вид фреймове, които могат да бъдат вмъкнати в body частта на стандартен HTML документ. Те НЕ разделят прозореца на браузъра на редове или колони!!! Когато използваме Inline frame можем да вмъкнем съдържанието на друг документ (HTML страница, снимка, друг сайт), показвайки го в нещо като прозорче. За да онагледим примерът, нека в съществуваща HTML страница, по която сме работили, да поставим следният таг:

<iframe src=”http://abv.bg”></iframe>

ВАЖНО: Съвременните уеб стандарти са довели до все по-рядко използване на frame и iframe, поради ред причини, някои от които споменахме по-горе. Друг фактор, възприпятсващ ни от употребата на iframe елементът е, че той не се поддържа в стриктната версия на XHTML  (XHTML 1.0 Strict DTD) и следва да не се използва в нея. Ако все пак решим да използвам фреймове, трябва да посочим, че документът ни използва Transitional (преходната) версията на XHTML.

Ето и атрибутите, използвани за тагът <iframe>:

Атрибут Възможни стойности Описание
align left
right
top
middle
bottom
Остарял метод за позициониране на фрейма спрямо обграждащите елементи. Използвайте CSS вмето атрибута, за да бъде кодът валиден xHTML 1.0
frameborder 1
0
Определя дали да се показва рамка около фрейма. Нейната дебелина и форма може да се зададе от CSS, този атрибут определя само наличието или отсъствието й.
Height pixels
%
Определя височината на фрейма
longdesc URL Посочва пътят до страница, даваща подробно описание на съдържанието във фрейма. Рядко използван и неподдържан от всички браузъри атрибут. Следва да се избягва употребата му.
Marginheight pixels Определя външният отстъп спрямо обграждащите елементи отгоре и отдолу. Следвайки стандартите, тези отстъпи следва да зададем в CSS
marginwidth pixels Определя външният отстъп спрямо обграждащите елементи вляво и вдясно. Следвайки стандартите, тези отстъпи следва да зададем в CSS
name name Дава име на фрейма
scrolling yes
no
auto
Определя да се показват или не скролбарове на фрейма
src URL Определя URL адресът на документа, който следва да се зареди във фрейма
Width pixels
%
Определя широчината на фрейма

 

 

Blockquote таг

Този таг отделя даден параграф, поставяйки отстъп вляво, определяйки го като цитат. С атрибутът cite можем да посочим източника на цитатът. Този таг има повече отношение към оптимизацията на съдържанието за търсачки, отколкото визуалното отграничаване на цитати.

 

Пример:

<blockquote cite=”Vladimir Ivanov”>

<p>
Here is a long quotation here is a long quotation here is a long quotation here is a long quotation here is a long quotation here is a long quotation here is a long quotation here is a long quotation here is a long quotation.

</p>
</blockquote>

Fieldset и Legend тагове

Fieldset групира елементи и по-точно замислен е да групира елементите във уеб формулярите, но може да се използва и в друг контекст.

С legend тагът се определя заглавието на обградената група елементи.

Ето и нагледен пример:

<fieldset>

<legend>Визитка</legend>

Име: Владимир Иванов<br />

Град: Стара Загора<br />

Email: ivanov.bg@gmail.com

</fieldset>

CSS атрибути

 

Атрибут Описание Приемани стойности
clear Определя от коя страна на елемента не са позволени плаващи елементи. none
left
right
both
inherit
cursor Променя видът на курсора на мишката URL
auto
crosshair
default
e-resize
help
move
n-resize
ne-resize
nw-resize
pointer
progress
s-resize
se-resize
sw-resize
text
w-resize
wait
inherit
display Определя типът на показване на елемента – като блок, като инлайн елемент или изобщо да не се показва block
inline
none
float Определя „плаването” на блокове елементи. За да използваме този атрибут, задължително трябва да посочим широчина на блока! left
right
none
overflow Определя какво да се случи, ако съдържанието надхвърля размерите на елемента auto
hidden
scroll
visible
visibility Определя да бъде ли видим елемента или не visible
hidden

 

Bookmark and Share

Аранжиране на съдържанието с таблици

HTML дизайна е лесен. Не съществуват много възможности за аранжиране на елементите съдържанието и дизйана. Таблиците са основен метод за създаване и аранжиране на уеб дизайн, като в тях може да бъде подредено всичко, дори друга таблица. Прочети повече “Аранжиране на съдържанието с таблици” »

Bookmark and Share

Линкове (хипервръзки). Използване на блокове в дизайна (divisions)

Текстови линкове

Интернет бива наричан още „глобалната мрежа” заради огромната мрежа от връзки между отделните web сайтове. Тези връзки са направени чрез тага anchor (буквално преведено „котва”),  който създава линкове. Текстове, картинки и форми могат да бъда използвани за създаване на такива линкове. Прочети повече “Линкове (хипервръзки). Използване на блокове в дизайна (divisions)” »

Bookmark and Share

Форматиране на текст в HTML

 

  • Форматиране на текст

Paragraph Tag <p>

<p>  тагът дефинира параграфи. Използвайки този таг се появява бяла линия (отстъп) под и над текста в параграфа. Тези автоматични отстъпи отграничават един параграф от друг и тяхната големина зависи от стилът по подразбиране, които използват различните браузъри. Прочети повече “Форматиране на текст в HTML” »

Bookmark and Share

HTML атрибути

  • HTML атрибути

Атрибутите са използвани да подсилят таговете. Това, което имам напредвид е, че когато web бразуъра интерпретира тага, той също така търси набор от атрибути и чак тогава показва елемента (тагове+атрибути) цялостно. В някои случаи може да желате да смените цвета на фона на body елемента или да промените широчината на таблицат.Тези и още много други неща могат да се осъществят с атрибутите. Прочети повече “HTML атрибути” »

Bookmark and Share

Създаване на първата Ви уеб страница с HTML, писан на Notepad

1-ва HTML страница. Среда за писане на код.

За създаване на html-страница е нужен някакъв текстов редактор, например Notepad, който е част от пакета на Windows.

За да отворите Notepad натиснете бутон "Start" най-долу, най-вляво на екрана, след което изберете Programs->Accessories->Notepad. Прочети повече “Създаване на първата Ви уеб страница с HTML, писан на Notepad” »

Bookmark and Share

HTTP протокол, видове заявки, уеб сървъри и уеб браузъри

Протокол за трансфер на хипертекст (англ.: 'hypertext transfer protocol', съкр. HTTP) е мрежов протокол за пренос на информация в Интранет мрежи и World Wide Web, първоначално създаден като средство за публикуване на HTML страници. Разработването на протокола е било координирано от W3C косорциума(World Wide Web Consortium) и IETF (Internet Engineering Task Force), завършвайки с публикуването на на серия от заявления за обсъжданеRFC, от които RFC 2616 (от юни 1999), което определя HTTP/1.1, HTTP версията в най-широка употреба понастоящем.

В HTTP протокола се използват понятия като клиент (обикновено това са Web-браузърите - т.е. самите приложения, a не физически хостовете в мрежата) и сървър (това са Web-сървърите - т.е. самите приложения, а не хостовете в мрежата).

Методи на заявките

HTTP определя 8 различни метода (не бива да се смесват с понятието метод в програмирането)

  • HEAD
  • GET
  • POST
  • PUT
  • DELETE
  • TRACE
  • OPTIONS
  • CONNECT

Предполага се че HTTP сървърите могат да изпълнят поне GET и HEAD методите и по възможност OPTIONS метода.

Механизъм на действие

GET заявка на клиента

Браузерът изпраща GET заявка към сървъра, която съдържа необходимите данни за сървъра да я изпълни, в следния пример са обяснени най-съществените дани:

* GET http://bg.wikipedia.org/wiki/HTTP --- достави мрежовият ресурс (файл , скрипт и т.н. които е асоциаран с този URL

* Host: fi.wikipedia.org определя Интернет хоста и номера на порта на ресурса който е заявен.

* User-Agent: съдържа информация за приложението на клиент-хоста извършващо заявката

* Referer: от коя страница е пристигнато на завения ресурс (от търсачка, друг сайт, ако не е изрично забранено в настойките на браузъра)

Отговор на сървърът

Уеб сървърът изпраща съдържанието на html страницата, като изпраща и със същата заявка и картините (ако има такива ) които са реферирани в html кода. В отговора сървърът изпраща следните данни:

* статус код -- обозначава успешното или неуспешно извършване на заявката.

* date -- "възрастта на ресурса"

* Expires --- "Време на годност" - времето до което страницата е валидна т.е. може да бъда "кеширана (запазена локално на клиента или друг прокси или кеш сървър"

* Server: името на сървърното приложение и версията му

* тип на документа

* Set-Cookie запазва курабийка (cookie), която бива върната към сървъра при последваща заявка

Изходният код на един сайт представлява чист текст, който се разпознава от уеббраузъра и се интерпретира от него, за да излязат на екрана видимите обекти за потребителите - таблици, полета и т.н.

Сесии

HTTP е безсесиен протокол - това означава, че резултата на всяка следваща заявка не зависи от резултата на предишната и така всички клиенти получават равноправно еднакви ресурси. Тази функционалност би създала проблем например в еден електронен магазин, където потребителите би трябвало да бъдат идентифицирани с различните си потребителски имена и покупки.

Съществуват различни способи за приложението на сесии в HTTP. Най-надежният от тях е употребата на бисквитки (cookies). При този способ сървърът залага бисквитките на клиентите със Set-Cookie в хедъра.

Постоянни връзки

Във версиите 0.9 и 1.0 на HTTP, сървърът затваря връзката с клиента след всяка заявка. С версия 1.1. е въведен нов механизъм за поддрържане на връзката наречен "keep alive", при който връзката може да бъде използвана многократно. Този тип постоянна връзка премахва забавянето, получено при установяването на TCP връзката след първата http заявка. Това свойство на протокола обикновено трябва изрично да бъде настроено на сървърния софтуер (напр. директивата Keep-Alive в Apache уеб сървъра

 

  • Уеб сървър

Уеб сървърът (на английски: Web server) е приложна програма, която позволява на даден компютър да предоставя информация на други компютри, под формата на страници с хипертекст.

Уеб сървърът предоставя информация на клиент под формата на HTML документ. За пренасянето на информацията се използва протокола HTTP. Често Уеб сървърът се използва за предоставяне на информация и в други формати - най често това са изображения във форматите PNG, JPEG и GIF; XML документи и др.

Най-популярните Уеб сървъри са Apache и lighttpd.

 

Популярни Интернет-браузъри

 

Интернет браузърът е програма, с която четем съдържанието на уеб страниците. Тя чете съдържанието им и го визуализира за потребителя. Без Интернтет браузъра ще виждаме кода на уеб страниците така, както го пишат дизанерите и програмистите.

Браузърът се свързва с уеб сървър основно използвайки HTTP протокол за разглеждане на уеб страници.

URL (uniform resource locator универсален указател на ресурсите) е адресът на някоя страница започваща обикновено с http: за HTTP достъп (има също и криптирана връзка започваща с https). Многото различни браузъри поддържат и други URL типове кореспондиращи протоколи. ftp: за FTP (file transfer protocol), rtsp: за RTSP (real-time streaming protocol).

Файловият формат за уебстраница е HTML (hyper-text markup language), който се идентифицира с HTTP протокол ползващ MIME стандарт. Като цяло браузърите поддържат картинки и текст, но основните типове картинки, които се поддържат са JPEG, PNG и GIF. Поддръжката на някои типове файлови формати в браузерите се добавят чрез плъгини. Комбинацията от HTTP и URL протокол позволяват на дизайнера на уеб страница да закрепи картинки, анимация, видео, звук и поточна информация в уеб страницата.

Най-използваните такива програми са Internet Explorer и FireFox. Те трансформират кода на който са написани уеб страниците, за да ни покажат комбинация от текст, графика, снимки, видео и звук.

Други популярни програми за разглеждане уеб страници са Opera и Safari.

Точно когато вече сте убедени, че уеб дизайна ви е съвършен и всеки пиксел е на мястото си се сещате да отворите уеб страницата в Internet Explorer и осъзнавате, че сте много далеч от истината за перфектния професионален уеб дизайн и почти всичко изглежда ужасно.

Важно е уеб страниците ви да се зареждат добре в популярните уеб браузъри. Дори дизайна ви да не е съвършен с пикселна точност, препоръчително е поне всичко да изглежда наред и да няма дефекти, които потребителите биха отчели и без да сравняват дизайна в различни браузъри.

 

  • Уеб дизайн

Уеб дизайн е аранжиране елементите на един сайт - хипертекст (линкове), компютърна графика, компютърна анимация, звук, по определен начин за представяне на сайта след това от уеб браузър, най-често по визуален път. Уеб дизайнът включва изработване на една или повече уеб страници, които се организират чрез набор от вътрешни препратки (хипер връзки).

Важно е да се разбира разликата между уеб дизайн и уеб разработване, като второто освен уеб дизайн обикновено включва и изпълними програми или скриптове, които се изпълняват отдалечено на сървър, а техният резултат се визуализира посредством уеб страници.

Исторически протоколът за изработването на уеб страници е измислено от Европейски лаборатории за ядрени изследвания CERN. Първоначално уеб страниците са били използвани като вътрешна система за каталогизиране и свързане на отделени един от друг текстове на сървърите на ЦЕРН. В последствие поради изключителното си удобство по този начин да се свързват текстове чрез хипер връзки идеята бързо набира скорост и скоро след това се появява първият графичен браузър Gopher, който при пускането си е бил невеоятен хит, поради възможността си да представя графично хипертекста, позволявайки не само форматирането му, но и използването на картинки. В последствие се появяват по-модерни браузъри с които WWW (World Wide Web) започва да доминира над по-старите стандарти и продължва да съществува и до днес. Първият създаден уеб сайт се е намирал на адрес info.cern.ch

В последните години уеб дизайна включва все повече допълнителни елементи, които преди не са се използвали, като например интерактивни флаш анимации, използване на стилове (CSS), оптимизиране на кода за интернет търсачките и много други. Възможността на компютърно генериране на хипертекст чрез изпълнявани на сървъри програми или скриптове добавя още повече възможности към стандартните уеб страници, като най-често това е използването на бази данни, които чрез тези програми и скриптове информацията от тях се обработва в подходящ вид и се визуализира като уеб страница. Уеб страници използващи активно и разчитащи най-вече на програми и скриптове намиращи се на отделачен сървър се наричат уеб базирани приложения, като при този тип приложения целият програмен код се намира на отдалечен сървър, а уеб страниците се използват само като интерфейс за визуализиране на отговорите от заявките, както и за подаване на нови заявки.

Много често дизайнерите приемат уеб дизайна за подобен на графичния дизайн, използван в печатните издания и се стремят да създават уеб страници, които да изглеждат еднакво за всички потребители. Като концепция уеб дизайна много се различава от печатната реклама, където има фиксиран размер на хартията и всичко би следвало да бъде направено точно до милиметър. При уеб дизайна е грешно да бъде използван такъв подход, защото изходното устройство не е предварително известно, т.е. даден посетител на уеб страница може да визуализира тази уеб страница чрез същият уеб браузър както този, който я е създал, но също така може да използва и коренно различен софтуер за визуализация, например браузър на мобилен телефон или да ако е незрящ просто да е слуша чрез компютърен четец. Затова е препоръчително уеб страниците да се създават като уеб страници, като се спазват стандартите за тях, а не да се създават за да имитират печатни издания.

Друг често срещан проблем е конфликта между използваемост и оптимизиране за интернет търсачките. Докато графичните дизайнери смятат че най-важното за една уеб страница, това е как изглежда, то консултантите оптимизиращи страниците за търсачките настояват че най-важното е сайта да се позиционира максимално добре. В крайна сметка истината е някъде по средата, като е важен баланса между двете концепции. От една страна разбира се е важно една уеб страница да бъде намирана лесно чрез интернет търсачките, защото ако не бъде намирана от никого то тя е безполезна за всички, от друга страна ако даден сайт не е оформен добре графично самото му намиране не би имало смисъл ако не съдържа полезна и точна информация за търсещият.

 

  • HTML

HTML е съкращение от HyperText Markup Language (буквално "Хипертекстов език за маркиране"). Създаден е в края на 80-те години от англичанина Тим Бърнърс-Лий, който се опитва да изнамери нов метод за обмяна на информация с колегите си учени от Европейската Лаборатория по Физика на Елементарните Частици в Женева. Същността на неговия метод е създаване на текстови документи, обвързани помежду си с хипервръзки, които да могат да се прехвърлят чрез мрежата до отдалечен потребител. Така се появява необходимостта от специален език за създаване на този вид документи.
Организацията за стандартизиране на HTML се нарича World Wide Web Consortium (официален сайт www.w3.org). Към нея се отправят всички предложения за допълване и изменение на HTML.

Последната версия на езика е HTML 4.01. World Wide Web Consortium подготвиха и следващото поколение на HTML, което се нарича XHTML (Extensible HiperText Markup Language).

Между HTML и XHTML съществуват няколко различия:

1. В HTML няма значение дали таговете (командите на езика) се изписват с големи или малки букви. В XHTML има изискване таговете да се изписват с малки букви. Например командата за нов ред e BR, като буквите са затворени в ъглови скоби (както всички команди на езика). В HTML командата може да се изпише така: <BR>. В XHTML е задължително буквите да са малки: <br>.

2. HTML не изисква затварянето на стойностите на командните атрибути в кавички. В XHTML съществува изискване за поставяне на двойни кавички. Например атрибута за ширина на таблица, който е width, ако предположим, че трябва да е със стойност 150 пиксела, може да се изпише в HTML така: width=150. В XHTML стойността на атрибута задължително трябва да е в кавички, т.е. да изглежда така: width="150".

3. Почти всички тагове в HTML се въвеждат по двойки - начален и краен таг. Съществуват и няколко команди, които нямат краен (затварящ) таг. В XHTML е задължително всички команди да имат затварящи тагове. Ако командата е без затварящ таг, тогава в отварящия таг се изписва и наклонената на дясно черта за затваряне на тага, като тази черта трябва да е на една стъпка разстояние от края на текста на командата. Например командата за нов ред <br> няма затварящ таг, затова в XHTML нейния вид трябва да е такъв: <br />.

4. На почти всички атрибути в HTML се задава някаква стойност. Съществуват и атрибути които нямат стойност. В XHTML е задължително на всички атрибути да се задава стойност. Щом един атрибут няма стойност в HTML, тогава в XHTML като стойност се задава самото име на атрибута. Например атрибута за премахване сянката на линия е noshade и той няма стойност, затова в XHTML трябва да се изпише така: noshade="noshade".

 

  • CSS

CSS (Cascading Style Sheets) е език за описание на стилове - използва се основно за описване на представянето на документ, написан на език за маркиране. Най-често се използва заедно със HTML, но може също така да се приложи и върху XHTML, XML и производните му. Официално спецификацията на CSS се поддържа от W3C (World Wide Web Consortium).

Създаден първоначално като средство за разделяне на съдържанието от представянето му, днес той се използва основно за визуално оформление на HTML страници.

CSS позволява да се определя как да изглежда всеки елемент на дадена HTML страница - шрифта на параграфите, ширината на блок, и т.н. Например, за да се зададе размер на шрифта за всички параграфи на дадена страница може да бъде използван следният CSS код:

p {font-size: 12px;} , което ще направи шрифта 12 пиксела висок.

Има три начина да се задава стил чрез CSS на дадена HTML страница: вграден (inline), вътрешен (internal) и външен (external), от самостоятелен CSS файл. Единственият способ, който отговаря на идеята за отделяне на съдържание от оформление, е използването на самостоятелен CSS във външен файл.

  • ·                    Вградените стилове се прилагат директно в HTML таговете като за целта се използва атрибутът style. Пример:<p style="font-size: 12px;">Параграф с размер на шрифта 12 пиксела</p>
  • Вътрешните стилове съхраняват CSS информацията в заглавната част на страницата (намираща се в маркера <head></head>).
  • Външните стилове представляват изнасянето на CSS-a в отделен файл.
Bookmark and Share

Увод в PHP

Увод в PHP

Най-популярният език за създаване на интерактивни и динамични web сайтове е PHP.
Това е не просто твърдение, а реален факт според изследователските фирми. Причините са много - гъвкав, компактен, лесен за изучаване и използване, предлагащ всички възможности за създаване на динамичен, съвременен сайт, задоволяващ и най-големите капризи...
Създаден като личен проект, той бива преработен от група разработчици и бързо намира приложението си в Интернет. За да улесни грижите си за собствения си личен сайт, през 1994 година Размус Лердорф създава скриптов език, наричайки го Personal Home Page Tools. От това наименование по-късно излиза и съкращението PHP.
Нововъведението бързо събужда интереса на множество разработчици и скоро след това първата версия на езикът е вече факт. Съкращението PHP вече се разбира като PHP: Hypertext Preprocessor, но основната идея - простотата на използване, е запазена. PHP и до днес остава силен скриптов език с много възможности за web програмиране. И може би най-лесния за изучаване и прилагане.

Факт е, че PHP позволява да постигнете определен резултат само с няколко реда код, докато ако използвате други програмни езици за целта може да се наложи да изпишете десетки редове. Това е основната причина, поради която езикът получи толкова бърза и голяма популярност сред web разработчиците.Използването на PHP спестява време, а и позволява създаването на интерактивни сайтове дори от начинаещи. Малко по малко почти всички хостващи компнии започват да предлагат поддръжка за езика.

Програмни езици

Езиците, които програмистите използват, за да накарат компютъра да направи това, което искат, се наричат програмни езици. Но едва ли можем да очакваме че машината ще прочете сложните комбинации от букви и цифри, и ще разбере какво очакваме от нея. За компютъра такива редове са безсмислени :

<?

echo "Здравейте";

?>

За да може машината да изпълни желанието ни, което в случая беше да изпише на екрана "Здравейте", тази инструкция трябва да се преведе на нейния език. Това може да стане чрез така наречените интерпретатори, които "смилат" инструкциите в кода и ги подават на компютъра в разбираем за него вид или чрез предварително превеждане на кода в такъв вид - компилация. От тази гледна точка програмните езици се делят на скриптови и компилируеми.
Кодът, написан на скриптов език, се обработва от междинна програма - интерпретатор, в момента на изпълнението си. А кодът, написан на компилируем език трябва да се приведе предварително във вид, разбираем за машината. Затова във втория случай имаме два вида код - изходен (source code) и изпълним (executable).
За пример можем да посочим Java и Java Script, които в съзнанието на повечето хора са почти едно и също. Разбира се, това не е вярно. Въпреки че имат сходен синтаксис, двата езика са доста различни по начина си за използване. Java е компиулируем език. Файловете, съдържащи изходния код на Java, имат разширения .java. Ако ги отворим, в тях ще видим всички инструкции, които програмистът е написал, във вид, разбираем за човека. Но тези файлове не могат да бъдат изпълнени в този си вид. Те трябва да бъдат компилирани - приведени в двоичен вид. Изпълнимите файлове на Java имат разширение .class и ако ги отворим с текстов редадактор ще видим поредица от символи, която няма да означава нищо за нас.
От друга страна Java Script е език, който се интерпретира в момента на изпълнението си. Когато отворите web страница, съдържаща в себе си Java Script код, той се обработва в реално време от интерпретатор, вграден в браузъра, и след това се подава за изпълнение. По - старите браузъри, които нямат вграден такъв интерпретатор, няма да се справят със задачата.
PHP е скриптов език. Когато потърсите с браузъра си PHP страница в Интернет, кодът се обработва в момента, в който сървърът изпълнява заявката ви, от програма, намираща се на него. От тази гледна точка, разликата между двата скриптови езика - Java Script и PHP е в това, че кодът на първия се интерпретира от браузъра ви(web клиента), а на втория - от програма на сървъра. Затова се казва, че JS е клиентски език (client side), а PHP - сървърен (server side).

 

Основата

Голямата популярност на PHP се дължи главно на гъвкавостта му при включване в HTML документи. Възприето е мнението, че концепцията на езика е смесица от Perl, Java и C, но най-голяма е близостта с C. Така PHP предлага лесни възможности за изпълняване на сложни математически изчисления, изпълняване на мрежови функции, възможностти за обработка на електронна поща, работа с обикновени изрази и множество други. Но безспорно най-голямата сила на езика е във взъможностите му за работа с бази данни. Осигурена е поддръжка на най-разпостранените бд, като MySQL, PostgreSQL, Oracle, Sybase, mSQL и други. Връзката с базата данни и работата с нея са облекчени и позволяват лесното създаване на ефективни динамични сайтове.

От начало

След толкова уводни думи вече е крайно време да направим първия си PHP скрипт. Макар и банално, ще накараме компютъра да изпише "Здравей свят!"
<HTML>
<HEAD>
<META HTTP-EQUIV="Content-Type" CONTENT="text/html; charset=windows-1251">
<TITLE>Здравей, свят!</TITLE>
</HEAD>
<BODY>
Първият ми PHP скрипт<br>
<?
echo ("<b>Здравей, свят!</b>");
?>
</BODY>
</HTML>

Когато запишете този файл и го сложите на сървър, поддържащ PHP, след като го извикате в браузъра си ще видите изписано там поздравлението. Разбира се, полза от такъв скрипт няма, но той ще ни помогне да посочим основните положения.
За разлика от cgi файловете, не е необходимо да променяте разрешенията на файла с PHP код. Необходимо е просто да го сложите на сървъра. Няма значение и дали ще използвате бинарен трансфер или ascii, въпреки че е препоръчително да използвате втория метод.
PHP кодът се поставя между <? и ?>. Така сървърът разбира, че трябва да подаде това съдържание на интерпретатора за PHP. Може да се използва и друг вариант - <?PHP ...?>. Изборът е ваш.
Всяка инструкция трябва да завършва с точка и запетая. За да изпишете текст на екрана можете да използвате вградените функции echo или print. В горния пример можехме да постигнем идентичен резултат използвайки инструкцията print ("Здравей, свят!"); Изразите в PHP се ограждат с единични или двойни кавички.
Примерът демонстрира как може да се вгради скриптовия код в HTML. Нека сега направим обратното, имайки предвид, че всичко, което подадем като аргумент на echo ще бъде изведено на екрана.

<?
echo "<HTML>
<HEAD>
<META HTTP-EQUIV="Content-Type" CONTENT="text/html; charset=windows-1251">
<TITLE>Здравей, свят!</TITLE>
</HEAD>
<BODY>
Първият ми PHP скрипт<br>
<b>Здравей, свят!</b>
</BODY>
</HTML>";
?>

Резултатът от този код ще бъде абсолютно същия. Но може би забелязахте обратната наклонена черта, поставена преди кавичките в реда, където се указва енкодинга на страницата. По този начин указваме на интерпретатора, че трябва да изобрази кавички на екрана, а не че низът завършва. Много грешки в PHP скриптовете се дължат на неправилно боравене с тях.

Кавичките

Както вече стана дума, един израз може да се огради с единични или с двойни кавички. Двата начина на запис

echo ("<b>Здравей, свят!</b>");

и

echo ('<b>Здравей, свят!</b>');

ще доведат до един и същ резултат. Но това важи само за изразите. Разлика между двата записа има, когато използвате променливи, но за това ще стане дума по-късно.
Нека сега включим кавички в самия израз. Примерно за да изпишем "Този скрипт се казва "Здравей, свят!".
Ако използваме единични кавички, за да укажем на интерпретатора, че това изречение е един низ, то проблеми няма.

echo ('<b>Този скрипт се казва "Здравей, свят!"</b>');

В случая интерпретаторът е отчел отварящите единични кавички и очаква затварящите, за да отчете края на низа. Но ако използваме двойни кавички, ще се получи объркване:

echo ("<b>Този скрипт се казва "Здравей, свят!"</b>");

След като запишем и видим скрипта така, ще получим съобщение за грешка - "Parse error".
Причината е, че интерпретаторът очаква да види затварящ двойни кавички, за да отбележи край на низа. Тоест в случая това е "<b>Този скрипт се казва ". Останалият текст, обаче, не може да се впише по никакъв начин в синатаксиса на PHP и интерпретаторът не може да го разбере. Затова и дава грешка при обработването (парсването).
За да решим проблема, трябва да използваме обратно наклонената черта. Така ще укажем, че става дума за символ, който трябва да се изобрази, а не да се интерпретира :

echo ("<b>Този скрипт се казва \"Здравей, свят!\"</b>");

Сега вече всичко ще бъде наред.
Обратно наклонената черта може да ни послужи и за вкарване на нов ред (\n ), на табулация (\t) и така нататък.

Коментари

Поставянето на коментари в кода е полезно, не само когато работите с големи файлове. Понякога, когато се връщате към скрипт, който сте писали преди по-дълго време, може да се окаже, че коментарите са полезни и на самите вас. Друга полезно приложение е, когато имате нужда временно да отстраните известно количество код. Вместо да го изтривате и слeд това възстановявате, можете просто да го коментирате.
В PHP имате възможност да коментирате съдържанието на 1 ред или на цял блок редове.
За да поставите коментар на 1 ред можете да използвате символа # или две наклонени черти (//). А за да коментирате блок от редове, оградете го с /* и */.
Ето и един пример:

<?
/* Този скрипт ще изпише на екрана коя е датата днес.
Затова ще използваме функцията date(), за да я разберем.*/
$today = date("Y-m-d");
//А сега ще изпишем датата.
echo "<CENTER>Днес е: $today.</CENTER>";
//И това е всичко.
?>"

Усложняване на примера

Нека сега добавим няколко неща към скрипта си. Ще приветстваме посетителя на страницата си, ще му кажем датата и часа и ще го "стреснем", като му покажем с какъв браузър е дошъл и от коя страница. Така примерът ще добие повече смисъл.

Примерен резултат от този скрипт виждате на изображението. Използвахме функцията date() за да разберем колко е часът и коя е датата според сървъра, а така наречените "променливи на срадата" за да изясним от къде е дошъл посетителя и с какъв браузър (в случая IE 5.5).
Променливите

Една от най-големите сили на PHP е възможността му да работи с променливи. Няма да се впускаме в теоретични подробности за същността и концепцията им, а ще демонстрираме основните правила при използването им.
Най-общо, променливата се състои от две "части" - име и стойност. Обръщайки се към името на променливата можем да й присвоим нова стойност или да получим достъп до текущата.
Има две основни неща, които трябва да имате предвид, работейки с променливи в PHP. За разлика от повечето програмни езици, тук те не се декларират предварително. Създаването на променливата става в момента, в който и присвоявате стойност. В PHP името на променливата винаги е предшествано от знак за долар - $. Без значение дали и присвоявате стойност или използвайте стойността и по някакъв начин.

<?
$ime="Иван Петров";
echo $ime;
?>

Тези редове код ще изпишат на екрана съдържаниет на променливата $ime, което сме дефинирали по-рано. Ако бяхме пропуснали да й присвоим стойност, на екрана нямаше да се изпише нищо. Проверката за това дали на определена променлива е присвоена стойност е много полезна и често използвана възможност за проверка на това дали определено събитие се е случило или не. Как става това ще демонстрираме по-късно.

Видове променливи

PHP предлага големи облекчения при работат с променливите, което в началото би ви се сторило странно ако сте се занимавали с други програмни езици. Стана вече дума, че не е необходимо да декларирате променивата преди да й присвоите стойност. Друга важна особеност е, че не е необходимо да указвате какъв тип информация се съдържа в нея - дали е низ (string), цяло число (int), число с плаваща запетая (float) и т.н. PHP сам определя типа на променливата в зависимост от съдържанието й. Според някои напреднали програмисти това е по-скоро вредно, но както скоро ще се убедите, освен улеснението, гъвкавостта на PHP в това отношение има и множество други плюсове.
Съществуват няколко вградени функции с чиято помощ можете да разберете какъв тип е дадена променлива. Това са
is_bool() - връща истина ако променливата е булева (истина/лъжа);
is_float() - връща истина ако променливата съдържа число с плаваща запетая;
is_integer() - връща истина ако променливата е цяло число;
is_string() - връща истина ако променливата е низ от символи;
is_array() - връща истина ако променливата е масив;
is_object() - връща истина ако променливата е обект;
Enviroment variables

Съществува един особен вид променливи, наричани "променливи на обкръжението". Най-общо казано, това са променливи, поддържани от сървъра и PHP интерпретатора, описващи текущото състояние на връзката и характеристиките на двете страни в нея - клиент и сървър.
В предната част на този материал използвахме две от тези промливи - $HTTP_USER_AGENT и $HTTP_REFERER, с чиято помощ открихме с какъв браузър посетителят разглежда страницата и от къде е дошъл на нея.
Събирането и анализирането на подобни данни е безкрайно полезно за всеки web разработчик. Така можете да научите кой сайт ви праща най-много посетители и да организирате рекламната си стратегия, наблягайки на него. Полезно е също и да следите кои от страниците в сайта ви се посещават повече и предизвикват по-голям интерес, така че да наблегнете на тях и на подобен вид съдържание в по-нататъчното изграждане на сайта.
Пълен преглед на променливите на средадата може да видите, използвайки вградената в PHP функция - phpinfo(). Напишете в текстов файл следните редове :

<?
phpinfo();
?>

Запишете го на сървъра с име info.php, примерно, и го отворете в браузъра си. Ще видите най-важната информация за PHP инсталацията, както и всички създадени в текущата връзка променливи на средата на PHP и сървъра. Изписаното в левите полета на таблицата представляват имената на променливите, а в дясната част - стойностите им.
Нека сега разширим примера и добавим още малко информация в него.

<HTML>
<HEAD>
<META HTTP-EQUIV="Content-Type" CONTENT="text/html; charset=windows-1251">
<TITLE>Здравей свят!</TITLE>
</HEAD>
<BODY>
<?
$data=date("d-m-Y");
$chas=date("H:i:s");
$browser=$HTTP_USER_AGENT;
$ref=$HTTP_REFERER;
$user_ip=$REMOTE_ADDR;
$forw=$HTTP_X_FORWARDED_FOR;
$serv=$SERVER_SOFTWARE;
$rem_host=gethostbyaddr($user_ip);
echo ("<b>Здравейте,<br><br>Добре дошли в сайта!</b><br>");
echo ("Сега е $chas часа, по моя часовник, на $data, а Вие дойдохте тук от $ref с $browser<br>");
echo ("Вашето IP е $user_ip($forw) - $rem_host. <br><p>Поздрави: <br>$serv");
?>

</BODY>
</HTML>

Нека сега обясним отделните редове в него. Нямаше нужда да използвам променливите $browser, $ref, $user_ip, $forw, $serv и $rem_host, но ги включих за по-голяма прегледност. Всяка от тях получи за стойност стойността на някоя от променливите на средата.
На променливата с име "browser" бе присвоена стойността на $HTTP_USER_AGENT, която винаги съдържа идентификационната информация на браузъра. В случая "Mozilla/4.0 (compatible; MSIE 5.5; Windows 98)". Браузърът Opera позволява на потребителите си да променят идентификацията й, така че тя може да се представя като IE или Netscape. Причината е в рестрикциите, които някои сайтове налагат на използващите браузър, различен от Internet Expolorer. Обикновено това също става с помощтта на $HTTP_USER_AGENT. Имайки предвид особеностите на различните браузъри, можете да покажете на посетителя на сайта си страница, оптимизирана за неговата програма, съдейки по съдържанието на тази променлива на средата. В скоби казано, възможността на Opera да се представя по различен начин може да ви изправи пред куриозната информация, че посетителят използва IE под операционна система Linux.
На променливата с име "ref" бе присвоена стойността на $HTTP_REFERER, съдържаща URL на мястото, от което идва посетителят. Вече обяснихме по-подрбоно тази променлива, но трябва да имате предвид, че тя не винаги дава полезна информация. В конкретния случай едва ли мога да очаквам, че Yahoo са поставили на началната си страница линк към моя тестов файл.
Променливата, наименувана "user_ip" получи стойността на променливата на средата $REMOTE_ADDR. Тя винаги съдържа в себе си IP адреса на посетителя. Тук много рядко може да се получи разминаване на стойността с истинската. Защото сървърът използва стойността й за да определи на кого да изпрати поискания файл.
Много често се случва множество потребители да се намират зад едно или повече прокси сървъри. Няма да коментираме сега защо и как се получва това. В случая трябва да имаме предвид, че ако посетителят е зад прокси, то $REMOTE_ADDR ще покаже IP адреса на проксито. За адреса на клиентската машина се създава нова променлива - $HTTP_X_FORWARDED_FOR. Повечето прокси сървъри осигуряват тази информация, особено ако администраторите им не желаят да изкарат живота си по съдебните зали.
Използването на последните две описани променливи на средата е полезно, когато давате достъп до чувствителна информация или по една или друга причина е важно да знаете кой точно е отсреща. Така можете да ограничите достъпа до сайта си на хора, които нарушават добрия тон в него или да подсигурите сигурността му при e-commerce приложения.
Тук използвахме и още една променлива на средата - $SERVER_SOFTWARE, която съдържа в себе си информация за сървърния софтуер - версия на сървъра и операционна система. В горния пример използвахме това, като "подпис" на съобщението.

Видове променливи

PHP предлага големи облекчения при работата с променливите, което в началото би ви се сторило странно ако сте се занимавали с други програмни езици. Стана вече дума, че не е необходимо да декларирате променивата преди да й присвоите стойност. Друга важна особеност е, че не е необходимо да указвате такъв тип информация се съдържа в нея - дали е низ (string), цяло число (int), число с плаваща запетая (float) и т.н. PHP сам определя типа на променливата в зависимост от съдържанието й. Според някои напреднали програмисти това е по-скоро вредно, но както скоро ще се убедите, освен улеснението, гъвкавостта на PHP в това отношение има и множество други плюсове.
Съществуват няколко вградени функции с чиято помощ можете да разберете какъв тип е дадена променлива. Това са
is_bool() - връща истина ако променливата е булева (истина/лъжа);
is_float() - връща истина ако променливата съдържа число с плаваща запетая;
is_integer() - връща истина ако променливата е цяло число;
is_string() - връща истина ако променливата е низ от символи;
is_array() - връща истина ако променливата е масив;
is_object() - връща истина ако променливата е обект;
Изпращане на променлива

Съществуват три начина по които можете да изпратите стойността на променлива към един PHP скрипт. Това са методите POST, GET и чрез cookies. Нека ги илюстрираме чрез прост пример. Ще създадем две страници - първата ще съдържа форма, в която потребителите ще напишат името и възрастта си, а втората ще изпише тези данни на екрана. Ще наречем първия файл index.html, а втория - show.php.
Нека напишем HTML формата, в която посетителите ще попълнят данните си :

<!-- index.html -->
<p>Здравейте! Моля попълнете следната информация : <br>
<form action="show.php" method="post">
Вашето име : <input type="text" name="ime"><br>
Възраст : <input type="text" name="godini"><br>
<input type="submit" value="Изпрати!">
</form></p>

Когато посетителят въведе даните и натисне бутона "Изпрати!", тези данни ще достигнат до файла show.php във вид на променливи. Можете да ги използвате веднага. Тук е мястото да уточним, че за разлика от други езици, PHP не ви кара да проверявате дали информацията е изпратена чрез GET или POST. Не е необходимо и да правите нищо, за да получите достъп до съхраняваната в променливите данни. PHP се грижи за това и сам създава променливите. Затова можем направо да ги използваме, например - да ги изпишем:
<?
//show.php
echo "<p>Здравейте, $ime, вие сте на $godini години! ";
?>

Очевидно това не е най-смисления ред код, който можете да напишете, но по-късно ще разгледаме възможностите, които ни дава информацията за възрастта на посетителя, за да го пренасочим към съответното място в сайта.
Най-често няма значение кой от двата метода - POST или GET използвате, с изключение на случаите когато трябва да изпратите файл или по-дълга информация.
Най-просто казано, GET използва така нареченото URL кодиране, тоест така данните се дописват след името на файла в неговия URL. Ако промените значението на "action" във формата в index.html от POST на GET и изпратите информация, ще видите в адресното поле на браузъра си нещо като show.php?ime=Ivan&godini=25. При изпращане на данните чрез POST, те се предават в тялото на заявката.
Много често информацията се задава на скрипта не чрез HTML форми, а пряко чрез URL. Това е така, защото в съвременните динамични сайтове един PHP файл би могъл да генерира множество web страници в зависимост параметрите, които му се подадат.

URL кодиране

За да постигнете това, трябва да зададете необходимите параметри в адреса, с който викате файла. Данните се поставят след името му, като за разделяне се използва въпросителния знак (?). Той указва края на URL и началото на допълнителните данни, известни още като "query string". Там данните се описват по двойки (име=стойност), като всяка двойка се разделя със знака "&" (амперсанд):

файл.php?име1=стойност1&име2=стойност2&име3=стойност3

При отварянето на файл по този начин, в него можем свободно да боравим с променливите "имеX", които PHP създава и на които присвоява стойностите "стойностX".
Както можете да си представите, в този начин за предаване на информацията се крият и някои опасности. Нека си преставим, че потребителят въведе двете си имена, разделени с интервал. Тогава бихме получили нещо като

show.php?ime=Иван Петров&godini=25.

Очевидно е, че в този случай няма да получим желания резултат, тъй като интервалът след името ще се възприеме като край на URL и всичко последващо ще се игнорира. Неточни резулати биха се получили и при използване на занака амперсанд (&), %, + и някоии други. Затова информацията трябва да се пригоди преди да бъде изпратена чрез така нареченото URL кодиране. В най-общи линии интервалите се заместват със знак плюс (+), а някои от символите с "%xx", където xx са ascii кодовете на съответните символи в шестнадесетичен вид.
Така ако посетителят (в примера - Иван Петров) напише като възраст 26&7 (за 26 години и 7 месеца), то това ще се предаде така :

show.php?ime=Иван+Петров&godini=26%267
(& се представя чрез %26)

Не е необходимо да мислите за тези усложнения, по простата причина че PHP се грижи сам за правилното кодиране и декодиране на данните в адреса. Но понякога ще се налага да използвате функцията urlencode, за да си осигурите правилна обработка.

низ urlencode (низ)

Така можехме да извикаме спокойно show.php без да се притесняваме за интервалите и специалните символи. Например

echo '<a href="show.php?'.urlencode (ime=Иван Петров&godini=25);

Всички двойки от име и стойност се съхраняват в служебната променлива $QUERY_STRING, а ако в конфигурационния файл на PHP е включена опцията track_vars, то данните, изпратени към скрипта могат да се открият и в масивите $HTTP_POST_VARS и $HTTP_GET_VARS, в зависимост от метода, използван за изпращането им. Така че, ако потребителят попълни формата, която включихме в index.html, можем да открием името му в $HTTP_POST_VARS['ime'].

Масиви във формите

PHP предоставя допълнително облекчение, когато трябва да обработвате по-големи и сложни форми. Можете да зададете стойностите в масиви. Например така :

<p>Здравейте! Моля попълнете следната информация : <br>
<form action="show.php" method="get">
Вашето име : <input type="text" name="ime"><br>
Възраст : <input type="text" name="godini"><br>
Интереси : <select multiple name="interesi[]">
<option value="1">Интернет
<option value="2">Музика
<option value="3">Кино
<option value="4">Филателия
</select>
<input type="submit" value="Изпрати!">
</form></p>

Сега всички избрани от посетителя възможности ще се съхраняват като елементи в масива "interesi[]". Как се обработват масивите в PHP ше изясним по-късно.

Cookies

Невъзможно е да си представим добър и полезен сайт, който не използва "бисквитки" напоследък. Въпреки опитите на някои политически организаци да ограничат използването им в Европа, очевидно е, че ако това, стане световната мрежа би загубила поне половината от потенциала си, а защо не и много повече. Факт е, че положителните страни от използването на cookie файловете са много повече от лошите. При това същите щети могат да се нанесат лесно и чрез други технологии. Затова мога да ви посъветвам да използвате "бисквитки" винаги, когато смятате, че ще имате полза от тях, без да се притеснявате от странични аргументи.
Има две много важни неща, които трябва да знаете, преди да започнете да включвате cookie в сайтовете си. Първото е, че достъп до информацията във всеки такъва файл има само собствения ви домейн. Това, което вие запишете на машината на посетителя не може да бъде прочетено от други, съответно и вие не можете да прочетете записаното от други. Но тук идва и едно предупреждение. Бисквитките са прости текстови файлове, които се предават по Интернет и ако не използвате подсигурена връзка са също толкова незащитени от зложелателна намеса, колкото и цялата информация по мрежата. Затова никога не слагайте в тях пароли, адреси, номера на кредитни карти или друга подобна информация, освен ако тя не е по някакъв начин кодирана. Най-добрата тактика е да записвате някакъв идентификатор, по който можете да разпознавате посетителя, а информацията му да държите в някаква собствена база данни.
Още трябва да знаете, че големината на един такъв файл не може да е повече от 4k. Не можете да запишете на твърдия диск повече от 20 "бисквитки" от един домейн. От своя страна браузърът не може да поддържа повече от 300 файла от всички посещавани сайтове общо. Последното е важно, защото би могло да причини изтриване на вашия файл преди указаната в него дата.
Твърди се, че някои потребители забраняват приемането на cookie чрез съответните опции на браузъра си. Казвам твърди се, защото това звучи невероятно и едва ли някога ще срещнете такъв посетител. Технологията е толкова масово разпостранена в Интернет и без нейна помощ огромно количество услуги няма да действат, така че вероятността такива потребители наистина да съществуват е доста малка. Можете да направите малък експеримент и да инструктирате браузъра си да иска потвърждение за всяко cookie, което приема. Най-вероятно няам да издържите още след първите два часа.
Сега няма да се впускаме в история и теория на cookie файловете, а ще демоснтрираме начина, по който можете да ги използвате в своите PHP скриптове. За повече информация можете да прочетете официалната спецификация на Netscape, която се намира на адресhttp://www.netscape.com/newsref/std/cookie_spec.html.
За или против ползването на cookie?

"Бисквитките" са малки текстови файлове, които уеб сайтовете записват на твърдите дискове на посетителите си. За разлика от рапозстранените напоследък предразсъдъци, те не са програми, а просто парчета текст. Много се изговори за потенциалната опасност от тях и за начина, по който те застрашавали правото на неприкосновеност на потребителя и неговата лична информация. Всъщност cookie файловете са необходим елемент в дейността на всеки полезен сайт и свързването им само с рекламни или следящи технологии е едностранчиво.
В тези файлове обикновено сайтовете записват важна за обслужването на посетителя информация. Без тях, например, би било невъзможно да се извърши идентификацията на потребителя за множество уеб базирани услуги. Представете си, че се налага постоянно да въвеждате името и паролата си при всяко отваряне на ново писмо, когато проверявате електронната си поща. Това би било безкрайно отегчително, бавно и неефективно. Затова когато се идентифицирате веднъж, уеб интерфейсът на e-mail услугата ще запише на cookie на твърдия ви диск информация, по която ще ви разпознава от тук нататък.
Важно е да се знае, че браузърът изпраща "бисквитката" само на този адрес от който я е получил. Така че няма начин друг сайт да прочете информация, която не е поставена от него, като по този начин открадне важна лична информация (като парола, например).
Идентификацията съвсем не е единственото приложение на cookie файловете. С тяхна помощ сайтът би могъл да ви позволи да променяте външния му вид или да изберете информацията, която да ви предлага. Използването им е особено важно в областта на онлайн търговията и рекламата. И до сега тази технология остава най-доброто решение за идентификация и персонализация на съдържаниео и услугите в Интернет.

Как да използваме cookie?

Има шест неща, които трябва да укажете при работа с една "бисквитка". Това са нейното име, съдържание, продължителност на живота, домейн, път и подсигуреност.
Името на cookie е този низ, с който по-късно ще се обръщате към нея за да получите стойността й. Продължителността на живота указва колко време желаете "бисквитката" да е валидна. Ако не сте задали време или сте го указали като 0, то файлът ще бъде изтирт от браузъра веднага след неговото затваряне. Такива cookie файлове са валидни само за текущото посечение на потребителя. Може би най-рядко ще се налага да задавате домейн за който да е валиден файла. Така или иначе не може да напишете yahoo.com и да чакате да получите файловтете, записани на твърдия диск на посетителя от портала. Браузърът така или иначе ще ви изпрати само вашите. Полза от тази възможност за настройка на cookie може да имате, ако използвате няколко субдомейна на един и същ домейн. По принцип ако "бисквитката" е зададена от уеб страница, намираща се на адрес http://www.domain.com, то тя ще се изпраща само до другите страници в този домейн, но не и до http://www.domain.com или другите негови поддомейни. как да преодолеем това ограничение ще разберем след малко. Пътят на валидност на cookie файла дава възможност да ограничите или разширите страниците, до които той ще се предава в рамките на текущия домейн. Това е полезно, ако имате няколко различни сайта като поддиректории на домейна. Сега ще обясним това с практически примери.
За разлика от други програмни езици, PHP предлага изключително лесен начин за записване, променяне и изтриване на "бисквитки". Тук това става става само с един ред код, съдържащ функцията setcookie(). Синтаксисът е следният:

число setcookie (низ име [, низ стойност [, число продължителност [, низ път [, низ домейн [, число подсигурена]]]]])

Функцията ще върне 1, ако се е изпълнила успешно и 0 - ако не е успяла.
Запомнете, че "бисквитките" се получават и изпращат в HTPP хедърите - тоест преди каквото и да било същинско съдържание на Уеб страницата. Това е най-често срещаната причина за появата на грешки при работа с тях. Ако искате да изпратите, промените или изтриете cookie това трябва да стане преди да изпратите на браузъра каквото и да било друго. Например :

<?
echo "<html><head>";
setcookie ("user", "ivan");
?>

Този код ще върне грешка, зашото се опитвате да изпратите "бисквитка" след като вече сте пуснали някакво съдържание. HTTP хедърите нямат нищо общо с хедърите на HTML сттраниците, ограниавани между таговете <head> и </head>. Цялото съдържание на уеб страницата влиза в тялото на HTTP пакета.
Когато се опитате да изпълните този код, PHP ще ви съобщи, че хедърите вече са изпратени, като ще ви каже на кой ред в скрипта е завършило изпращането и на кой ред вие се опитвате да пуснете cookie. Това е наистина полезно, но бих искал да обърна внимание на един случай, когато е много трудно да откриете от къде идва грешката.

<?
setcookie ("user", "ivan");
echo "<html><head>";
?>

На пръв поглед проблемът би трябвало да е решен и горния код трябва да се изпълни правилно. Но поради една или друга причина в него има интервал пред отварящата скоба на PHP. Този интервал сам по себе си е изход, така че слага край на заглавните части. Затова бъдете сигурни, че "<?" е винаги в самото начало на файла. Макар и на пръв поглед дребен, този пробелм може да прични няколко часа търсене на причната си, особено ако има някоко включени един в друг файлове, затова е добре да го имате предвид.
Както забелязахте от начина на представяне на синтаксиса на функцията setcookie(), единствения задължителен елемент в нея е името й. Това обаче не означава, че можете да прескачате аргументите както искате. Това е друга често срещана грешка, която води до грешно записани "бисквитки" или до невъзможността да се изтрие вече съществуваща. Ако желаете да използвате опцията път на действие, но не желаете да указвате продължителност, нямате право да напишете

setcookie ("user", "ivan", "/mojat_sajt");

Функцията си търси елементите по реда, който те бяха показани по-горе и когато ползвате някой от тях, другите в ляво от него стават задължителни. Така че верният вариант на горния ред е:

setcookie ("user", "ivan", 0, "/mojat_sajt");

Можете да "прескочите" елеметите, които не искате да задавате с 0 - когато трябва да са числа или с "" - когато трябва да са низове. Ето как ще изглежда една "бисквитка", която искаме да използваме по подигурена връзка (HTTPS), но всички останали аргументи са по подразбиране:

setcookie ("user", "ivan", 0, "", "", 1);

Така записахме "бисквитка" с име "user", стойност "ivan", валидна за всички страници в текущата поддиректория на текущия домейн при използването на подсигурена връзка.
Изтриването на cookie става, като на съществуващ файл се зададе празно съдържание. Но това трябва да стане по същия начин, по който е бил създаден. Така за да изтирем току що създаденото cookie, трябва да напишем:

setcookie ("user", "", 0, "", "", 1);

Нека сега илюстрираме всичко това с пример. Ще създадем малка система за проследяване на посетителя на адрес http://www.domain.com/site
В началния файл, примерно index.php, включваме форма, в която очакваме да получим името/прякора на потребителя:

<form action=user.php method=post>
<input type="text" name="username">
<input type="submit" value="изпрати">
</form>

Когато потребителят въведе името си и кликне бутона за изпращане, той ше попадне на файла user.php, в който е записано:

<?
setcookie ("user", $username);
?>
По този начин всички страници, намиращи се на http://www.domain.com/site ще имат достъп до съдържанието на cookie файла user - тоест до името, посочено от посетителя. Важно е да запомните, че това не може да стане в момента на изпращането. С други думи - user.php няма достъп до "бисквитката" в момента. Тя ще достъпна при следващото зареждане на страница. В конкретния случай това не е проблем, защото ние все пак разполагаме с името на потребителя в променливата, използвана във формата от index.php. Така че можем да напишем :

<?
setcookie ("user", $username);
echo "Здравейте, $username!<br>Кликнете <a href="index.php">тук</a>, за да смените името, което посочихте или <a href="content.php">тук</a> за да продължите!"
?>

За да променим съдържанието на cookie в PHP е необходимо просто да изпратим ново със същото име и същите други атрибути, ако сме посочили такива, но с различно съдържание. Затова ако посетителят иска да смени въведеното от него име, го изпратихме отново в index.php, където ще може да повтори процедурата.
В PHP прочитането на cookie е безкрайно упростено. Тя е винаги достъпна за използване, без да е необходимо да пишете какъвто и да било предварителен код. При зареждането на PHP скрипта се създават автоматично променливи за всички "бисквитки", които сървърът получи. Името на променливата взема името на съответното cookie, а в стойността й ще открием съдържанието му. И ако основното съдържание на сайта се намира във файл content.php, в него можем да запишем :

<?
echo "Потребител: $user";
........
?>

След това, знаейки името, можем да направим проверка в база данни за някакви настройки, записани по-рано от посетителя или да извършим други действия с информацията в $user.
Нека сега добавим още един аргумент за "бисквитката" си, например да укажем, че тя ще е валидна в следващия един час. За целта можем да използваме вградената в PHP функция time(), от която ще вземем текущото време, след което ще прибавим 3 600 секунди:

setcookie ("user", $username, time() + 3600);

При това положение, за да изтрием "бисквитката" можем да напишем:

setcookie ("user", "", time() - 3600);

Нека сега разширим обхвата на дейност, например до Уеб страници, намиращи се в рамките на която и да е директория на www.mydomain.com/ Тъй като cookie файла бе записан от директория "site" в рамките на домейна, при досегашния начин на боравене с нея тя ще е достъпна само до PHP скриптовете в тази поддиректория. Но може да се наложи да го ползваме например в http://www.domain.com/more. За целта трябва да укажем, че съответното cookie е валидно за всички поддиректории на главната директория на домейна, която се обозначава с наклонена черта - "/". Тогава записът би изглеждал така:

setcookie ("user", $username, time() + 3600, "/");

По този начин във всеки PHP скрипт, намиращ се в която и да е поддиректория на http://www.domain.com ще можем да прочетем стойността на променливата $user, която ще ни дава въведеното потребителско име. Но какво ще стане ако посетителят отиде на http://domain.com/site/content.php? За момента бисквитката ни е валидна само за www субдомейна, но не и за останалите. За да решим проблема трябва да използваме атрибута domain и да я изпратим така:

setcookie ("user", $username, time() + 3600, "/", ".domain.com");

Обърнете внимание на точката преди името на домейна. По този начин указваме, че желаем да получаваме "user" в който и да е негов субдомейн. За да изтрием това cookie трябва да напишем :

setcookie ("user", "", time() - 3600, "/", ".domain.com");

Това са основните неща, които трябва да знаете, за да използвате "бисквитки" в сайтовете си.

-php-

Включване на файлове

PHP предоставя няколко лесни възможности да изграждате интерактивни уеб страници в зависимост от нуждите ви. Една от тях е включването на множество файлове един в друг. Освен че по този начин можете да поднасяте на посетителите си динамично съдържание, включването на файлове позволява и многократното използване на един и същи код. По този начин можете да държите конторла върху интерфейса, основните настройки или функции на доста големи сайтове.

include

Един от начините за включване на файл в текущия е чрез функцията include(). Тя приема като параметър пътят (абсолютен или относителен) до файла, който искаме да включим. Ако той не съществува, ще получим съобщение за грешка.
Можете да разглеждате включеният чрез include() файл като код, който се намира на реда, в който се намира функцията. Той всъщност се "вгражда" в тялото на декущия документ. Така всички променливи, които са дефинирани до появата на функцията ще са достъпни и за кода на включени файл. По принцип няма ограничение какъв тип ще е той - дали ще е текстов, php или някакъв друг. Различните типове файлове имат свои особености, които трябва да имате предвид.
Така например, ако във включения файл има PHP код, който очаквате да бъде изпълнен, трябва да го заградите с . Ако извикате PHP файл от отдалечен сървър, трябва да сте сигурен, че скриптът може да бъде изпълнен там. В такава ситуация имате възможност и да предадете променливите, които ще ви трябват чрез URL, което е неприложемо за локалните включвани файлове. Ще илюстрираме казаното с прост пример. Създаваме два файла - index.php и content.php :

 

<? // Това е index.php

$name="Иван";

$ip=$REMOTE_ADDR;

include ("content.php");

?>

<? // Това е content.php

echo "Здравейте, $name!<br>Вашият IP адрес е $ip";
?>

Както забелязвате, в index.php зададохме стойности на две променливи, които след това изписахме. Двата файла трябва да са в една и съща директория, тъй като не сме задали друг път, когато извикахме функцията - include ("content.php");

Тук би било добре да припомним набързо, че пътищата до даден файл могат да абсолютни и относителни. Абсолютен е пътят от коренната директория на системата, а относителен - от единия файл до другия. Нека си представим, че index.php се намира в директория "/httpd/www/pcworld/", а content.php в "/home/www/files". В този случай бихме могли да изпишем функцията по следните два начина :

include ("../files/content.php");

или

include ("/home/www/files/content.php");

Ако content.php се намира на друг сървър, можем да го извикаме така :

include ("http://www.server.com/content.php");

В този случай можем да зададем променливите и като част от използваното URL, като index.php би могъл да изглежда :

<? // Това е index.php
include ("content.php?name=Ivan&ip=$REMOTE_ADDR");
?>

require ()

Същите правила важат и за друга вградена функция на PHP - require(). Всъщност, според официалната документация на PHP, това не е функция, а езикова конструкция. Една от последиците от този факт е, че не връща стойност. Т.е. не можете да проверите дали включването на допълнителния файл е било успешно или не.
За да разберем една от другите разлики между require() и include() трябва да обясним как става обработката на PHP кода от страна на интерпретатора. Когато сървърът получи заявка за файл, асоцииран с PHP, той подава целия код, затворен между на PHP интерпретатора (парсера). Тук кодът първо се обработва (парсва) и чак след това изпълнява. Важно е да забележите следната особеност - ако имате грешка на последния ред от кода си, той може да не се изпълни изобщо, нито ред от него, защото може да се появи грешка при обработването - Parse error. Всичко, което трябва да знаете за грешките ще откриете в следващия брой на PC World. Сега само ще направим разликата между двата варианта за включване на файл. Ето два възможни варианта на index.php :
<?
// Това е вариант 1 на index.php
echo "Поздрав : <br>";
$name="Иван";
$ip=$REMOTE_ADDR;
include ("content.php");
echo "Добре дошъл в сайта! <br>";
?>

Или :

<?
// Това е вариант 2 на index.php
echo "Поздрав : <br>";
$name="Иван";
$ip=$REMOTE_ADDR;
require ("content.php");
echo "Добре дошъл в сайта!<br>";
?>

Какво ще се случи при изпълнението на двата варианта на кода, ако content.php всъщност не съществува? В първия случй на екрана ще се изпише "Поздрав : ", а на долния ред ще се появи съобщение за грешка. Въпреки това, изпълнението на кода ще продължи и ще видим изписано и приветствието за добре дошъл.

Във втория случай, обаче, изпълнението на кода спира веднага, след липсващия файл и тук поздравът отсъства.

На пръв поглед разликата е дребна, но всъщностт е много важна, както ще се убедим след малко. Тя се подсилва и от факта, че парсерът взема съдържанието на require-натия файл още по време на предварителната обработка, а на include-натия - едва по време на изпълнението. Тоест, дори и редът в който имаме require() никога да не се изпълни, кодът на файла, който е там се използва при предварителната обработка.
Това е особено важно, когато искаме да правим определени проверки, в резултат на които да решим кой файл да включим. Това ще бъде демонстрирано след малко. Друга особеност на двете функции е начинът по който те се изпълняват в цикъл. Най- общо казано, require() е неподходяща за целта.

Избягване на повторенията

Понякога, при по-сложни включвания на файлове един в друг, може да се получи неколкократно повтаряне на кода на един и същи файл.

Това най- често води до грешки - или в обработката или в логиката на изпълнението. За да се предодвратят подобни нежелани явления може да се използват вариации на двете функции, указващи изрично, че включването трябва да стане еднократно. Конструкциите са include_once() и require_once(). В този случай, ако PHP интерпретаторът попадне на повторна инструкция да включи посочения външен файл, той ще я пренебрегне. По този начин се избягва предефиниране на функции или подмяна на стойностите на различни променливи.

Изпълними файлове

Особено място трябва да отделим на разликата между включване на файл от отдалечен сървър и на файл от локалната машина. Особено когато става дума за изпълними файлове, каквито са PHP, CGI, PL и други. Нека си представим, че искаме да включим в текущата страница perl скрипт за банерна ротация - banner.cgi. И нека този скрипт приема като променлива page адресът, където ще се покаже банера - т.е. текущата страница.
Ако той се намира на друг сървър, можем да направим включването така:

<?
// Включване на банер
include ("http://www.server.php/banner.cgi?page=$PHP_SELF");
echo "<br>Добре дошъл в сайта!<br>"; ?>

Така скриптът ще се изпълни на отдалечения сървър, а в нашия файл ще се включи резултатът от това изпълнение - в случая изображение на банер и линк към съответен сайт.
Но ако се опитаме по този начин да извикаме локален файл, резултатът ще бъде друг.

<?
// Включване на банер
include ("banner.cgi?page=$PHP_SELF");
echo "<br>Добре дошъл в сайта!<br>";
?>

При изпълнението на тези редове на екрана ще се изпише изходния код на CGI скрипта, а не резултатът от неговото изпълнение. За да предодвратите това можете да използвате virtual().

virtual ()

Функцията virtual () е специфична само за Apache и казва на сървъра, че трябва да изпълни съответния файл и да върне резултата от това изпълнение. По този начин можете да изпълнявате различни видове файлове в PHP скриптовете си, но трябва да запомните, че не можете да използвате virtual () за PHP файлове. С други думи, следният код е коректен:

<?
// Включване на банер
$page=$PHP_SELF;
virtual ("banner.cgi");
echo "<br>Добре дошъл в сайта!<br>";
?>

Но ако банерната система е написана на PHP, то използването на virtual () ще върне грешка. При всички случаи трябва да използвате include () или require () за да включите PHP код в PHP файл.

Примерен сайт

За да илюстрираме на практика използването на функците, нека съставим малък сайт, съдържащ основните части на този текст. Сайтът ще се състои от няколко страници с еднакъв външен вид - т.е. еднакви горна и долна част, както и еднакво навигационно меню. Сайтовете, правени по тази схема могат да се управляват лесно и са приятелски към потребителите, защото не им поднасят "изненади" на всяка страница - като променено местоположение на менюто или различна цветова схема.
Страниците в примерния сайт ще се състоят от 4 части - header.html, footer.php, menu.php и съответното съдържание за всяка от тях.

В header.html поставяме кода, който ще се вижда в заглавната част на всички страници.

<img src="http://www.idg.bg/public_html/bg/iconpcw-small.gif" alt="PC World - Bulgaria" align="left" hspace="20">
<h1 style="font:bold 2em sans-serif;color:#3300FF;text-align:center;">
Увод в PHP - 5
</h1> <br>
След това поставяме и навигацията - в menu.php:

<p align="center" style="font:bold 1em sans-serif;color:#000099">
<a href="index.php?p=main">Начало</a><br>
<a href="index.php?p=include">include ()</a><br>
<a href="index.php?p=require">require ()</a><br>
<a href="index.php?p=once">Избягване на повторенията</a><br>
<a href="index.php?p=executables">Изпълними файлове</a><br>
<a href="index.php?p=virtual">virtual ()</a><br>
</p>

Както забелязвате, всички линкове тук водят до един и същи файл, но с различна стойност, зададена за променливата "p" (от page). Разбира се името на променливата няма никакво значене, със същия успех можеше да е "a" или "bBbbb". Вече е време да създаден и завършващата част от интерфейса - във footer.php. В него показваме авторските права, както и датата и часа, в които е била заредена текущата страница :

<p align="center" style="font:bold .7em sans-serif;color:#000000">
Самоучител по PHP - част 5
<br>
Поредица на <a href="http://www.pcworld.bg">PC World - Bulgaria</a><br>
<? echo date ("d.m.Y, H:i:s"); ?>
</p>
Вече е време за съдържанието на отделните страници. Нека вземем за пример съдържанието на частта "Избягване на повторенията":

<h2 style="font:1.5em serif;color:#cc0000;">
Избягване на повторенията
</h2>
<p style="font:.9em sans-serif;color:#000000">
Понякога, при по-сложни включвания на файлове един в друг, може да се получи неколкократно повтаряне на кода на един и същи файл.
</p>
<p style="font:.9em sans-serif;color:#000000">
Това най- често води до грешки - или в обработката или в логиката на изпълнението..................
</p>
Записваме този код във файл с име once.php. Остава да съберем парчетата от пъзела в обща картина. Нека съставим примерен index.php, в който да подредим цялостната картина:

<html>
<head>
<META HTTP-EQUIV="Content-Type" CONTENT="text/html; charset=windows-1251">
<title>Увод в PHP - 5</title>
</head>
<body>
<?php
require("header.html");
?>
<table width="95%" cellspacing="15" cellpadding="5" border="0">
<tr><td valign="top" width="120">
<?php
require("menu.php")
?>
</td><td valign="top">
<?php
include("$p.php");
?>
</td></tr></table>
<?php
require("footer.php");
?>
</body>
</html>
Сега вече всичко си е на мястото. Когато повикаме index.php със съответната стойност на променливата "p", ще видим съдържанието на съответния файл "$p.php". Какво ще се случи обаче, ако посетителят излезе любопитен и промени своеволно стойността на "p", така че сайтът да се опита да включи несъществуващ файл. В конкретния пример ще се появи грозно съобщение за грешка. Как да избегнем това, а и как да се справим с някои проблеми на сигурността, произтичащи от този начин на "събиране" на сайтове, ще обясним в следващия брой. Тогава ще стане дума за условните конструкции и грешките в PHP.

Условни конструкции

В предния брой създадохме малък сайт, като страниците в него се изграждаха "в движение", като вземаха съдържанието си от няколко различни файла. Името на файла със съдържанието се предаваше като част от URL, например http://www.server.com/index.php?p=once.
Това означаваше, че index.php трябва да включи в себе си съдържанието на файла once.php. Тогава зададохме въпроса, какво би се получило, ако по някаква причина на index.php му се зададе да включи файл, който не съществува? Например при опит за извикване на /index.php?p=onced, ще получим съобщение за грешка :
Warning: Failed opening 'onced.php' for inclusion (include_path='.; \apache\includes;\apache\htdocs\;') in C:\apache\htdocs\pcworld\index.php on line 17

Макар и силно подценявана, възможността да се случи такава грешка е много голяма. Причините също могат да бъдат разнообразни. При по-големи сайтове става невъзможно да се проследи включването на всеки един файл. В тях се използват конфигурационни файлове, както и файлове с код за множество отделни части от показваната на монитора страница. А и при недообмисляне на рисковете, техниката на включване на множество файлове един в друг би могла да представлява сериозна дупка в сигурността на сайта, дори и на целия сървър. Кракерите знаят това и доста често умишлено предизвикват подобни грешки, чрез манипулиране на URL-то, за да проверят дали няма да открият възможност за експлойтване.

Тук трябва да посочим и друга възможна уязвимост на този начин за съставяне на сайтове. Не използвате в кода си ред като:

include ("$p");

Тук се очаква да бъде включен файлът, чието име се съдържа в променливата $p, например once.php. Ситуацията представлява огромен риск за сигурността на сайта и сървъра, защото дава възможност за извеждане на който и да е файл, за който съръвърът има право на четене. Поразиите, които могат да се направят са големи, така че е необходимо да вземете мерки, за да ги предодвратите.
Можете да направите поне две неща - да определеите точен път до файловете, които да се включват и да определите точния им тип (например .txt, .html, .inc и други). Този вариант на същия ред е доста по-сигурен :

include ("/httpd/www/site/files/$p.html");

В примера се предполага, че файловете, които ще включвате се намират в директория files в Уеб директорията на сайта - /httpd/www/site/. Този път до нея е примерен, тук трябва да проверите как изглежда той в системата, която използвате.
Ползвайте абсолютни, а не относителни пътища, защото относителните са лесно манипулируеми. Те биха могли да бъдат преодоляни чрез повикване като :

http://www.server.com/index.php?p=../file.html

If - else

Изобобщо доста често при създаването на динамични файлове ще се налага да правите проверка дали е изпълнено едно или друго условие. Най-често използваната за целта конструкция е if - else. Ще я демонстрираме с пример, като включим към нашия index.php проверка дали търсеният файл наистина съществува. За да направим това ще използваме и функцията, проверяваща за наличието на файл в локалната система file_exists ()

<html>
<head>
<META HTTP-EQUIV="Content-Type" CONTENT="text/html; charset=windows-1251">
<title>Увод в PHP - 5</title>
</head>
<body>
<?php
require("header.html");
?>
<table width="95%" cellspacing="15" cellpadding="5" border="0">
<tr><td valign="top" width="120">
<?php
require("menu.php")
?>
</td><td valign="top">
<?php
if (file_exists ("$p.php")) {
include("$p.php");
}
else {
echo "<center><b>Не съществува такава глава от самоучителя!</b><br><br>Моля изберете от менюто вляво!</center>";
}
?>
</td></tr></table>
<?php
require("footer.php");
?>
</body>
</html>
За да изчистим нещата, ето как изглежда синтаксиса на конструкцията:

if (условие) {
действие
}
else {
друго действие
}

Възможно е да се добавят множество алтернативни проверки с помощтта на elseif :

if (условие) {
действие
}
elseif {
второ действие
}
else {
друго действие
}

Преди да покажем друг пример, трябва да обърнем внимание на операторите за сравнение в PHP - равно, различно, по-голямо, по-малко, логическо и, логическо или и други. Следният пример сравнява две подадени числа :

<?
//Това е test.php
if ($a > $b) {
echo "$a е по-голямо от $b";
}
elseif ($a == $b) {
echo "Двете числа са равни";
} else {
echo "$b е по-голямо от $a";
}
?>

Забележете, че при проверката дали числата са равни използвахме два знака "равно" един след друг. Ако бяхме сложили само един, то интерпретаторът щеше да изравни стойностите на двете променливи. И така, ето как се правят проверките в PHP:

== - проверява за равенство;
!= - проверява за неравенство;
> - проверява дали първият параметър е по-голям от втория;
< - проверява дали първият параметър е по-малък от втория;
>= - проверява дали първият параметър е по-голям или равен от втория;
<= - проверява дали първият параметър е по-малък или равен от втория;
&& - логически "и" - проверява дали всички условия отговарят на истината;
|| - логически "или" - проверява дали поне едно от условията отговаря на истината;

Много грешки можете да допуснете в началото поради объркване на операторите за сравнение, особено в ситуацията с равно. Нека видим два примера:

if ($a == $b) {
echo "Двете неща са равни";
//още действия тук
}

и

if ($a = $b) {
echo "Двете неща са равни";
//още действия тук
}

Ако извикаме тези две конструкции със стойности за променливите, например 2 и 5, в първия случай няма да видим изписано твърдението за равенство, защото проверката ще бъде направена според очакванията и тъй като двете числа не са равни, действието няма да бъде изпълнено.
Във втория случай, обаче, на екрана ще се изпише твърдението за равенство, както и ще се изпълнят всички действия, които сме задали. Това е така, защото един знак за равенство се възприема от PHP интерпретатора като инструкция за изравняване на стойността на единия параметър със стойността на другия, а не като оператор за сравнение. Важно е да забележите, че проверките, които се правят в PHP касаят не само числа и низове. В случая конструкцията ще върне положителен резултат от проверката, защото извършването на операцията изравняване е извършена успешно.
Можете да проверявате стойността на булеви променливи или настъпването на някакво събитие, по същите начини, по който можете да разберете дали една променлива съществува или не. Примери:

if ($a) {
echo "Променливата \$a има стойност - $a"
}
else {
echo "Няма променлива $a";
}

Тази конструкция проверява дали съществува променлива $a и изписва стойността й. Но можехме да напишем също :

if (!$a) {
echo "Няма променлива $a";
}
else {
echo "Променливата \$a има стойност - $a"
}

Както забелязвате, възможностите за проверки са доста гъвкави. Всяка вградена функция на PHP връща стойност (най-често 1), ако бъде изпълнена, и не връща нищо (или 0) ако бъде. В примера за index.php направихме проверка за съществуването на файла, който искаме да включим. Но по една или друга причина е възможно файлът да съществува, но да не може да бъде включен. Затова можем да използваме друг вариант на проверка :

if (!include("$p.php")) {
echo "<center><b>Не съществува такава глава от самоучителя!</b><br><br>Моля изберете от менюто вляво!</center>";
}

Забележете, че извикването на функция в конструкцията води до нейното изпълнение. Така ако функцията include се изпълни, то условието няма да бъде вярно и предупредителния текст няма да се изпише. Но ако по някаква причина не се изпълни, то тогава условието ще е вярно и текстът ще се появи на екрана. Тук трябва да припомним особеността на конструкцията require (), която, както стана дума в предишната част, не връща стойност при изпълнението си.
Съществуват няколко вариации на изписване на тази контролна структура, но е за препоръчване да следвате основния синтаксис и да не смесвате стиловете. Ако действието, което трябва да се изпълни при удовлетворено условие на проверката е едно, то можем да запишем

if ($name) echo "Моля, въведете потребителско име!";

С подобна конструкция можете например да проверите дали потребителят е попълнил името си в поле във форма. Съществуват и други варианти за алтернативно записване, но те се използват много рядко и сега няма да се спираме на тях.

while

While представлява най-простия начин за изграждане на цикъл в PHP. Чисто и просто той следи за това дали дадено условие отговаря на истината и докато това е така се поддържа изпълнението на определени действия:

while (условие) действие

Конструкцията е доста гъвкава и позволява свобода на използването си за различен вид условия. Най-простият вариант е създаваане на цикъл, който да се повтаря определен брой пъти :

$i=1;
while ($i <= 100) {
echo "Това е ред ".$i."<br>";
$i++;
}

В този пример дадохме на променливата $i начална стойност 1, което е по-малко от 100, следователно води до изпълнение на действията, указани в конструкцията. При всяко изпълнение на цикъла се проверява истинността на условието и когато то спре да е истина, спира и изпълнението на цикъла.
Ето този код в действие

Най-често while конструкциите се използват в по-сложни ситуации, като например обхождане на масиви :

while (list ($key, $val) = each ($masiv) ) echo $key - $val;

С масиви ще се занимаваме по-късно и тогава ще обясним подробно какво прави горния ред. Сега е важно да запомните, че проверката за истинността на условието се прави в началото на всяка итерация от цикъла. Така че е възможно той да не се изпълни нито веднъж, ако условието е невярно още при първата проверка.
Съществува конструкция, при която проверката се прави в края на итерациите. Тоест действията в цикъла задължително ще се изпълнят поне веднъж. Това е конструкцията do..while :

$i = 1;
do {
echo $i;
} while ($i < 100);

for

Най-популярният начин за създаване на цикли в PHP остава конструкцията for :

for (действие1, условие, действие2) {
действия
}

Първото действие се осъществява само веднъж, в самото начало на цикъла, а второто - при всяка негова итерация. Условието се оценява при всяка итерация, а цикълът продължава докато то е вярно. На пръв поглед изглежда сложно, но сега ще демонстрираме практическото приложение с пример:

for ($i = 1; $i <= 100; $i++) {
echo "Това е ред ".$i."<br>";
}

В първото действие присвояваме на променливата $i стойност 1. Това става само веднъж, преди същинското начало на цикъла. След това проверяваме дали стойността на $i е по-малка от 100. Ако това е вярно изпълняваме и второто действие - добавяме едно към стойността на $i. (Записът $i++ е съкратен вариант на $i=$i+1.) След това изпълняваме и действията, поставени в блока, заграден в големите скоби.
Практическия резулат от изпълнението на горните редове код ще е същия като от изпълнението на примерните while конструкции - изписване на изречението 100 пъти, като всяко ще бъде на нов ред.

Управление на цикъла

PHP предоставя допълнителни възможности за управление на цикъла, чрез break и continue. Те могат да се използват във for, foreach while, do..while или switch (ще я разгледаме след малко) конструкциите и дават по-голяма гъвкавост за реакция при определени условия. С тяхна помощ можем да определяме и други условия, влияещи на хода на циклите, които използваме. Вижте този пример :

for ($i = 1; $i <= 100; $i++) {
if ($i==3) continue;
if ($i==$a) break;
echo "Това е ред ".$i."<br>";
}

При изпълнението на този код на екрана ще се изпише изречението не 100 пъти, а толкова, колкото сме указали в променливата $a. Използвайки break можем да прекъснем изпълнението на определен цикъл при възникване на условие, различно от основното. В случая основното условие е стойността на променливата $i да е по-малка от сто. Но тук добавихме по-голяма гъвкавост, като посочихме допълнително условие, което може да прекъсне цикъла.
Друга особеност в горния код е, че в изхода му няма да има ред "Това е ред 3". Използвахме continue за да укажем, че не желаем действията в цикъла да се изпълнят, ако е вярно условието, че стойността на $i е 3. В този случай изпълнението на цикъла продължава нормално, като текущата итерация се прекратява преждевременно.
Практическото изпълнение на кода е тук. Променете стойността на $a за да промените изпълнението на цикъла.

Трябва да имате предвид, че continue и break действат считано от реда на който се намират. Нека погледнем този пример :

for ($i = 1; $i <= 100; $i++) {
//някакво действие тук
if ($i==3) continue;
if ($i==$a) break;
echo "Това е ред ".$i."<br>";
}
В този случай някаквото действие, определено в цикъла ще бъде изпълнено дори ако стойността на $i е три или е равна на стойността на $a.

switch

Това е друг вариант за управление на изпълнението на скрипта, при който имаме по-голяма възможност да разчитаме на една променлива. От стойността на тази променлива зависи кое точно действие ще бъде изпълнено. Най-удобно ще е да илюстрираме синтаксиса на конструкцията с пример :

switch ($i) {
case "edit":
echo "Редактиране на информацията...";
break;
case "view":
print "Преглед на информацията ";
break;
case "delete":
print "Изтриване на информацията ";
break;
}

В зависимост от съдържанието на променливата, парсерът ще изпълни съответните действия.

Съобщаване на грешки в PHP

Едно от големите предимства на PHP пред другите скриптови езици са съобщенията за грешка. Те са доста дружелюбни и ясни, и често казват какво точно трябва да се направи, за да се премахне грешката. Ако вземем за сравнение писането на CGI скриптове, при появата на грешка това което виждате е простото "Error 550 - Internal Server Error". За да се ориентирате къде точно е проблема в сгрешения скрипт, трябва да отоврите лога на сървъра, където ще намерите сравнително по-ясно обяснение за грешката. Но често дори и тази информация е по-обща и неясна от необходимото ви.

При PHP положението е по-различно. Тук често ще срещнете съобщения за грешка, които кзват какво точнотрябва да направите, за да премахнете проблема и на кой ред се намира некоректния код. Можем да разделим грешките в PHP на три категории - синтактични, семантични и логически.

Нека отново напомним как става изпълнението на един PHP скрипт от страна на сървъра. Когато се получи заявка за определен скрипт, сървърът го подава на PHP парсера, който първо го "парсва", иначе казано "смила" и едва след това изпълнява. Важно е да се подчертае, че парсерът обработва целия скрипт преди да започне да го изпълнява. На това ниво на предварителна обработка могат да се появят синтактичните грешки. Ако тук всичко е наред, то следва изпълнението на кода, процес при който биха могли да се появят семантичните грешки. Най-сложни и за откриване, и поправяне са логическите грешки, които не водят до преки съобщения за проблеми, но могат да доведат до некоректно изпълнение на скрипта.

Parse error

Синтактичните грешки се наричат още грешки при обработването (parse error). Нека погледнем следния пример :

<?
$ime=Иван";
echo $ime;
?>

При изпълението на този код ще получим следното съобщение :

Parse error: parse error, unexpected '\"' in /www/idg-web.001/pcworld/php/parse_error_primer.php on line 2

Виждаме, че на втория ред от кода има синтактична грешка. Ако се вгледаме ще открием, че са пропуснати отварящите кавички на низа, задаващ стойност на променливата "ime". Понякога обаче съобщението за грешка може да ни подведе. Нека погледнем друг пример:

<?
if ($name=="Иван")
echo "Здравейте, Иван!";
}
else {
echo "Вие не сте Иван!";
}
?>

При изпълнение на този код ще получим съобщение, че съществува грешка на ред 4. Всъщност, обаче, истинският проблем е скрит във втория ред, където сме пропуснали отварящата голяма скоба.
Още един подобен пример :

<?
if ($name=="Иван") {
echo "Здравейте, Иван!";
}
else {
echo "Вие не сте Иван!";
?>

В този случай ще се сблъскаме с една от най-влудяващите ситуации, когато парсерът отчита грешка на последния ред от кода, където се намира единствено затварящата комбинация от въпросителна и средна скоба. Най-често този феномен се дължи на пропусната затваряща или отваряща скоба. В конкретния случай сме изтървали скобата, затваряща условието else.
Запомнете, че когато се получи съобщение за грешка при парсването, скриптът озобщо няма да се изпълни. По този начин парсерът се защитава от евентуалните усложнения, които биха могли да настъпят при изпълнение на грешно написания код.

Fatal error

Фаталните грешки са една от разновидностите на семантичните. Те се появяват в процеса на изпълнение на скрипта и най-често се причиняват от извикване на несъществуващи и недефинирани функции или файлове.
Нека погледнем следния пример:

<?
require "config.php";
if (!$user) {
not_auth();
}
?>

Тук бихме могли да получим фатална грешка по някоя от следните причини - ако не съществува файлът "config.php" или ако в него не е дефинирана функцията not_auth().
Фаталните грешки се изписват на екрана в момента в който се появят в процеса на изпълнение на скрипта. В този момент изпълнението се прекратява.

Warning

Предупрежденията са друга разновидност на семантичните грешки. Те също се появяват в процеса на изпълнение, но той продължава и след тях. Предизвикват се от грешки, които не са фатални за цялостния ефект, макар че най - често водят до грешно изпълнение на кода. Нека вземем горния пример, но ще сменим функцията за включване на файл от "require" на "include".

<?
include "config.php";
if (!$user) {
header ("location: login.php");
}
...
?>

В този пример проверяваме дали на променливата $user е присвоена някаква стойност или не. Ако не, тогава препращаме потребителя към форма за идентификация, ако да - продължаваме с изпълнението на скрипта. Нека сега приемем, че файлът config.php не съществува. Понеже сме използвали "include", ще получим предупреждение за невъзможността да се включи указания файл, но изпълнението на скрипта ще продължи.
Фаталните грешки и предупрежденията са съобщения, които трябва да възприемате сериозно, ако искате кода, който пишете наистина да изпълнява предназначението си.

Забележки

Забележките са този вид съобщения, с чиято помощ можете да се преборите с логическите грешки в скриптовете си. Под логически грешки се разбират неточности в кода, които де факто не възпрепятстват изпълнението му, но водят до грешни резултати. Те могат да са резултат от грешка на изписването или на недобре съставен алгоритъм. По подразбиране, настройките на PHP за показване на грешки са така направени, че забележките не се изписват на екрана. Това е напълно логично, защото в противен случай не бихме могли да използваме конструкции като тези, показани в горния пример. Ако го изпълните на сървър с PHP, настроено да показва всичкии грешки, ще получите дълго съобщение за грешка, което твърди, че се опитвате да използвате неинициализирана променлива. Както вече стана дума, променливите в PHP не е необходимо да бъдат обявявани преди да се използват. Тяхното инициализиране става автоматично, в момента в който на променливата се присвоява някаква стойност. В случая ние разчитаме на променливата $user за да проверим дали посетителят вече се е идентифицирал или не. Ако обаче показването на забележки е включено, тогава ще видим изписаното на екрана съобщение, че се опитваме да използваме недефинираната променлива в случаите, когато потребителят все още не се е идентифицирал.
Използването на забележки е особено полезно в стадиите на тестване на сайта, когато реузлтатите не са такива, каквито очакваме. Например напълно възможно е да допуснем грешка в името на някоя променлива при писането на кода. Разбира се това ще причини множество проблеми и няма да ни доведе до желания резултат. Използвайки забележките, можем да открем подобни грешки.

 

Bookmark and Share

Барух Спиноза - биография

Барух Спиноза

 

Холандски философ. Роден на 24 ноември 1632 г. евреин. Завършва училище за равини. Интересува се от математика. Спиноза изказва публично усъмняване в религиозните писания. Санкциониран е с малко отлъчване. Предлага му се пенсия, ако спре да критикува публично религията. По-късно е окончателно отлъчен от еврейската община. Това поражда необходимост да се мести от едно място на друго. През деня работи като шлифова лещи, а вечер пише своите произведения на свещи. Той е доблестен, свободомислещ, отказва се от много облаги. Говори за въздържание от занимание с религия. Отказва на френския крал да му посвети едно произведение. “Аз мога да посветя произведение само на истината”. Умира на 21 април 1677 г. Става емблиматичен за цяла Холандия.

Основни произведения с философско значение: “Кратък трактат за Бога, човека и неговото блаженство”, “Трактат за усъвършенстване разума”, “Принципи на декартовата философия доказани по геометричен начин”, 1670 – “Богословски и политически трактат” – издава го анонимно; основно произведение му е “Етика изложена по геометричен начин” – опит да геометризира човешките отношения, “Политически трактат”

Произведенията на Спиноза са забранени като кощунствени. Издаването им бива осъществено едва втората половина на 19в. Философските схващания на Спиноза изразяват социалните и културни промени, преходи, подема на буржоазията, на новите производствени отношения. “Желая да насоча всички науки към една цел … съвършенство на … За тази цел философията може да обедини медицина, механика…”

Приема, че философията трябва да е дедуктивна. Опитът да се математизира цялото знание е израз на рационализма на Спиноза. Посочва, че “всяка философия поставя за цел да се постигне общия, естествен порядък към който се отнася човека” Човек трябва да усъвършенства своя живот. “Природата винаги и навсякъде е една и съща… нейната действителност се определя от правилата на самата природа” Опит по философски да определи монизма. Онтологически възгледи за субстанцията. Спиноза предявява изисквания към философската мисъл: 1. Строгост и точност на определенията; 2. Последователност и непротиворечиво следване на основните принципи. Изхожда от определенията на Декарт за субстанция (че е нещо абсобютно и не се нуждае от нещо друго за своето съществуване). “Под субстанция разбирам нещо, което се разбира чрез себе си”

”Щом като субстанцията не се нуждае от нищо друго, то следва да съдържа в себе си своята причина. Субстанцията е вечна, непородена и безкрайна, не може да съществува външно с нещо друго, защото ще ограничи, определи…” ,“Субстанцията не може да има причина вън от себе си, следователно ще е определена, следователно няма да е субстанция, следователно субстанцията е само една, защото ще се ограничава една от друго”

”Тя съществува необходимо” Тези дефиниции задължават да я приемем “тъждествена с цялата природа…. Тя е Бог.”

”Освен Бог никаква субстанция не може да съществува”

Спиноза нарича субстанцията Бог, но тя за него е природа. Бога при Спиноза не е свръхестествена личност. Бог не обладава нито вола, нито разум = материална природа. Назоваването на субстанцията Бог няма теологичен смисъл. Защо се именува Бог? Защото това е парадигмата на времето. На него се вменява творческата природа. Творческата природа е Бог. Субстанцията е творящата природа, за разлика от сътворената. “Спиноза използва Божието име, за да утвърди природното творчество” – Хегел. “Самия Бог при Спиноза се явява материалист”.

Спиноза вменява една атеистичност. Като много други философи на новото време приема и отстоява, че атеистичност е възможна като философско размишление, следователно за Спиноза атеизма е за знаещите, а за тълпата трябва да има религия. Спиноза не може да не се съобрази с налаганата рамка, за да изрази философската си позиция. Чрез Бог опитва да изясни същността на сътвореното.

Субстанцията при Спиноза, като причина сама за себе си, се разглежда като достатъчна причина за всичко друго съществуващо. “Субстанцията на Спиноза е безкачествена причина на всичко съществуващо, метафизическо пространство, подобно на всяка една същност. Субстанцията за Спиноза се отъждествява с всеобщото единство, защото би се оказала вън от природата на прирадното цяло”. – Фишер.

Спиноза е представител на рационализма и на детерминизма на новато време, което снема всяка претенция към абсолютизиране на единичното. Ако нещата са неповторими, то те няма да могат да съществуват заедно.

По отношение на творящата природа Спиноза конкретизира проявите на субстанцията в категории – атрибути, модуси.

Атрибутите изразяват безкрайната, многолика същност на природата. Това са основните, необхозими качества. “Атрибутът е обективно, неотнемаемо качество, познава се от самото себе си”

За първи път Спиноза дава едновременно гносеологическо и онтологическо определение за атрибута. 1. То е необходимо, съществено свойство на субстанцията; 2. Това, което човек си представя, как се проявява субстанцията.

Атрибути на субстанцията – протяжност и мислене. Приема мисленето за абсолютно, самостоятелно явление, обяснява се чрез самото себе си. Мисленето като атрибут на субстанцията е характеристика на всяко действително. Мисленето като атрибут не е присъщо само на човека. Тук има един момент, който може да се мистифицира, пантеизъм.

Модусите са конкретни неща, породени от нещо друго и преминаващи в нещо друго.

Субстанция – се проявява - Атрибут – се конкретизира в отделните неща – Модус.

Разглежда конкретното съществуване като случайно, като несъществено проявление на субстанцията.

Според Спиноза няма модуси, които да не изразяват субстанцията като протяжна и мислеща. “Всяка вещ за Спиноза е конкретизация на рода, Но в гносеологически план трябва да се намери общото.”

Свързването на онтологическото и гносеологическото при атрибутите и модусите е една от най-ценните диалектически страни на Спиноза. Всяко определение на категориите има и двата смисъла. Разкриването на субстанцията, природа на нещата е едновременно разкриване като всеобща същност и истина за действителността.

Атрибутите са едновременно: 1. Общи характеристики на субстанцията; 2. Това, което човешкия ум си мисли като съществено в сещата.

Модусите са: 1. Конкретен израз на субстанцията; 2. Единствения обект, чрез който човешкото познание разкрива природата и на атрибутите и на субстанцията.

Това става обект на много коментари. Преобладават негативните като смесване на понятията. Хегел ги приема и ги доразвива.

За Спиноза човек е модус от особен вид, защото при него най-ярко се проявява мисленето. Човешката душа е съвкупност от духовното.

ГНОСЕОЛОГИЯ: За разлика от Хобс и Декарт, според Спиноза самият факт на сетивната достъпност, говори достатъчно за сетивна действителност.

Съществуват три вида познание:

СЕТИВНО – мнение, въображение; сетивните идеи дават непълно познание. Нарича ги фиктивни, смътни идеи. Липсва достатъчно адекватно познание. Нарича ги и общи, родови идеи, чрез които се фиксира обичайното право в човешкото общуване. Истинни са само тези идеи, които имат вътрешни признаци за своята истинност. Критерий за истинността са само онези идеи, които отговарят на възможностите на човешкия разум.

”Общите понятия са самоочевидни истини и лежат в основата на разсъдъчното познание” РАЗСЪДЪЧНА степен – разсъждаване върху сетивните, родовите идеи.

ИНТУИТИВНО познание – предна разсъдъчна интуиция, тя не е противопоставена на разума, а е най-висша проява на рационалните прояви на човека.

В съвременната литература преобладава ирационалното разбиране. За Спиноза човешкият разум е и гарант за истинността на познанието. Гарант е и човек да достигне до познанието. Нещата са случайни само във въображението на човека. Разумът има отношение към необходимостта. Източник на заблуждения са сетивните идеи, общите / родови понятия. Примери:

погрешна представа за случайността.

Човек има склонността да разглежда всички явления от позиция на някакви цели

От погрешната представа на човек за свободата на човешката воля. Отрича волята като самостоятелна способност на човешката душа. Съществуват само отделни желания, имащи определени причини. Човек нарича воля съвкупността от своите желания.

Гносеологията е свързана с учението за афектите (състояние и на тялото, и на духа). Афектът е проява на самосъхранение. Човек “се стреми да пребивава в своето съществуване и да го запазва …” В човешките афекти “се конкретизират определени положения на човека като сложен модус сред други модуси” Страстите са пасивни афекти, възникнали на основата на сетивните възприятия. Човешкото съществуване е преодоляване на едни или други страсти и афекти.

Основна задача на философията му като практична е опитът да се ограничи влиянието на афектите и страстите. Това е възможно чрез знанието, просветата. Само незнаещият се оневинява с безпомощността си пред страстите. Тяхното овладяване чрез познанието е първата стъпка към човешката свобода. Истинското познание има решаваща роля в превръщането на необходимостта в свобода. “…човек е принудено нещо, но като мислещо нещо е във възможност да познае причинно-следствените връзки и така да постигне своята свобода\&#34;, т.е. да избира модела на своето поведение.

 

Един или друг афект е причинен от множество причини. Познавайки нещата като необходими и неизбежни, човешката душа има власт над афектите и страстите. Човешката душа, от една страна, е пасивна, а, от друга, активна – да действа, съгласно знанието за причинно-следствените връзки. “Човек може и трябва не само да обяснява нещата, но може и трябва разумно да реализира своя живот” Най-популярна форма на свободата е правото на избор. Човек трябва да организира своето поведение, съществуване в хармония с природата.

 

Отъждествяването на правилното с доброто и красивото дава отражение в етиката и естетиката на Спиноза.

 

Спиноза отъждествява общество и държава, смятайки, че не са Божия промисъл, а продукт на човешката договореност, т. е. да претвори природните закони/хармонии в социални. “Както човек се удивлява от природната хармония, така може да сътвори и човешките отношения” Красивото и доброто са социална хармония. Спиноза се опитва от разумните човешки достижения да изведе разумност на общуване. Той е за силната държавна власт, за изпълнение на договореностите. Властта не може да се намесва в интимния живот на човека – фиксира се правото на самоопределение, свободата на мисълта и словото - тези свободи не могат да се ограничат от никакви авторитети. Говори за гражданско състояние, разумно общуване.

Отношение към религията – смята, че религиозността е следствие от незнанието на причинно-следствените връзки и това поражда страх. Властимащите злоупотребяват с човешкия стах от неизвестността и затова Спиноза е отлъчен от църквата. Като преодоляване на страха – вярата в свръхестественото – в Бог. Свещените писания трябва да се разглеждат като конкретни исторически документи, трябва да се знаят авторите и за кого са писани. Общочовешките измерения се извеждат на ниво святост.

Ролята на религията и религиозните институции “под формата на религия, където се внушава на хората да почитат своите царе като богове” Философските разсъждения на Спиноза за Бог имат умозрителен характер, отнасят се до знаещите философи, а не до тълпата. Религията и институциите са механизъм за социално управление. Едното разграничава като атеизъм, а другото, като опит за научнообосновано обучение. Познанието е различно достъпно за различните хора (знаещи и незнаещи), така и свободата е различно достъпна. Постановките му често се използват като аргумент.

Онтология. “Свободата е осъзната необходимост”

Спиноза прави първи опит да предложи един обоснован философски плурализъм, тръгвайки от рационализма на Декарт. Според Спиноза същинската философия може и трябва да е строго дедуктивна (във вариант на едно геометризиране). Целта му е постигане на общият естествен порядък като самия човек. Порядъка е безкраен космос, материален свят. Природата винаги и навсякъде остава една и съща – акцентира се върху повтарящото.

Субстанцията (като Декарт) определя като същност, която в своето определение не се нуждае от нищо друго. Спиноза като последователен логик и математик твърди, че щом като субстанцията не се нуждае от нищо друго следва, че тя трябва да се съдържа в себе си. Субстанцията е вечна, непородена и безкрайна, тя не може да съществува с нищо друго, защото това би я ограничило. Тя трябва да се мисли като единна. Философския монизъм по необходимост следва от субстанцията и постулатите на рационализма. Смята, че Декарт не довежда до край проведения рационализъм. Субстанцията съществува по необходимост тъждествена с цялата природа и доколкото е иманентна същност тя е Бог. Бог при Спиноза не оправдава нито разума, нито волята, следователно е тъждествен на материалната природа. Субстанцията е свързана с творческата природа, за разлика от сътворената природа. Творящата природа е Бог, но Бог у Спиноза субстанциално се различава от религиозния Бог. При Спиноза Бог не е личност, няма собствена воля, следователно не може да се разглежда по собствена преценка с живота. Бог при Спиноза е педчинен на необходимостта – Ръсел, Фишер.

Фойербах – “Самият Бог при Спиноза се явява материалист”. Подобно на други рационалисти философи, за които субстанцията е единна същност, за Спиноза субстанцията е тъждествена на всеобщото единство, вън от което нищо не е действително. “Единство, което виждаме навсякъде в природата… нещата, които нямат нищо общо не може да са причина за другото”.

Повторимост – оценка. Творяща природа е субстанция.

Атрибут – обективно съществено качество, чрез което субстанцията се проявява. “Атрибутът е това, което ума си представя като изразяващо същността на субстанцията”

Субстанция – чрез множество атрибути, но за нас са достъпни само протяжност и мислене.

Материалното е това, което е протяжно и движещо. Мисленето е самостоятелно явление и не е тъждествено на човешкото мислене, защото човешкото мислене е само конкретно проявление, модус. Субстанцията проявява своята същност чрез атрибута, а не се конкретизира чрез модусите.

Модусът е всичко, което е породено и преминава в нещо друго. Модуси са всички конкретни неща, но за Спиноза конкретно съществуващото е случайност, следователно несъществено проявление на субстанцията.

Спиноза за първи път разглежда в единство онтологичните и гносеологични измерения. Субстанция – разбира я както като всеобща същност, като нещо онтологическо, така и като истина за действителността - гносеологическо.

Атрибут – общи свойства на субстанцията и това, което човешкият ум мисли за нещата.

Модус – те са единствения израз на субстанцията (онтологически); единствения обект чрез който човешкото познание разкрива природата и на атрибута и на субстанцията (гносеологически). Това обединяване на онтологическа и гносеологическа същност е посрещната с различни оценка. Спиноза като рационалист, който тръгва от това, че всичко има причинно-следствена връзка, се явява ярък представител на светския детерминизъм – абсолютизира общото, единното, повтарящото се и така отъждествява необходимостта и неизбежното и принципното, така случайното се разглежда като израз на човешката субективност (няма знание за причинно-следствени връзки).

Във философията на Спиноза – опит да се преоцени детерминизма. 1. Всеобщото, универсалното взаимодействие; 2. Опит да се представи отношението субстанция – атрибут – модус, като отношение на общо - особено – единично. Да се конкретизират общото и единичното; 3. Произхода на модусите от субстанцията като първопричина и на тази основа опита на Спиноза да обоснове възгледа за причинно-следствена връзка между различни елементи в природата. Светския детерминизъм на места се преодолява и на места при разглеждане на свободата, се разглежда като проява на необходимост.

Bookmark and Share

Бащите на философската антропология /извадка от книга/

Дългите години на управление на кралица Виктория, коeто започва двайсет години след края на Наполеоновите вой­ни и свършва с войната на бурите в Южна Африка, е време на относително спокойствие и напредък в Европа. Извършват се забележителни технологически промени и научни откри­тия, френската, британската, германската и руската колониал­ни империи се разрастват, икономиката е реструктурирана и оазширена; забелязва се масово нарастване на населението и са направени важни стъпки към демокрация и образование. В последните десетилетия на деветнайсети век  свят на засилен обмен (и глобална експлоатация), под неоспоримото ръковод­ство на Великобритания се появява културна глобализация (и културен империализъм) и широко нараства политическата интеграция (и културният империализъм) и широко нараства политическата интеграция (често под формата на колониали зъм). В тази историческа обстановка теориите на еволюционистите могат да изглеждат така, като че ли утвърждават един очевиден природен факт. Викторианците виждат своето завла­дяване на света като реално доказателство, че тяхната култура е поразвита от всички други.

В началото на двайсети век този оптимизъм започва да замира, след което светът е разтърсен от зверствата по времето на Първата световна война. Теорията на Зигмунд Фройд за сънищата и подсъзнанието, публикувана през 1900 г. и теорията на Алберт Айнщайн за относителността (1905 г.) могат да се газглеждат като символични изходни точки за влизане в една нова и подвойствена епоха на модернизъм. Тези теории атакуват самата същност на викторианския свят: Фройд разтваря свободния разумен индивид, средствата за постигане на про­греса и неговия край в подсъзнателни желания и ирационална сексуалност. Айнщайн разтваря физиката  найабстрактната от емпиричните науки, върху която се основават технологич­ните нововъведения и ги обрича на несигурност и непрекъс­ната промяна. През 1907 г. Арнолд Шьонберг написва първите ноти на своята дванайсет тонова музика, а Пабло Пикасо за­почва експеримента със своя непредставителен начин на ри­суване. Модернизмът се ражда в изкуствата, това е движение, което въпреки подвеждащото си име, предлага двойствен по­глед към истината, морала и прогреса. В политиката анархи­стите прокламират разрушаване на държавата, а феминистите пожелават да настъпи края на буржоазното семейство. Помал­ко от две десетилетия от новия век унищожителна война по­мита Европа и я превръща в развалини, а руската революция установява нова, плашеща за някои и привлекателна за други, разновидност на модерния рационализъм. Тъкмо в този бурен период на упадък и обновление, разочарование и нови утопии, антропологията се превръща в модерна социална наука.

Когато хвърлим поглед назад, историята на антропологията до около 1900 г. определено не е „еднолинейна еволюция". Въ­проси, повдигани насила от Възраждането и романтичните ми­слители в края на осемнайсетия век са основно пренебрегвани от антрополозите през 1800те години. Това е вярно особено за проблемите на релативизма и културния превод, който ще се превърне в един от основните въпроси за антропологията през двайсетия век. Важните открития на германската сравнителна филология и поспециално взаимозависимостта на индоевро пейските езици, в ръцете на сравнителните еволюционисти се превръщат в купчина повърхностни размишления. („Дегене­рация" е използваният от еволюционистите термин за това.) За авторите на тази книга в своята основна интелектуална среда антропологията на двайсети век изглежда поподобна на ли­бералната и толерантна мисъл на осемнайсети век, отколкото на властното, конформистко и еволюционистко столетие, ко­ето следва. Смятаме за много важно също така, че двайсетия и осемнайсетият век са епохи на войни в Европа, докато девет­найсети, след Наполеон, е необикновено спокоен. Онова, което сме научили от осемнайсети век, въпреки всичките му грешки, е цената на систематичното, индуктивно разсъждение, цената на моделите и „идеалните типове", които можем да проектира­ме в реалния свят и да утвърдим неговата форма.

Дисциплината антропология, каквато я познаваме днес, се лва през годините около Първата световна война и ние безспорно ще опишем израстването й като съсредоточим вниманието си върху четири забележителни личности  две във Великобритания, една в САЩ и една във Франция. Съществуват

и друти национални традиции и други учени в някои страни, които изглеждат също така важни за своето време, но те не успяват да оставят значителни интелектуални резултати, които да бъдат разгледани тук със същото внимание. Само като хвърлим поглед назад в миналото, което ни предлага времето, можем да оценим историческото значение на минали събития; тяхното съвременно значение обаче, може да се окаже различно. Поледете само, например, Хърбърт Спенсър е найизвестният европейски интелектуалец през последните десетилетия на деветнайсети век, също както Хенри Бергсон е найизвестният философ от първите десетилетия на двайсети. Нито единият, нито другият се смятат за играчи в Първа дивизия на академичния живот днес, един век покъсно.

Хората, чиито трудове ще оформят гръбнака на тази глава са Франц Боас (18581942), Бронислав Малиновски (18841942), А.Р. РадклифБраун (18811955) и Марсел Маус (18721950). Четиримата успяха да извършат почти тотално обновление на три от четирите национални традиции, които обсъждахме в предишната глава  американската, британската и френска­та. В четвъртата  немската традиция, дифузионизмът запази своята хегемония. Очакват я ужасни неща, както и руската ди фузионистка традиция. Не след дълго книгите на Боас ще бъ­дат изгорени в Берлин, цяло поколение руски етнографи ще измре в лагерите на Гулаг, а след Втората световна война някои германски етнолози ще бъдат признати за виновни в колабо рационизъм с нацистите. По тези и други причини немската и руската антропологии се развиват бавно през двайсети век и само рядко се докосват до модерното развитие на традициите. Но Боас е германец, а Малиновски  поляк и тъй като двамата привнасят със себе си дълбокото познаване на немската тради­ция, когато емигрират в САЩ и Великобритания, германската антропология оцелява през двайсети век, макар и чрез транс плантирани и „хибридни" форми.

И четиримата играчи до известна степен заемат социално периферно положение в средата, която обитават. Маус е евре

Дисциплината антропология, каквато я познаваме днес, се развива през годините около Първата световна война и ние безспорно ще опишем израстването й като съсредоточим вни­манието си върху четири забележителни личности  две във Ве­ликобритания, една в САЩ и една във Франция. Съществуват и други национални традиции и други учени в някои страни,

го изглеждат също така важни за своето време, но те не успяват да оставят значителни интелектуални резултати, които да бъдат разгледани тук със същото внимание. Само като хвърлим поглед назад в миналото, което ни предлага времето, можем да оценим историческото значение на минали събития; тяхното съвременно значение обаче, може да се окаже различно. Поделете само, например, Хърбърт Спенсър е найизвестният европейски интелектуалец през последните десетилетия на деветнайсети век, също както Хенри Бергсон е найизвестният философ от първите десетилетия на двайсети. Нито единият, които другият се смятат за играчи в Първа дивизия на академичния живот днес, един век покъсно.

Хората, чиито трудове ще оформят гръбнака на тази глава са Франц Боас (18581942), Бронислав Малиновски (18841942), А.Р. РадклифБраун (18811955) и Марсел Маус (18721950). Четиримата успяха да извършат почти тотално обновление на три от четирите национални традиции, които обсъждахме в предишната глава  американската, британската и френска­та. В четвъртата  немската традиция, дифузионизмът запази своята хегемония. Очакват я ужасни неща, както и руската ди фузионистка традиция. Не след дълго книгите на Боас ще бъ­дат изгорени в Берлин, цяло поколение руски етнографи ще измре в лагерите на Гулаг, а след Втората световна война някои германски етнолози ще бъдат признати за виновни в колабо рационизъм с нацистите. По тези и други причини немската и руската антропологии се развиват бавно през двайсети век и само рядко се докосват до модерното развитие на традициите. Но Боас е германец, а Малиновски  поляк и тъй като двамата привнасят със себе си дълбокото познаване на немската тради­ция, когато емигрират в САЩ и Великобритания, германската антропология оцелява през двайсети век, макар и чрез транс плантирани и „хибридни" форми.

И четиримата играчи до известна степен заемат социално периферно положение в средата, която обитават. Маус е евре

ин, РадклифБраун произхожда от средите на работническата класа, Малиновски  чужденец, а Боас  не само чужденец, но и евреин. Вероятно може да се предположи, че четиримата ня­мат обща програма. Съществуват значителни методологични и теоретични различия между школите, които основават, но техните следи дори днес могат да бъдат проследени във френс­ката, британската и американската антропология. Нямало е (и няма) ясно обусловени граници, както недвусмислено показва влиянието на Дуркхайм върху британската антропология. Има също така значителен личен контакт между отделните раздели, както свидетелства живият спор между Ривърс и сътрудника на Боас, Крьобер за използването на психологически и социо­логически модели в антропологическите изследвания. Найна­края четиримата наши герои споделят заветите на изминалия деветнайсети век. Постигнат е почти универсален консенсус, че еволюционизмът е претърпял поражение. Но също така не­гласно се признава и фактът, че еволюционистите от Морган до Тайлър все пак са изградили някои от основните параметри на дисциплината.

Преминаването към модерна, общо взето нееволюционист ка социална наука се извършва по различни пътища и в трите държави. Във Великобритания става радикална раздяла с ми­налото. РадклифБраун и Малиновски се обявяват за интелек­туална революция и критикуват остро някои свои учители. В САЩ и Франция приемствеността като че ли е поголяма. В САЩ Боас е дълбоко уважаваният ментор и център на акаде­мичната антропология през преходния период. Във Франция Маус просто продължава работата на чичо си след неговата смърт, въпреки че набляга повече от Дуркхайм на изследване­то на народи извън Европа. Понякога се твърди, и то не само от британски социални антрополози, че РадклифБраун и Мали­новски повече или помалко създават модерната антропология без чужда помощ. Не е изключено в средата на столетието да е изглеждало, че случаят е именно такъв, когато американската антропология се разклонява на много специализирани разде­ли, а учениците на Маус още не са дали своя принос. Обратно, по всичко личи, че британската „рОДСТВОПОЛОГИЯ" (Четвърта и

Пета глава) почива със сигурност върху метод, изнамерен от Малиновски и теория, разработена от РадклифБраун като установена „наука за обществото"

БОАС И ИСТОРИЧЕСКИЯТ СЕПАРАТИЗЪМ През 1886 г. двайсет и осем годишният Франц Боас се оказва в Ню Йорк. Прибира се в Германия, където го очаква успешна академична кариера. Боас вече има докторат от Кил и академичен пост в Берлин и е участвал в няколко етнографски експедиции до северна и западна Канада. Но Боас предпочита да остане в Ню Йорк, вероятно защото това е град, където не се смята за особена пречка това, че си евреин; и съвсем сигурно, защото там той е поблизо до народите, които го очароват  североамериканските индианци и ескимосите. В Ню Йорк Боас първо започва работа като редактор в научно списание, после получава академичен пост в малък университет. През 1899 г. става професор по антропология в престижния Колумбийски университет в Ню Йорк, където остава до смъртта си през 1942 г. В междинните 43 години Боас е преподавател и ментор на две поколения американски антрополози. Найобщото посла­ние към студентите му е просто. Той получава образованието си от немски учени, които се отнасят скептично към еволюцио низма, но изпитват симпатия към дифузионизма. Боас, както и много други учени от неговото поколение, са убедени, че раз­витието на общата теория напълно зависи от една достатъч­но емпирична обосновка. Следователно, основната задача на антрополога се състои в събирането и систематизирането на подробни данни за определени култури. Едва тогава човек може да премине към немския романтичен хуманизъм както го разбира Бастиан.

През годините между двете големи войни във Великобритания антропологията ще се превърне в социална антропология  социологически обоснована, сравнителна дисциплина със съ­ществени концепции като социална структура, норми, статуси и социално взаимодействие. В САЩ дисциплината става из­вестна като културна антропология. Тук широката дефиниция на Тайлър за културата, изоставена във Великобритания заради обществената концепция, се запазва. В американския смисъл (както и в този на Тайлър), култура е много пошироко понятие отколкото общество. Ако обществото има социални норми, институции и отношения, културата се състои от всичко, което

е създал човешкият ум, включително обществото  материални явления (поле, рало, картина...), социални условия (брак, дом, държава...) и символично значение (език, ритуал, вярване...). Антропологията  науката за човечеството, буквално казано, се занимава с всичко човешко. Боас признава, че никой индивид не допринася еднакво за всички части на тази тема (въпреки че той прави героични усилия да го постигне) и следователно пледира за „достъп в четири области", което разделя антропо­логията на лингвистика, физическа антропология, археология и културна антропология. Студентите получават подготовка в четирите области, за да специализират покъсно в една от тях. Следователно специализацията е неразделна част от амери­канската антропология от въвеждането й, докато във Велико­британия и Франция идеалът е един пообщ подход. Симпто­матично е, че през 1930те години вече съществуват установени изследователски екипи, които се специализират, например, в местните североамерикански езици.

Научните трудове на Боас покриват широко научно поле, въпреки че той решително клони към културната антрополо­гия. Боас провежда индивидуални полеви изследвания сред ескимосите и индианските племена по северозападното тихоо­кеанско крайбрежие на Америка, но работи и с асистенти, кои­то събират материали от много други индиански племена. По време на полевата работа той често използва лингвистично оп­итни членове на племето, което изследва. Те записват, обсъж­дат и превеждат изявленията на информантите. Някои от тези помощници и найвече известният Джордж Хънт, съавтор на няколко книги на Боас върху индианското племе квакуитл, са признати по право за учени антрополози едва неотдавна.

Полевата работа на Боас е ориентирана към екипна работа, тя не предполага самотни индивидуални дълготрайни или не­прекъснати „потапяния". Престоите на полето често са кратки. Те са „дълготрайни" в друг смисъл обаче  такива престои се повтарят многократно през годините  понякога от различни личности като всички сътрудничат по дадения проект (вж. Фостър и други, 1979). Подобна методологическа стратегия ве­роятно е естествена, като се има предвид, че „полето" е съвсем наблизо в САЩ, а не на противоположния край на света, какъв­то е случаят с Великобритания.

Боас не се отнася така враждебно към историческото пресъз даване както помладите му британски съвременници. Действително, той запазва физическата антропология и археология като части на цялостното антропологично начинание. Въпреки всичко той е съгласен с британската критика върху еволюционизма. На нейно място Боас предлага принципа исторически сепаратизъм. Подобно на Бастиан той поддържа становището, че всяка култура притежава свои ценности и своя уникална истрия, които в някои случаи биха могли да бъдат пресъздадени от антрополозите. Той вижда присъщите им ценности в най-личните културни практики по света, но се отнася дълбоскептично към всеки опит  политически или академичен, се подкопае това разнообразие. Когато пише за танците на индианското племе, да речем, той казва, че това е пример за културен подход към ритмите и следователно не може да бъде сведен само до проста обществена „функция" (както явно предпочитат да го определят британските социални антрополози). Вместо това човек трябва да пита хората, които танцуват какъв е този ритъм и отговорът може да се намери само в изучаването ва емоционалните състояния, пораждащи ритъма и породени от него (Боаз, 1927 г.). Боас е един от ранните и неуморни критици на расизма и науката, вдъхновена от него  тази наука има привърженици сред основоположниците на викторианската антропология. Такива антрополози твърдят, че всяка „раса" притежава свой­ствен вътрешен потенциал за културно развитие. Боас отгова­ря, че културата сама по себе си представлява източник и вро дените различия не влизат в сметката на внушителния обхват от културни варианти, които антрополозите вече са докумен­тирали. Терминът културен релативизъм, който използвахме вече няколко пъти, всъщност е измислен от Боас. В наши дни често питат дали релативизмът трябва да се разбира като ме­тодологичен или като морално императивен и на този въпрос много често се отговаря, че културният релативизъм е метод. За Боас това, без съмнение е педантизъм. За него метод и морал са две страни на една и съща монета.

Боас води американската антропология четири десетиле­тия, но не оставя някаква особено съществена теория или мо­нументален труд, който да се чете от всяко следващо поколе­ние антрополози. Основната причина, вероятно е недоверието му към високомерните обобщения. По време на работата си с

Бастиан той получава предупреждение за опасностите от праз­ното теоретизиране и в своите трудове се опитва да иденти­фицира уникалните условия, създали някоя култура, вместо да прибягва към прибързани заключения. Също така той е пред­пазлив при употребата на сравнения, които твърде лесно уста­новяват изкуствени подобия между фундаментално различни общества. Така че Боас е открит методологичен индивидуалист в смисъл, че търси точния пример, а не общия план, което обяс­нява неговия скептицизъм към Дуркхайм, продължил през це­лия му живот.

Учениците на Боас включват всички известни американски антрополози от следващото поколение (с някои забележителни изключения, към които ще се върнем). Сред тях са Алфред Л. Крьобер (18761960), който основава катедрата по антрополо­гия в Бъркли заедно с Робърт X. Лоуи (18831957)  културен ис­торик и негов дългогодишен колега; Едуард Сапир (18841939), основател на катедрата по антропология в Йейл от школата на „ етно лингвистите"; Мелвил Херсковиц (18951963), основа­тел на афроамериканските изследвания в Съединените щати, професор във факултета по антропология в Северозападния университет; Рут Бенедикт (18871948), наследила мястото на Боас в Колумбийския университет  основателка на школата „култура и личност"; и Маргарет Мийд (19011978), наймла­дата от всички  която продължава работата на Бенедикт и се превръща вероятно в найвлиятелната обществена личност в историята на антропологията.

Както показва горният списък, културната антропология, ръководена от Боас се разгръща в няколко посоки още докато е жив (Четвърта глава). Понататъшно разделение се извършва през 1950те години, когато Морган преоткрива, а учениците на РадклифБраун от Чикаго развиват свое течение в британ­ската социална антропология. Въпреки всичко, заветите на Бо­ас остават и до днес в сърцевината на американската антропо­логия.

МАЛИНОВСКИ И ЖИТЕЛИТЕ НА ОСТРОВИТЕ ТРО БРИАНД

През 1910 г., 24 години след като Боас взема съдбоносното решение да остане в САЩ, млад интелектуалец поляк се пре мества от Лайпциг в Лондон. Няколко години порано Бро иелав Малиновски е получил докторска степен по физика и лософия в Краков  град, който влиза в Австроунгарската лерия (днес в границите на Полша). В Лайпциг той изуча лсихология и икономика и е убеден от социалния психолог лхелм Вундт (18321920), че обществото трябва да се приема шостно, като съюз на вплетени в него части, а анализът тряб ла бъде синхронен (а не исторически). През същия период ллиновски прочита „Златната клонка" и решава да учи под ководството на Селигман в Скуул ъв Икономикс, Лондон, тъй като за него вече се знае, че предлага добри условия за по­сева работа в екзотични страни.

Четири години покъсно Малиновски провежда шестмесеч­но полево изследване на един остров, близо до Нова Гвинея, което приема като провал. След кратък престой в Австралия, зреме през което размисля върху използваните от него методи, той се отправя към островите Тробрианд  в същия регион, къ­дето ще прекара общо почти две години  между 1915 и 1918 г. След края на войната се завръща в Европа и там написва „Ар­гонавтите на Западния Пасифик" (Малиновски, 1922), вероят­но единственият революционен труд в историята на антропо­логията. След успеха на „Аргонавтите", той привлича малка група ентусиазирани студенти в Скуул ъв Икономикс в Лон­дон, повечето от които през идващите десетилетия оставят своя отпечатък в дисциплината. Малиновски умира в САЩ докато прави едно изследване на социалната промяна сред индиан­ските селяни в Мексико.

„Аргонавтите"  първият голям труд на Малиновски, си ос­тава и неговият найизвестен труд. Предговорът към книгата е написан от сър Джеймс Фрейзър, който не пести хвалбите си за младия поляк, явно без да съзнава, че в академичен смисъл, подписва смъртната си присъда. Обширната книга е написана с лекота. Тя ни превежда през много съсредоточено и изключи­телно подробно изследване на един единствен обичай на жите­лите на островите Торбрианд  разменната търговия кула, къ­дето символични ценности циркулират в голямо пространство между островите на Меланезия. Малиновски описва планира­нето на експедициите, пътищата, които следва, обредите и оби­чаите, свързани с тях и проследява връзките между разменната търговия кула и други нрави в Тробрианд, включително поли­тическото ръководство, домашната икономика, роднинството и ранга. Съвременник и съотечественик на писателя Джоузеф Конрад, Малиновски донася в родината си новини от „сърце­то на мрака" във формата на нюансираните и натуралистични образи на жителите на Тробрианд, които в крайна сметка не са представени нито като импозантни фигури, нито като екзо­тични, нито пък като „радикално различни" в сравнение със западняците, а просто като хора със свои отличителни черти.

Твърди се, че Малиновски буквално е интерниран на остро­вите Тробрианд по време на Първата световна война, защото като гражданин на Хабсбургската империя, практически е обя­вен за враг на Великобритания. Това е изопачаване на фактите (Купър 1996:12). Малиновски не е вятърничав романтик, който „просто случайно" открива принципа на съвременната полева работа. Неговият ученик Реймонд Фърт (1957), го описва като задълбочен и систематичен етнограф, с необикновена способ­ност да учи езици и изключителна дарба за наблюдение. Друго неразбиране, което често се среща е, че Малиновски е „измис­лил" полевата работа. Както видяхме, етнографски експедиции са се предприемали често и преди времето на Малиновки и ня­кои от тях, като експедицията Торес, поддържат взискателни методологични стандарти. Онова, което Малиновски „измис­ля" не е самата полева работа, а особен метод за полева работа, който той нарича наблюдение на участника. Простичката, но революционна идея, която се съдържа в този метод е наблю­дателят да живее заедно с изследваните от него хора и да се научи да участва колкото е възможно повече в техния живот и дейност. За Малиновски главното е да се стои достатъчно дълго на място, за да се запознае човек изтънко с местния начин на живот, и да може да използва туземния език като работен. Пре­водачи, формални интервюта и социална надменност вече не вършат работа. Самият Малиновски в продължение на месеци живее сам в една колиба в средата на селото на тробриандци, въпреки че запазва тропическия си костюм и шапка безукор­но бели и въпреки че посмъртно публикуваните му дневници (Малиновски, 1967) разкриват, често изпитваната от него нос­талгия, унилост и отегчението му от „туземците".

„Наблюдението на участника" на Малиновски създава нов стандарт за етнографско изследване. Нито един факт не се смя та за прекалено тривиален, за да не бъде записан. Доколкото е възможно етнографът трябва да взима участие в ежедневния живот, да избягва поспецифичните въпроси, които могат да отклонят потока на събитията и да не ограничава вниманието си към някои поспециални части от сцената. Но Малиновски не се придържа към неструктурирани методи. Между другото той събира точни данни за отглеждането на сладки картофи, за правото на земевладеене, за размяната на подаръци, за на­чините на търговия, за политическите конфликти и провеж­да интервюта, когато смята това за необходимо. Онова, което не успява да направи в достатъчно голяма степен е да поста­ви в поширок исторически и регионален контекст жителите на Тробрианд. В това отношение съществува ярък контраст с неговия френски колега Марсел Маус, специалист по Пасифи ка, притежаващ много пошироки и подълбоки познания за културната история на региона от Малиновски, без някога да е ходил там.

Буквално всичко, което Малиновски публикува след „Ар­гонавтите" почива на данните му, събрани от Тробрианд. Той пише за икономика и търговия, за брак и секс, за магии и въз­гледи за света, за политика и власт, за човешки нужди и соци­ална структура, за роднинство и естетика. Неговите описания се простират върху няколко хиляди страници и показват убе­дително потенциала на дълготрайната интензивна полева ра­бота. Само броят на обичаите, вярванията и нравите доказват несъмнено, че едно „примитивно", „просто" общество, нами­ращо се някъде в основата на еволюционната стълбица, всъщ­ност е много сложна и сама за себе си многостранна вселена. Работата на Малиновски разкрива още поубедително всич­ките теоретически аргументи по онова време и абсурдността на сравнителния проект, който се прилага при две единични черти. Отсега нататък, контекст и взаимосвързаност ще бъдат главните качества на всички антропологически изследвания.

Теоретичните възгледи на Малиновски общо взето се при­емат помалко ентусиазирано от покъсните антрополози от­колкото неговите методи и етнографските му изследвания. Те­оретическият му възглед в основата си е еклектичен, но в крак със съвременната мода, той нарича теоретичната си програма функционализъм. Всички социални практики и обичаи са функционални в смисъл, че съвпадат в едно функциониращо цяло, което се дължи на тяхното поддържане. Но за разлика от други функционалисти, следвали Дуркхайм, Малиновски виж­да индивидите, а не обществото като крайна цел на системата. Обичаите съществуват за хората, а не обратното и тъкмо тех­ните нужди, в края на краищата, техните биологически нужди, са основния мотор на социалната стабилност и промяна. Това е методологическият индивидуализъм в друга обвивка, а в ко­лективния академичен климат, в който господстват последова­телите на Дуркхайм, той не се приема много ласкаво. В продъл­жение на няколко десетилетия след неговата смърт, звездата на Малиновски продължава да гасне  през 1970те години е налице разочарование от „Великата теория", но покъсно на­стъпва реабилитацията му в антропологическите общества от двете страни на Атлантическия океан и това става за сметка на неговия колега и съперник РадклифБраун. Вниманието, което Малиновски отделя на подробностите и значението на това да се схване гледната точка на туземеца, а донякъде и реакция­та му срещу непосредствените си предшественици, се пораж­дат от неговия дълбок скептицизъм към хвърчащите нависоко теории. Тук забелязваме прилика с Боас и знак за общото им немско обучение. Но Малиновски се различава от Боас с не­желанието си да се обвързва с каквото и да било историческо пресъздаване. С РадклифБраун той води антиеволюционна и антиисторическа кампания, която е толкова успешна, че в про­дължение почти на половин столетие тази тема повече или по малко е забранена в британската антропология.

Малиновски се нарича функционалист, но възгледите му се различават фундаментално от съперническата програма на структурните функционалисти. Според Малиновски индиви­дът е основата на обществото. За структурните функциона­листи, последователи на Дуркхайм, индивидът е епифеномен на обществото и всъщност не представлява голям интерес, а онова, което има значение, е от него да се извлекат елементите на социалната структура. Тези две линии на британската соци­ална антропология  биопсихологическия функционализъм и социологическия структурен функционализъм  изтъкват ос­новното напрежение в дисциплината между онова, което по късно наричат средство и структура. Индивидът представлява средство в смисъл, че той или тя създават обществото. Обще­ството налага структура върху индивида и ограничава него вите или нейни възможности. Тези два възгледа, както Гиденс (1979) изтъква, са допълнителни. Но в британската антрополо­гия по време на войната това не се разбира. Функционализмът на Малиновски и структурният функционализъм на Радклиф Браун се смятат за диаметрално противоположни.

ЕСТЕСТВЕНАТА НАуКА ЗА ОБЩЕСТВОТО НА РАДК ЛИФБРАУН

Алфред Реджиналд РадклифБраун (18811955) е от поколе­нието на Малиновски, но семейството му не е от космополитни интелектуалци, той произхожда от английската работническа класа. Започва академичната си кариера като обикновен учен. След като събира пари от семейството си, РадклифБраун за­почва да учи медицина в Оксфорд, но преподавателите му, и поспециално Ривърс, го насърчават да се прехвърли в Кейм­бридж и да учи антропология. През годините 19061908 той из­вършва полева работа на островите Андаман, недалеч от Индия и публикува полеви доклад в дифузионистичен стил  докладът е добре приет, но скоро той се прехвърля към друг теоретичен курс. Малко след публикуването му, РадклифБраун прочита найдобрия труд на Дуркхайм „Елементарните форми на ре­лигиозния живот". Изнася дълга серия от лекции върху Дурк­хайм в Оксфорд и когато неговата монография „Жителите на островите Андаман" найпосле е публикувана през 1922 г., тя се оказва блестяща демонстрация на социологията на Дуркхайм, приложена върху етнографски материал.

Също като Боас и Малиновски, РадклифБраун прекарва годините между войните като основава и развива академични институции, посветени на новата антропология. За разлика от новите антрополози обаче, той прекарва дълги периоди от професионалния си живот като академикномад, създавайки важна антропологическа среда в Кейп Таун, Сидни и Чикаго. По време на пътешествията си РадклифБраун изгражда широ­ко разпространена международна мрежа, чрез която влияние­то му започва да се чувства и във Великобритания. Така че ко­гато найпосле се завръща в Оксфорд, за да оглави катедрата по социална антропология през 1937 г., получава поздравления за изгнаничеството си, а не го смятат за аутсайдер. На следваща та година Малиновски се отправя към САЩ, а РадклифБраун бързо хваща юздите в свои ръце и става водеща фигура в ан­тропологията на Великобритания. Някои от основните радк лифбрауниански антрополози в това число ЕвънсПричард и Фортес (Четвърта глава) найнапред са учили при Малиновски и са доволни от завръщането на дълго отсъстващия майстор на теоретичната абстракция. Така антропологията във Вели­кобритания по време на войната минава през две фази: първа  период, в който доминира подробната етнография и регио­налното ударение пада върху тихоокеанските острови, покъс­но  период, който се съсредоточава върху структурния анализ на Дуркхайм, но там вниманието е насочено към Африка.

РадклифБраун следва Дуркхайм в смисъл, че разглежда ин­дивида главно като продукт на обществото. Докато Малинов­ски учи студентите си да излизат навън и да търсят човешки мотивации и логиката на дадено действие, РадклифБраун ис­ка от своите студенти да откриват абстрактните структурални принципи и социално интегриращите механизми. Въпреки че в исторически план контрастът често се преувеличава, резул­татът понякога стига до коренно различни стилове на изслед­ване.

„Механизмите", които РадклифБраун се надява да иденти­фицира, водят началото си от Дуркхайм и вероятно са сходни с колективното му представяне. Но РадклифБраун категорич­но се надява да превърне антропологията в „истинска" наука, по което се различава от Дуркхайм. В „Естествената наука за обществото"  неговата последна книга (основаваща се на се­рия от лекции, изнесени в Чикаго през 1937 г. и публикувани посмъртно през 1957 г.), той показва смисъла на тази надежда. Обществото се свързва в едно чрез структура от юридически правила, социална структура и морални норми, които огра­ничават и регулират поведението. Социалната структура съ­ществува в труда на РадклифБраун, независимо от индиви­дуалните актьори, които я пресъздават. Отделните личности и техните взаимоотношения са просто примери за структурата, и крайната цел на антрополога е да открие ръководните прин­ципи под обвивката на емпирически съществуващи ситуации. Този формален модел със своите ясно дефинирани и логиче­ски свързани елементи ясно демонстрира „научното" намере­ние на автора.

Понататък социалната структура може да бъде разделена на дискретни обичаи и подсистеми като например системата за разпределение и наследяване на земя, за конфликтни реше­ния, за социализация, за разпределение на труда в семейството и т.н.  всички тези подсистеми допринасят за поддържането на социалната структура като цяло. Това, според РадклифБра­ун, е тяхната функция и каузата на тяхното съществуване. Тук се сблъскваме с проблем. РадклифБраун като че ли твърди, че обичаите съществуват, защото поддържат социалното цяло, то­ест, че тяхната функция е също и тяхна кауза. Отношението между кауза и последствие става смътно и двусмислено, а на подобно „тавто логично" или „назадничаво" обяснение не се гледа с особено добро око при научните обяснения. Тази кри­тика, обаче, се отнася в еднаква степен към всички форми на функционализма, включително, но не и само на варианта по темата на РадклифБраун.

Подобни проблеми тревожат структурните функциона­листи, изпълнени с желание да ги смятат за истински учени, което не е било факт. Връзката на РадклифБраун със соци­алната теория на Дуркхайм и етнографския материал, както и неговата амбиция в името на дисциплината, пораждат една привлекателна нова изследователска програма, към която се присъединяват талантливи изследователи, а това на свой ред повдига престижа на теорията. От времето на Морган антропо­лозите знаят, че роднинството е ключ към разбиране на соци­алната организация в малките общества. Все още не е ясно как­во точно отключва този ключ. Използването на Дуркхайм от РадклифБраун и старата идея на Мейн за роднинството като „юридическа" система от норми и правила, прави възможно да се експлоатира напълно аналитичния потенциал на роднин­ството. Системата на роднинството лесно се разбира като непи­сана конституция за социално взаимодействие  тя представля­ва ред от правила за разпределяне на правата и задълженията. С други думи роднинството отново се превръща в ключова ин­ституция, този път то е моторът (или сърцето, ако използваме биологичните аналогии, предпочитани от Дуркхайм) на само поддържащата се, органически интегрална и в същото време абстрактна цялост, наречена социална структура (термин, из­ползван, случайно, за първи път от Спенсър).

Въоръжени с този ключ, структуралните функционалисти продължават да изучават други страни на примитивните об­щества  политика, икономика, религия, екологична адапта­ция и т.н. Това е от особено значение за тези изследователи, които разглеждат роднинството така, сякаш то функционира като рамка за създаването на групи или корпорации в подоб­ни общества. Възможно е групите да притежават колективни права, например земя или животни. Те могат да изискват лоял­ност в случай на война. Възможно е да уреждат спорове или да организират сватби. Структурните функционалисти започват да изучават тъкмо тези групи и тяхната динамика, а не онова, което Боас би нарекъл „култура". Самият РадклифБраун не обича особено думата култура. За него основният въпрос е не какво мислят туземците, в какво вярват, как си изкарват пре­храната или как са станали такива, каквито са, а поскоро как е интегрирано тяхното общество, „силите", които го държат ка­то едно цяло.

Критиката на РадклифБраун към „постигнатата по пътя на предположението история" на еволюционистите е много остра. Според него съвременната подредба съществува, защото днес нещата са функционални, те със сигурност не са „оцелели" от една отминала епоха. Или имат смисъл за настоящето, или ня­мат. Също така той се отнася презрително към често въобража­еми осъвременявания, извършвани от историци на културата или дифузионисти. Където не съществуват доказателства, ня­ма причина да се разсъждава. Тук мненията на Малиновски и РадклифБраун напълно съвпадат.

Малиновски и РадклифБраун основават две течения в бри­танската антропология, които в някои отношения направо се състезават, а в други  се допълват. С консолидацията на тези школи точно преди Втората световна война, Британската соци­ална антропология тъкмо е на път да се превърне в установена академична дисциплина (някои биха казали „наука"). Линии­те не са напълно ендогамни. Британската социална антропо­логия представлява малко племе, в което всеки познава всеки. Племето е съставено основно от две групи  едната с център Оксфорд, където ЕвънсПричард вече се е установил, когато РадклифБраун се завръща от Чикаго през 1937 г. и другата  в Скуул ъв Икономикс  Лондон  главната крепост на Малинов­ски, Селиман, от следващите поколения Реймънд Фърт. Почти

г—г/\

зсички социални антрополози, получили образованието си в периода между войните, се асоциират с някой от тези центро­ве. (В Кеймбридж все още действа древният режим.) Тъй като РадклифБраун и Малиновски рядко са в страната по едно и също време, много студенти се запознават с двете течения и слушат лекциите им. Повечето първо учат при Малиновски, някои от тях покъсно се прехвърлят към РадклифБраун. Във втората група са ЕвънсПричард, Фортес и Макс Глукман. Сред студентите, които в ориентацията си остават привърженици на Малиновски са Фърт, Одри Ричардс, Едмънд Лийч и Айзък Шапера. Малиновски и РадклифБраун имат дълготрайно вли­яние върху дисциплината. Полевите методи на Малиновски с голямо желание са прегърнати от членове на другия лагер и поне десет години след неговата смърт всеки трябва да развива пред РадклифБраун концепции за структурата, функцията и произтичащата теория на роднинството. Едва през 1954 г. сту­дентът на Малиновски Едмънд Лийч чувства, че трябва да се определи като структурен функционалист (преди тази пара­дигма да се срине безмилостно).

От демографска гледна точка разширяването на социалната антропология става мудно; преди Втората световна война има помалко от 40 привърженици на дисциплината в цяла Велико­британия. Въпреки всичко институционалната експанзия как­то в страната, така и в колониите, е внушителна. РадклифБра­ун играе важна роля в това. През дългия си „номадски" период той полага основите на жизнени антропологични катедри в Кейп Таун, Сидни, Делхи и Чикаго. По време на престоя си в Кейп Таун (19201925 г.) той сътрудничи на един отдавнашен студент на Малиновски  Айзък Шапера, който покъсно ще оглави катедрата и ще остане на този пост в продължение на дълги години. Докато е в Сидни, той стимулира научните из­следвания на езиците на аборигените и установява ролята на Сидни като базов лагер за активните полеви работници от об­ластта на Тихия океан. В Чикаго, в годините между 1931 и 1937, той допринася за „ европеизацията" на част от американската антропология и вдъхновява, между другото, един нов стил на микросоциологична антропология, която покъсно придоби­ва силно влияние. Найнакрая в Индия, студентът на Радклиф Браун М.Н.Сринивас става главният основател на индийската социална антропология като структуралистка функциона листка дисциплина.

МАУС И ТЪРСЕНЕТО НА ТОТАЛНИ СОЦИАЛНИ ЯВ­ЛЕНИЯ

Докато Малиновски все още извършва полева работа сред жителите на островите Тробрианд, РадклифБраун изнася лек­ции и има полева работа в Южна Африка, а Боас е зает с от­глеждането на първото поколение американски антрополози в базата си в град Ню Йорк, умира Дуркхайм (който е роден в съ­щата година като Боас), година преди края на Първата светов­на война. Неговият племенник Марсел Маус вече две десетиле­тия е работил с Дуркхайм и сега заема мястото му като водач на кръга Annee Sociologique. Времената са трудни. Няколко блес­тящи съвременници на Маус неотдавна са загинали във вой­ната и покъсно той ще отдели голяма част от професионална­та си енергия, за да довърши и публикува техните ръкописи. Маус е професор по примитивна религия в Ecole Pratique des Heutes Etudes в Париж от 1902 г., има класическо образование и сравнителна филология, а познанията му по глобална кул­турна история и съвременна етнография са огромни. В своята работа той се позовава на Боас, Малиновски и РадклифБраун, както и на поредица други учени, много от които са германски възпитаници в традицията на дифузионистите.

Маус смята своята работа като продължение на тази на Дуркхайм, двамата мъже са холисти  привърженици на тео­рията, че изследване на една цяла култура или организъм е по плодотворно, отколкото изследването само на нейните части. Според тях обществото е органически интегрирано цяло, „со­циален организъм". На този фон Маус разделя изучаването на антропологията на три нива на изследване: етнография, която представлява подробно изучаване на обичаите, вярванията и социалния живот; етнология  емпирично основано умение за регионално сравнение и антропология  философски инфор­мирания теоретичен стремеж да се направи обобщение за чо­вечеството и обществото на базата на два предишни опита за изследване. Самият Маус никога не върши полева работа, но курсовете му в Института по етнология, които започва да води през 1925 г. се съсредоточават върху методологически въпроси.

Преди да започнат да теоретизират студентите трябва да се на чат да бъдат етнографи.

За разлика от Дуркхайм основният интерес на Маус не е към неевропейците и „архаичните" култури. Той иска да развие сравнителна социология, основана на подробни етнографски описания на истински общества и дотук проектът му е близък до проектите на Малиновски, РадклифБраун и Боас. Опреде­лената му цел, обаче, е да класифицира обществата и да открие структурни прилики, еднакви за различни видове общества, за да развие една обща теория за социалния живот. Б това работа­та му се различава силно от сепаратизма на Боас. Също за раз­лика от своите британски колеги, Маус не се колебае да се опре на исторически материал, когато той е свързан с разглеждания въпрос. „Общите закони", обект на вниманието на Радклиф Браун, подозрително липсват в работата на Маус, която има поскоро хуманистична насоченост отколкото научна.

Маус прекарва голяма част от времето си да обучава и ре­дактира трудовете на своите колеги и никога не публикува книга от свое име, въпреки че написва няколко в съавторство. Найвлиятелният му труд: „Essai sur le don" (19231924; „Пода­ръкът") найнапред се появява като дълго есе в списанието на Дуркхайм „Аппее Sociologique" и е публикуван като отделна книга много покъсно. Но той пише дълги есета на различни теми, които все още вдъхновяват учените: есета върху тялото, национализма, личността, жертвоготовността, тотемизма и др. Антропологията на Маус си личи във всичките му трудове, но вероятно найвече в „Подаръкът"  книга, която предизвиква големи и важни коментари върху литературата и заангажира такива интелектуални светила като Жак Дерида, Жан Бодриар и Пиер Бордо през втората половина от двайсети век.

Основната идея на „Подаръкът" е съвсем проста: не може да има заплащане без контразаплащане и по тази причина размя­ната на подаръци е начин за установяване на социални отно­шения, подаръкът е морално обвързващ и социално свързващ. Размяната на подаръци свързва хората и е средство за форми­ране на норми. На пръв поглед той се прави доброволно, но всъщност се регулира от твърди или скрити правила. Даване­то на подарък има стратегическа и прагматична страна. Ма­нипулира се от индивиди, които търсят начин да подпомагат личните си интереси, не на последно място в политиката. Най накрая подаръкът има важно символично значение, тъй като предметите, които се дават или приемат се превръщат в сим­воли на социални отношения и представляват дори метафи­зично явление. Разсъждавайки върху материала от Полинезия Маус говори за „силата или духа" на подаръка. Той притежава вътрешно качество, което по някакъв начин обвързва получа­теля поради своята история. (Ако това звучи неясно, помислете си за цената, която в нашето общество се дава за антични мебе­ли и старо изкуство!)

Въпреки че размяната на подаръци съществува във всяко об­щество, значението му намалява в европейската история. Маус се интересува от формата на обмяна, която той открива в тра­диционните и малобройни общества и към която се отнася с prestations totales (пълното заплащане). Подобни подаръци са символично въплъщение на различни отношения и може да се каже, че те изразяват самата същност на обществото. В съвре­менното общество, в което преобладават други форми на раз­мяна (особено безконтекстната размяна на пазара), коледните подаръци вероятно се приближават наймного до prestations totales, те характеризират широк обхват от институции  се­мейство, християнство, капитализъм, консуматорство, празни­ци, детство, а също и личните отношения.

В „Подаръкът" Маус пита как са интегрирани обществата и как моралните задължения свързват индивидите един с друг. Това е синтетичен труд по икономическа антропология, кул­турна история, символичен анализ и много обща социална теория, която с успех попълва много празнини, характеризи­ращи впоследствие антропологията. Въпреки двойствената си загриженост за индивидуалните стратегии и социалната инте­грация, Маус дори интегрира елегантно структуралните ана­лизи.

Независимо от това, че той далеч не е плодовит писател, вли­янието му е голямо както в самата Франция, така и извън нея. Маус оставя цял куп въпроси, върху които работят много по късно френски антрополози, найизвестни сред които са Клод ЛевиСтрос и Луи Дюмон. Неговият труд служи също и за сти­мул на много англоамерикански антрополози от ЕвънсПри чард насам. За отбелязване е, че Маус и РадклифБраун никога не са били близки  нито професионално, нито в личен план.

Френската антропология в ранните десетилетия на двай сети век включва няколко силни личности освен Дуркхайм и Маус. Арнолд ван Женеп (18731957), който никога не участва в техния вътрешен кръг, е учен и новатор, развил изследванията зърху селските общности във Франция като част от антрополо­гията (с други думи „антропология у дома" не е ново откритие). Въпреки всичко ван Женеп е особено известен с друг свой труд „Les Rites de passage" (1909; „Ритуали на прехода"). Книгата представлява сравнително изследване на началните ритуали, при които личностите преминават от един социален статус към друг. Найразпространените преминавания се свързват с раж­дане, пубертет, брак и смърт. Изпреварвайки социологията на религията на Дуркхайм, ван Женеп твърди, че такива ритуали представляват драматизиран израз на социалния ред, който затяга интеграцията между инициатори и зрители. Нещо по­вече  той подчертава, че такива ритуали навсякъде се разделят на три стадия: раздяла, преминаване на праг, събиране отново  перспектива, към която ще се върнем покъсно, когато обсъж­даме труда на Виктор Търнър (Шеста глава).

Друг съвременник на Дуркхайм и Маус, който въвежда ал­тернативен комплект от проблеми за антропологията е филосо­фът Люсиен ЛевиБрюл (18571939). Въпреки че неговият труд сега е известен главно (според слухове) като смешен пример за неправилен възглед към отдавна отминали векове, няма ни­какво съмнение, че ЛевиБрюл отваря ново поле за емпирични изследвания, които покъсно стимулират поколения антропо­лози включително ЕвънсПричард и ЛевиСтрос. В „Mentalite primitive" (1922, „Примитивният начин на мислене") и след­ващите си книги, ЛевиБрюл твърди, че неграмотните хора мислят качествено различно от грамотните; те не разсъждават логично и разбираемо, а поетично и метафорично. Въпреки че неговите съвременници, като се започне от Лоуи в САЩ и се стигне до Шмидт в Германия, се отнасят почти единодуш­но критично към неговия труд, той очертава рамката на едно аналитично поле, което покъсно доказва своята плодовитост: сравнителното изследване на стиловете на мислене и пробле­мите на интеркултурния превод, свързан с такива разлики. Но влиянието на ЛевиБрюл е посилно извън областта на антро­пологията, а не толкова в самата нея. Неговата философия се приема с ентусиазъм от движението на сюрреалистите, които поставят знак за равенство между „примитивния начин на ми слене", свободата и творчеството. Техните идеализирани въз­гледи за „примитивните народи" не виждат необходимост от важни емпирични изследвания.

АНТРОПОЛОГИЯТА ПРЕЗ 1930ТЕ ГОДИНИ: ПАРАЛЕ­ЛИ И РАЗЛИЧИЯ

През 1930те години общности на „нови антрополози" се ус­тановяват във Великобритания, Франция и САЩ. Те поддър­жат контакти със свои колеги , които работят в Германия и Из­точна Европа, Южна Африка, Индия и Австралия. Групите все още са малки. Всичко на всичко в света има не повече от двеста професионални антрополози и в този контекст да се говори за „школи" би било малко преувеличено. Само осем години са изминали откакто двамата основатели на новата антропология във Великобритания са публикували своите разтърсващи осно­вите трудове и ще бъде подвеждащо да се говори за „британска школа" в тези ранни години. РадклифБраун все още е в Сид­ни и ще прекара поголямата част от 30те години в Чикаго. Малиновски има малко студенти и дотогава никой от тях не е произвел нещо важно. Дифузионизмът и повече или помалко спекулативната „фотьойлна антропология" разцъфтяват. На Фрейзър все още му остават единайсет години като професор в Кеймбридж. През 1930 г. във всеки случай може да се приеме за дадено, че новата антропология ще успее във Великобритания, а положението във Франция и САЩ не е много поразлично.

Основателите на модерната антропология принадлежат към малка група и имат много общо въпреки многобройните си различия. Вероятно найважното е, че всички те искат да установят антропологията в подробно изследване на обичаите и в отношение към цялостната култура на племето, което ги практикува (Боас, 1940 (1896); 272). Централната точка на то­зи цитат е идеята, че културните елементи повече не могат да бъдат разглеждани изолирано. Един ритуал не може да бъде сведен до независимо „оцеляване" на някакво хипотетично ми­нало. Той трябва да се разглежда в отношението му към цялото общество, от което е част тук и сега. Трябва да бъде изучаван в контекст. Антропологията е холистична наука  нейната цел е да опише обществата или културите като интегрирани ця лости. Дотук четиримата основатели са съгласни: действител­но подобни идеи са централни за марксистката социология, както и за Дуркхайм и Вебер и си спечелват широк прием в на­чалото на века. Бихме могли да твърдим още, че концепцията, че „обществото е система" е найфундаменталното от всички социологически прозрения и следователно не би трябвало да ни изненадва, че когато влиза в антропологията, то произвеж­да теоретическа революция, в която участват в едно или друго качество всичките четирима основатели.

Въпреки умаления размер на дисциплината, различията между националните традиции вече са белязани; в методи, те­ория и институционални организации. Покъсно, когато всич­ки основатели са мъртви, създадените от всеки от тях образи и отношения формират дисциплината. Тези образи или митове днес са широко разпространени и имат тенденцията да позво­ляват на някои от найизявените качества на всеки от четири­мата да засенчва останалите. Следователно читателят би тряб­вало да има предвид, че академичните отношения между ан­трополозите не са помалко сложни от човешките отношения изобщо (вж. Лийч, 1984). Така, Боас и Маус са съгласни, че няма голям конфликт между културна история и синхронни изслед­вания и следователно двамата запазват интереса си към „нена учното". Това разделение явно отразява факта, че двамата бри­тански антрополози са били ангажирани с „революция", дока­то във Франция и САЩ съществува много посилно чувство за приемственост. Но и други раздели също са важни. Радклиф Браун и Маус са съгласни, че техните изследвания са част от голям сравнителен социологически проект, докато Боас, който наймалко от четиримата е предразположен към социология, се отнася с подозрение към „френската наука", която Радклиф Браун преподава в Чикаго и има дълбоко недоверие към срав­нителния метод. От своя страна Малиновски като че напълно избягва сравненията. В този случай немското наследство на Малиновски и Боас явно ги обединява срещу „френската шко­ла". Но този съюз също е непълен. Докато РадклифБраун и Маус са ангажирани методологически колективисти, които се ровят в тайните на „обществото като цяло", Боас и Малиновски са (германски) сепаратисти. Но сепаратизмът на Малиновски съсредоточава вниманието си върху телесните нужди на инди­вида, докато Боас вярва в първенството на културата.

Чисто личностните качества на четиримата мъже също по­влияват на новата наука за обществото. Без никакво усилие Бо­ас приема ролята на доброжелателен баща на американската антропология. Действително, по време на дългата му кариера популярността му е толкова голяма, че явната му слепота, не­доверието му към обобщенията, са се превърнали в слепота на цялото поколение. С много малко изключения (включително известния Бенедикт, 1934), в американската антропология през двайсети век, чак до смъртта на „татко Франц", напълно липс­ват широкомащабни обобщения. Във Великобритания такъв консенсус не съществува. Вече напреднали в своята кариера РадклифБраун и Малиновски участват във „функционална­та революция", но когато общият им враг се оттегля, изплуват антагонизмите между двамата и техните студенти (и студен­тите на студентите им) пламенно пресъздават този конфликт (Четвърта глава); привържениците на РадклифБраун се поди­грават на монографията на Малиновски, пълна с досадни под­робности, без да носи използваеми идеи; докато студентите на Малиновски обвиняват колегите си от Оксфорд, че произвеж­дат модели, които са точно толкова разбираеми, колкото несъв­местими са фактите.

Найнакрая между трите национални традиции съществу­ват систематични различия, които не са нито от академично, нито от лично естество. Донякъде благодарение на престижа на Боас, а и заради факта, че средствата за изследвания са по достъпни в Съединените щати, американската антропология бързо се превръща в поголяма и поустановена дисциплина, отколкото антропологията в Европа. Когато Американската асоциация на антрополозите (AAA) е основана през 1906 г., тя вече включвала 175 члена. Но през 1939 г. има само 20 профе­сионални антрополози в цялата Британска империя, а когато Асоциацията на социалните антрополози (ASA) се основава във Великобритания през 1946 г., тя наброява само 21 пълно­правни членове (Купър, 1996:67; Стокинг, 1996:427).

Във Франция виждаме съвсем различно положение. Френс­ката академична система е поцентрализирана, отколкото в другите две страни и Париж привлича голям, талантлив и динамичен интелектуален елит, който се радва на значителен престиж. Членството в този елит е поважно отколкото грани­ците на дисциплината и затова антрополозите участват в ин тензивно сътрудничество и дебати със социолози, философи, историци, психолози и лингвисти. Въпреки че тук, както и на­всякъде антропологията е ясно институционализирана, няма същото силно чувство за нова и революционна дисциплина, която се оформя и се дефинира като различна от своите пред­шественички, от други дисциплини и от други антропологиче ски школи. Така френската антропология в известен смисъл е найоткритата и найелитарната от националните традиции.

В началото на 1930те години четирите школи на ранната модерна антропология са твърдо установени. В границите на едно кратко десетилетие викторианската антропология на Тай лър и Фрейзър, материализмът на Морган и дифузионизмът на германците натрупват дебел слой прах. Някаква ранна теория все още съществува в латентно състояние, за да бъде преоткри та от покъсните поколения, найсилно изразено в трудовете на Маркс и Вебер; но като цяло начинанието антропология се приема като свежо, ново и вълнуващо, като наново открит ключ към истинското разбиране на човешките условия. Прак­тикуващите я във всяка страна са малко на брой и силно мо­тивирани, в някои случаи (имаме предвид последователите на Маус и РадклифБраун) това почти напомня религиозен култ.

В Европа, извън Франция и Великобритания, разпростране­нието на новата дисциплина още не е започнало. В Германия дифузионистите се люшкат чак до края на Втората световна война, а едва през 50те години социалната антропология се ус­тановява в Скандинавските страни и Холандия (вж. Вермойлен и Ролдан, 1995 за частична история на европейската антропо­логия). Културната история в дифузионистката или еволюцио нистката си жилка, често поръсена с етнографски предразсъдъ­ци (когато се говори за други) и националистически стремежи (когато се говори за собствената „народна култура"), ще преоб­ладава в поголямата част на Европа още десетилетия напред.

Г7П

ЕКСПАНЗИЯ И ИНСТИТУЦИОНАЛИЗЪМ

Джаз и сталинизъм, ХитлерЮгенд и Ал Капоне, кръв на хо­ризонта и опашки за хляб по улиците, установяване на коло­ниални империи и раждане на мас медиите, сриване на фон­довата борса и издигане на държавата с обезпечени социални грижи; 1930те години вибрират като стрела, която чака да бъде изстреляна. След това войната потъпква Европа и света

найразрушителната война в историята, която оставя Ауш виц и атомната бомба да подхранват кошмарите от втората по­ловина на века.

Войната заличава последните останки в света, с които са жи­вели и в които са вярвали хората от викторианската епоха. Ра­ционалният индивид от Възраждането и емоционалната общ­ност на романтиците сега изглеждат също така наивни. Скоро ще се сринат великите колониални империи, а заедно с тях и raison d'etre  товарът на белия човек и mission civilisatrice  по­етото задължение да се разпростре европейската цивилизация до всяко кътче на света. Наистина, самата „цивилизация" скоро ще бъде уличена като измама  като тънък пласт хуманизъм, скриващ злото животно под себе си.

Вероятно е любопитно, че в тези години антропологията разцъфва в зряла дисциплина. 30те години са продуктивен пе­риод  първите студенти на основателите започват да оставят своя отпечатък в полето на науката, а самите основатели все още работят. Войната от 19391945 г. не обезпокоява сериозно този подем. В САЩ животът в университетите си тече почти както преди; във Великобритания  учените също продължа­ват да работят. Дори в окупирана Франция положението не е непоносимо, а страните, найсериозно засегнати от войната

Германия и Съветският съюз и без друго са маргинални към новата антропология. Въпреки всичко, докато „трае войната" някои въпроси си остават „задържани" или „отложени". Във всеки случай след 1945 г. през антропологията преминава но­ва вълна на радикална реформа. Вероятно това става и защото войната съвпада с оттеглянето на Маус и РадклифБраун (през 1939 и 1946 г.), както и заради смъртта на Малиновски и Боас (през 1942 г.). Когато старият свят вече не съществува и чети­римата основатели са вече извън картината, моментът е назрял всеки да заяви мнението си високо и ясно. Тази история ще бъ­де разказана в следващата глава. Сега се връщаме към началото на 30те години.

ПЕРИФЕРНА ЛИ Е ДИСЦИПЛИНАТА?

Сега антропологията се изправя пред предстоящите предиз­викателства, породени от собствения й успех. „Революцията", както РадклифБраун и Малиновски я наричат, продължава още от началото на 20те години. Положени са методологиче ските, теоретическите и институционалните основи на подно­вената дисциплина. Съставени са програмите за изследвания, осигурено е финансирането, професионалните приятелства, вражди и стратегически съюзи са установени. Сега задачата се състои в това да се покаже дългосрочната жизнеспособност на дисциплината. Студентите трябва да бъдат обучавани, да се издават списания, да се намерят издатели на монографии, да се организират конференции, да се правят обръщения към пре­сата, да се убеждават политиците и плановиците и, не на по­следно място, да се намери работа за нарастващия брой учени. За да се постигне това енергията на революцията трябва да се концентрира и да се насочи по предсказуеми институционални пътища. В забележителната история на Адам Купър за британ­ската социална антропология (1996), главата, посветена на този период се нарича „От харизмата към пътя" и се потвърждава точно онова, което би казал Вебер: след харизматичното про­буждане, макар и неохотно, трябва да се стигне до опитност. В антропологията този период на консолидация продължава от 30те до края на 40те години. Във Великобритания ръковод­ството е поето от РадклифБраун и неговите студенти; в САЩ Бенедикт, Мийд, Крьобер и други осигуряват приемствеността на широката програма на Боас, докато в тези иначе тежки вре мена, френската антропология е действена и творческа.

Както беше отбелязано погоре, още от самото начало нова­та антропология има маргинална идентичност. Самите осно вателибащи са „аутсайдери" и много от техните последовате­ли, подобно на РадклифБраун са номади, „глобални учени", които неуморно пътуват между университетите, своите домове и полетата за изследвания. Изненадващо е, че много от тях ка­то личности не са от найизвестните. Някои са чужденци, като Малиновски и Боас, а също така Кръобер, Сапир и Лоуи  те са родени в немски говорещи страни. Други идват от колониите  Фортес, Глукман и Шапера (от Южна Африка), Фърт (от Но­ва Зеландия) и Сринивас (от Индия). Много от тях  Маус, Са­пир и Александър Голденвайзер са евреи. По времето, когато академичната работа все още е определено мъжка територия се появяват и жени  Мийд и Бенедикт са добре познати, но студентките на Малиновски  Одри Ричардс (много важна аф риканистка) и Хортенс Паудърмейкър (авторка на класическа книга за полевите методи), принадлежат към същото поколе­ние.

За разлика от еволюционизма на деветнайсети век, антропо­логията от двайсети също е маргинална в смисъл, че тя поставя „мръсните езичници" на едно ниво със западняците от средна­та класа. Холистичният полеви метод на Малиновски, култур­ният релативизъм на Боас и стремежът на РадклифБраун към постигане на универсалните закони на обществото предпола­гат, че всички общества или култури имат еднаква стойност. Изучаването „отдолу" вече става отличителен белег на антро пологическата полева работа. За разлика от другите социални науки, които често работят с големи групи и цели населения, антрополозите приемат земната човешка гледна точка и се от­насят скептично към решения, взети „отгоре", от политици и бюрократи, нямащи представа как всъщност изглежда животът „на земята". Девет от десет антрополози в едно или друго отно­шение изглежда са политически радикално настроени. Дори Маус е активен социалист, макар и немарксист. Продължител­ните (и успешни) нападки на Боас към академичния расизъм го правят непопулярен в очите на политиците и веднъж се сти­га до замразяване на средствата за нови бройки в Колумбий­ския университет (Силвърман, 1981:161). Книгите на неговата студентка Маргарет Мийд, която сравнява американците от

:редната класа с тихоокеанските островитяни стават бестсе­лъри и повлияват дълбоко на американския феминизъм и на културния радикализъм. Когато препълнените аудитории ап­лодират Малиновски, изправени на крака заради лекциите му върху живота на туземците на островите Тробрианд по време на обиколката му из САЩ през 1926 г., посланието е ясно: ан­тропологията притежава значителен потенциал в културната критика и защитата на туземните хора.

Твърди се, че особено британските антрополози се подчи­няват пасивно на потисничеството на „туземците" в Африка, Азия и Океания и дори активно сътрудничат на колониалните администратори в замяна на средства за изследвания (вж. Асад, 1973). В своя много съвестен изследователски опит да разкрие истината по този въпрос веднъж завинаги, Джек Гуди (1995) за­ключава, че обвиненията са необосновани, а Джордж Стокинг (1995), историк на антропологията поддържа неговото стано­вище, както и Купър (1996). Те изтъкват, че няколко водещи со­циални антрополози се отнасят силно критично към колониа лизма. Понататък Гуди доказва, че Министерството на коло­ниите и други колониални учреждения нито са финансирали, нито пък по друг начин са подпомагали антропологическите изследвания в определени райони или сред определени групи. Гуди изтъква, че като правило американските фондации фи­нансират полевата работа. Вярно е, че една шепа колониални администратори са обучавани от Малиновски, РадклифБраун и антрополозите от Кеймбридж. Съществуват и няколко отдел­ни примера на изследвания, поръчани от Министерството на колониите. Общо взето, обаче, колониалните администратори се отнасят с безразличие към антропологията и обратно (Сто­кинг, 1995: Осма глава; Купър: Четвърта глава).

Въпреки всичко, все пак може да се твърди, че британски­те антрополози са склонни да правят изследвания, които ди­ректно или индиректно легитимират колониите. Интересът към политическите организации в Африка, например, като че ли идеално съвпада с косвеното управление на администрато­рите (въпреки че отново ще кажем: съществуват много малко доказателства, че такива изследвания са приемани сериозно и са използвани). По подобен начин почти пълното отсъствие на какъвто и да било интерес към политиката и икономиката сред студентите на Боас отразява факта, че в повечето случаи пър воначалната социална организация на североамериканските индианци е загубила; останала е само символична култура, ко­ято антрополозите са можели да изследват. Винаги е било така  остава си фактът, че плановете за изследвания се съставят в определен исторически контекст и самите те носят печата на този контекст.

Вероятно много лесно може да се разбере периферното по­ложение на антропологията. Дисциплината привлича някоя определена личност, която би могла да напредне в полевата ра­бота (или поне да я понася) при неудобни и непривлекателни условия. След престоя на Малиновски на островите Тробрианд, неговото име се споменава често. Самият предмет на антропо­логията е извън утъпкания път: роднинската система в Афри­ка, размяната на мрежи в Меланезия и североамериканските ритуални танци не попадат в основното русло на науката.

При всички тези фрагментарни и индивидуалистични тен­денции, много впечатляващо е, че през годините, които сега разглеждаме, антропологията си завоюва академично положе­ние, общо взето достойно за уважение. Харизмата е успешно канализирана. Понататък ще се обърнем към тези процеси и развитието им в основните страни.

Bookmark and Share

Бащите на философската антропология

Изучаването на човешката природа е свързано с физическата му характеристика като животно и уникалната му небиологическа характеристика, наричана култура. Границите на антропологията с останалите науки (философия, биология, езикознание, психология, социология, история, теология и медицина) са размити и трудно отличими, тъй като „човекът“, като обект на изучаване, се изследва и от всички тези науки. Именно заради тясната обвързаност на антропологията с всички останали социални науки нейното развитие в исторически план бележи развитие и подем именно през периодите на относително спокойствие и напредък в Европа, когато науката и техниката като цяло имат възможността да се развиват. Времето след наполеоновите войни се характеризира със забележителни технологически промени и научни откри­тия, френската, британската, германската и руската колониал­ни империи се разрастват, икономиката е реструктурирана и разширена; забелязва се масово нарастване на населението и са направени важни стъпки към демокрация и образование. Великобритания се провява не само като политическа сила, но и като своеобразен културен „диктатор” – под нейното неоспоримото ръковод­ство се появява културна глобализация и културен империализъм. В конкретната историческа обстановка теориите на еволюционистите изглеждат сякаш утвърждават един очевиден природен факт, а викторианците виждат своето завла­дяване на света като реално доказателство, че тяхната култура е по-развита от всички други. В началото на двайсети век имена като Зигмунд Фройд, Алберт Айнщайн, Арнолд Шьонберг и Пабло Пикасо чрез своите революционни трудове и достижения в областта науката и изкуството разтърсват представите на хората за самите себе си, тяхното съзнание, бит и култура. Тъкмо в този бурен антропологията се превръща в модерна социална наука, чийто пулс бие в ритъма на човешкия прогрс и падение.

Радклиф-Браун и Марсел Маус са две имена, чиито трудове оставят дълбока следа в развитието на антропологията като сериозна социална наука, създават редица иновативни теории и практики, вдъхновяват поколения антрополози в универистетите на Европа. Те успяват да извършат почти тотално обновление на три от четирите национални традиции-   американската, британската и френска­та. И въпреки своята доказана историческа роля тези учени до известна степен заемат социално периферно положение в средата, която обитават

Алфред Реджиналд Радклиф-Браун (18811955) е британски антрополог от поколе­нието на Малиновски, но семейството му не е от космополитни интелектуалци, той произхожда от английската работническа класа. Създател е на структурно-функционалния подход в антропологията. Изучава философия, икономия, психология и антропологиа в Кембридж. Започва академичната си кариера като обикновен учен. През годините 1906-1908 той из­вършва полева работа на островите Андаман, недалеч от Индия и публикува полеви доклад.

Радклиф-Браун очевидно е повлиян от социологията на Дуркхайм и изнася дълга серия лекции върху трудовете му. Също като Боас и Малиновски, Радклиф-Браун прекарва годините между войните като основава и развива академични институции, посветени на новата антропология. За разлика от новите антрополози обаче, той прекарва дълги периоди от професионалния си живот като академик-номад, създавайки важна антропологическа среда в Кейп Таун, Сидни и Чикаго. По време на пътешествията си Радклиф-Браун изгражда широ­ко разпространена международна мрежа, чрез която влияние­то му започва да се чувства и във Великобритания. Получава заслужение поздравления от академичната общност и бързо става водеща фигура в ан­тропологията на Великобритания. Така антропологията във Вели­кобритания по време на войната минава през две фази: първа  период, в който доминира подробната етнография и регио­налното ударение пада върху тихоокеанските острови, покъс­но  период, който се съсредоточава върху структурния анализ на Дуркхайм, но там вниманието е насочено към Африка.

Друг пример за влиянието на Дуркхайм върху Радклиф-Браун е възприетото от двамата учени схващане, че ин­дивида е главно продукт на обществото и упорито търси абстрактните структурални принципи и социално интегриращите механизми. Ако има нещо, по което Радклиф-Браун се различава от Дуркхайм е идеята и желанието му да превърне антропологията в „истинска" наука. В „Естествената наука за обществото"  неговата последна книга (основаваща се на се­рия от лекции, изнесени в Чикаго през 1937 г. и публикувани посмъртно през 1957 г.), той показва смисъла на тази надежда.  Радклиф-Браун създава формален модел на обществото със своите ясно дефинирани и логиче­ски свързани елементи и с това иска да положи „научните” основи на антропологията.  Обществото се свързва в едно чрез структура от юридически правила, социална структура и морални норми, които огра­ничават и регулират поведението. Понататък социалната структура може да бъде разделена на дискретни обичаи и подсистеми като например системата за разпределение и наследяване на земя, за конфликтни реше­ния, за социализация, за разпределение на труда в семейството и т.н.  всички тези подсистеми допринасят за поддържането на социалната структура като цяло. Това, според Радклиф-Браун, е тяхната функция и каузата на тяхното съществуване.

В подкрепа на теорията се присъединяват талантливи изследователи, което повдига престижа на теорията. Радклиф-Браун експлоатира старата идея на Мейн за роднинството като „юридическа" система от норми и правила. Системата на роднинството лесно се разбира като непи­сана конституция за социално взаимодействие  тя представля­ва ред от правила за разпределяне на правата и задълженията. С други думи роднинството се превръща в ключова ин­ституция. Последва хипотеза обясняваща функционирането на роднинството като рамка за създаването на групи или корпорации в подоб­ни общества. Възможно е групите да притежават колективни права, например земя или животни. Те могат да изискват лоял­ност в случай на война. Възможно е да уреждат спорове или да организират сватби. Радклиф-Браун подхожда прагматично към проблематиката на антропологията и не се стреми да разбере как живее, как се труди и твори групата, а по-скоро как е интегрирано общество, „силите", които го държат ка­то едно цяло. Според него съвременната подредба съществува, защото днес нещата са функционални, те със сигурност не са „оцелели" от една отминала епоха. Или имат смисъл за настоящето, или ня­мат. Също така той се отнася презрително към често въобража­еми осъвременявания, извършвани от историци на културата или дифузионисти. Където не съществуват доказателства, ня­ма причина да се разсъждава.

 

Марсел Маус е роден в 1872 в Ортодоксално еврейско семейство. Чичо му, Емил Дюркем, е смятан за създателят на модерната социология. Дюркем се обкръжил с кръг от умни млади ученици, между тях и Маус, който бил назначен да изучава религия. Обаче този кръг бил разрушен през Първата световна война; много загинали, включително и синът на Дюркем. Дюркем починал от мъка скоро след това. Маус останал да събере парчетата и заема мястото му като водач на кръга Annee Sociologique.  Времената са трудни. Няколко блес­тящи съвременници на Маус неотдавна са загинали във вой­ната и покъсно той ще отдели голяма част от професионална­та си енергия, за да довърши и публикува техните ръкописи.

Въпреки всичко, Маус никога не е бил възприеман насериозно като наследник на Дюркем. Той бил невероятно ерудиран (знаел поне 12 езика, включително Санскрит, Маори и класически Арабски), но му липсвала притегателната сила, очаквана от един професор. Бивш аматьор в бокса, Маус бил набит човек с леко глуповати маниери, типът човек, винаги играещ си с дузина брилиянти идеи вместо да строи велики философски системи. Маус прекарва живота си, работейки върху минимум пет различни книги едновременно (за молитвата, национализмът, произхода на парите и тн), от които нито една не е завършена. Въпреки това, успва да тренира ново поколение френски социолози, да изобрети френската антропология сам, а също и да публикува серия от изключителни новаторски есета, всяко от което генерира съвършено ново тяло от социална теория.

Маус смята своята работа като продължение на тази на Дуркхайм, двамата мъже са холисти  привърженици на тео­рията, че изследване на една цяла култура или организъм е по плодотворно, отколкото изследването само на нейните части. Според тях обществото е органически интегрирано цяло, „со­циален организъм". На този фон Маус разделя изучаването на антропологията на три нива на изследване: етнография, която представлява подробно изучаване на обичаите, вярванията и социалния живот; етнология  емпирично основано умение за регионално сравнение и антропология  философски инфор­мирания теоретичен стремеж да се направи обобщение за чо­вечеството и обществото на базата на два предишни опита за изследване. Самият Маус никога не върши полева работа, но курсовете му в Института по етнология, които започва да води през 1925 г. се съсредоточават върху методологически въпроси.

Маус също така е революционен социалист. От началото на студенстките години Маус редовно допринася за лявата преса и остава в по-голямата част от живота си активен член на френското кооперативно движение. Той създава и в продължение на много години помага в дейността на кооперация в Париж. Също често е изпащан на мисии с цел установяване на контакт с движенията в други страни (отива в Русия с тази цел след Революцията). Маус не е марксист обаче. Неговият социализъм е по скоро от традицията на Робърт Оуен и Пиер Жозеф Прудон: Маус смята, че комунистите и социалните демократи са еднакво заблудени от вярата, че едно общество може да бъде трансформирано основно чрез управниците му. По-скоро, Маус чувства, че ролята на правителството е да създаде правната рамка за социализъм строен от долу на горе, чрез създаването на алтернативни институции.

Любопитен факт, е че за разлика от своите колеги Боас, Малиновски и Радклиф-Браун Маус никога не върши полева работа, но курсовете му в Института по етнология, които започва да води през 1925 г. се съсредоточават върху методологически въпроси. Маус смята, че преди да започнат да теоретизират студентите трябва да се научат да бъдат етнографи. За разлика от Дуркхайм основният интерес на Маус не е към неевропейците и „архаичните" култури. Той иска да развие сравнителна социология, основана на подробни етнографски описания на истински общества и дотук проектът му е близък до проектите на Малиновски, Радклиф-Браун и Боас. Опреде­лената му цел, обаче, е да класифицира обществата и да открие структурни прилики, еднакви за различни видове общества, за да развие една обща теория за социалния живот. В това работа­та му се различава силно от сепаратизма на Боас. Също за раз­лика от своите британски колеги, Маус не се колебае да се опре на исторически материал, когато той е свързан с разглеждания въпрос.

Bookmark and Share

С какво се различава HDTV

С какво се различава HDTV?

Обикновенният NTSC (Национален Телевизионен Комитет по Стандартизация) аналогов ТВ екран в Съединените щати има развивка от 525 реда, 480 от които са реално видими. Обикновените телевизори имат ефиктивна резолюция от около 210,000 пиксела. В цифровите ТВ форматите с най-висока резолюция, всеки кадър съдържа около 2 милиона пиксела. Това означава около 10 пъти повече детайли в картината на HDTV екрана!

DTV може да има пропорции 4:3 или 16:9.

Обикновено телевизията излъчва 35мм филм (или е записан директно-към-видео чрез NTSC oборудване). В зависимост от филма, предавателя го конвертира в аналогов ТВ сигнал за излъчване. Стандартния 35мм филм има пропорции 1.37:1, което означава, че е 1.37 пъти по широк, отколкото висок. Конвенционалните ТВ екрани имат съотношение широчина/височина 4:3 (1.33:1), така, че преобразуването е лесно.

За да се сработят с новия HDTV стандарт, излъчвателите се нуждаят от ново оборудване като камери, отдалечени предавателни единици, контролни зали, кабели, озвучителна техника. Това е така, защото цифровата телевизия има:

  • По-широки изображения
  • Много по-детаелна картина
  • 5.1 канален звук със CD качество и Dolby Digital (AC-3) обемен звук
  • Има възможност за директо излъчване до телевизор или компютър също като сваляне от интернет (HDTV излъчването е базирано на 19.3Мbps цифров канал за данни)
  • Съотношение на картината (ширина към височина) на цифровата телевизия 16:9 (1.78:1), което близо до използването съотношение в кино филмите, обикновено 1.85:1 или 2.35:1.Текущите предаватели трябва да панорамират картината (да изрежат от филма, така че да се намали съотношението на картината до 4:3, елиминирайки части от всеки един кадър в процеса на илзъчване) или да я мащабират (в такъв случай размера на картината се намаля и се появяват черни хоризонтални линии в горната и долната част на екрана). При екран с размери 19:9 панорамирането и мащабирането на картината не отнемат чак толкова голяма част от екрана ви.

 

Kaкво трябва да купя?

Aко живеете в район с активна HDTV предавателна станция, това показва, че трябва си купите комплект за цифрова телевизия и да се насладите на бенифиста на HDTV стандарта. Може да приемате HDTV програми чрез антена или чрез HDTV кабел или сателитна антена, от вашият кабелен или сателитен оператор.

Комплектът на Sony SAT-HD300 може да приема HDTV програми също толкова добре, колкото и HD сателитни телевизии.

В моментя няма много ТВ предаватели, излъчващи HDTV програми. Евентуално, вашата текуща техника за аналогова телевизия ще трябва да бъде замена или ще се наложи да купите комплект за конвертиране на цифров сигнал.

Днес HDTV наборите идват в няколко различни форми. Вижте как Домашното Кино Работи и нашите съвети за закупуване на ТВ за пълно описание на достъпните HDTV области.

Уверете се, че телевизора, който купувате има входящи жакове които съответстват на VCR, кабелната кутия, DVD плейъра и видео играта (конзолата), които имете. През годините може да ви се наложи да прескачате между цифров/аналогов сигнал, например за да гледате аналогов VCR на вашият цифров телевизор. За сега няма стандарти какви жакове за връзка да има на гърба на телевизора. Трябва да погледнете за комбиниран, S-видео и компонент видео, тъй като това е необходимия минимум от аналогови жакове, за да може да използвате стара аналогова техника с новия цифров ТВ приемник.

Много ранното закупуване на техниката ще ви накара да се върнете обратно към традиционната външна UHF антена за да приемате на HDTV сигнал по въздуха (OTA over-the-air). HDTV предавателната система е на 8 нива VSB (vestigial sideband) технология, която използва UHF канали. Настройката на ротора на вашата антена за приемане на HDTV сигнали ще бъде лесна за промяна. Или имате картина или не – не може да имете изображение със снеговалеж при използване на цифрова телевизия. Не може да има и места с поява на линии.

Най-евтиния вариант за гледане на HDTV  е да закупите HDTV конвертор за сегашният си аналогов телевизор. Както и да е, HDTV телевизията няма да изглежда по-добре от DVD филм, пуснат на вашият аналогов телевизор – няма да използвате реалната резолюция и формат на истинската HDTV телевизия.

Преминаването към цифрова телевизия ще бъде процес на няколко години. Напримерповечето мрежи трябва да изберат каква резолюция ще използват. Няма FCC решение каква резолюция да следват  ТВ мрежите. Ние сме сведетели на обединяването на три огромни индустрии: персоналните компютри, развлекателният бизнес и потребителите на електроника. Много компании имате покритие, което защитават и много пари ще бъдат изхарчени за преобразуването. Това означава, че процеса ще бъде жалвен и на моменти неудобен. Както и да е, крайната цел е важна – видимо по-добра картина и на вашият телевизор, и на вашият компютър!

Bookmark and Share

Принципи на правото

Тази формулировка на Целз разкрива взаимовръзката между правото и справедливостта при регулирането на обществените отношения и осигуряването на добър правов ред.
Правото, което се състои от правила за справедливо поведение, заема особено място и налага ясно да се разграничава от другите разпоредби, също наречени право, така че при развитието на този вид право характерните му особености да са ясно очертани. Причината за това е, че ако желаем да запазим свободното общество, точно тази част от правото трябва да се прилага и да е задължителна по отношение на частните лица. Защото именно загубата на увереност в правото, което служи на справедливостта, е виновна за подриването на индивидуалната свобода.
Темата за връзката между правото и справедливостта е толкова стара, колкото и осъзнатите представи за наличието на правила за поведение в човешките общности. Въпреки различните и противоречиви становища относно проблема за справедливостта в правото, връзката между тях е съществена, но не бива да се премахва спецификата и границата помежду им. Понеже колкото и тясно да са свързани, те са самостоятелни явления и точно като такива си взаимодействат, осигурявайки добър обществен ред.

Правото е дълбоко социално явление. То не е и не бива да се схваща като изолирана нормативна система, защото винаги действа в условията на съобщност. Корените на правото се съдържат в по-дълбоките пластове на човешката същност, отколкото в самото човешко съжителство. Веднъж създадено от разума, правото урежда най-важните човешки отношения, които могат да възникнат в условията на съвместния човешки живот. Същевременно и не може да се отрече, че социални фактори са още моралът, религията, обичаите, политическите норми. Но именно правните обществени норми са с най-висока степен на интензивност, те оказват най-съществено влияние върху социалните процеси. Ето защо се казва, че правото спада към така наречената "нормативна система на обществото".

Още в ранната история на цивилизованото общество се оформя идеята, че правото е не само израз на справедливостта, но е и призвано да бъде нейна реализация. За Улпиан справедливостта е постоянна и трайна воля да се отдава всекиму неговото право, а предписанията на правото са да се живее честно, да не се вреди другиму и да се отдава всекиму неговото. Аристотел я определя като “най-добра от добродетелите” и я свързва със законите и държавното устройство. За древногръцкия философ справедливостта е стандарт, способен да коригира сковаността на законите, защото не само взема предвид всички особени обстоятелства на деянието, но е и смегчена от сладостта на милосърдието. Всъщност принципът на справедливостта по-скоро следва намерението на закона, отколкото неговата буква.

Хегел вижда в справедливостта висшата и крайна цел на правото, а според Кант тя се отнася към “съда на съвестта”, към това, което е вътрешно присъщо на всеки човек и което го прави способен за положителни постъпки. Справедливостта допуска право без принуда, защото се приема, че е иманентна черта на човека.

Същевременно е възможно еднакво честни хора радикално да се различават в своите представи за справедливост. Затова някои приемат, че трябва да съществува една фундаментална идея за справедливост, според която да бъде лишен някой от неговите законни права, от това, което е заслужил или да се постъпва пристрастно към него при изпълнение на някаква съдебна функция или да се третират хората неравно, са несправедливи действия. Дж. С. Мил смята, че е измислил нещо достатъчно добро, което би обединило всички тези случаи-възмущението, което поражда несправедливостта не само заради себе си, но и заради другите. Ето една ценност, която е невъзможно да се дефинира, но се възприема инстинктивно и може да се представи като морално право: Моята претенция за справедливо третиране е нещо, което мога да отправя към целия свят, а светът поради неговия общ инстинкт да се възмущава от несправедливостта, трябва да признае, поддържа и защитава моята претенция. За Дж. С. Мил справедливостта е преди всичко целесъобразност.

Съвременната наука за правото се връща към мисълта на древните, че не може да има познание за правото, ако не бъде разкрита неговата връзка със справедливостта. Взаимната им обвързаност произтича и от общата им ориентираност към разпределителните отношения. Правото опредметява и функционализира тези отношения, а справедливостта осигурява оптималност на обществените явления, посредством правилен и оправдан баланс между дадено и получено. В контекста на тази съразмерност справедливостта е правилност и оправданост. Тя е признак за съответствие между възможности и условия за тяхното реализиране, между права и отговорности, между деяние и възмездие. А правото също си служи с понятия за съразмерност, защото то също има нагласа към баланс.

Принципите на правото и справедливостта поставят граници, в които удовлетворението има стойност - те налагат ограничения върху приемливите концепции за индивидуално благополучие. При съставяне на планове и преценка за стремежите си хората трябва да вземат в предвид тези ограничения. Понятието за правото предшества това за благополучието и една справедлива обществена система определя диапазона, в който индивидите изискващи нарушаването и, нямат стойност, а предимството на правото се превръща в централна характеристика на концепцията за справедливостта и гарантира стабилността на справедливите институции.

Безпристрастното и принципно администриране на законите и институциите- каквито и да са действителните им принципи- представлява т. нар. формална справедливост. Ако приемем, че справедливостта винаги изразява някакво равенство, то тогава формалната справедливост изисква при администрирането на законите и институциите те да се прилагат еднакво, т. е. по един и същ начин, за принадлежащите към тях класи. Както пише Сиджуик, този вид равенство се подразбира в самото понятие за закон или институция, след като то се приема като схема от общи правила. Формалната справедливост представлява придържане към принцип или подчинение на система.
Правната система е принудителен ред от обществени норми, адресирани до разумните хора с цел да се регулира поведението им и да се даде рамката на общественото коопериране. Когато тези норми са справедливи, те дават базата за законови очаквания. Правилата на правото, всъщност конституират основанията, при които хората могат да разчитат един на друг и веднага да протестират, когато очакванията им не се оправдаят. Тоест закона определя основната структура, в рамките на която се извършват всички останали дейности. Замисълът на един правов ред, като система от обществени норми, е да ни даде възможност да извлечем правилните предписания, свързани с принципите на справедливостта. Също така действията, които правото изисква или забранява, следва да бъдат такива, каквито разумно може да се очаква от хората да правят или да избягват.

Авторитетът на правото предполага също и предписанието “подобните случаи да се третират по подобен начин”, защото ако липсва тази последователност може лесно да се стигне до произволни решения и интерпретации. От идеята са правната система следва и предписанието “няма престъпление без закон”, както и изискванията, които то включва. Тук се настоява законите да се познават и известяват, да са ясни и определени, за да знае гражданинът как да се държи.
Съществуват също така и предписания, определящи понятието за естествена справедливост. Според Харт това са водещите нишки целящи да запазят интегритета на правния процес и да гарантират безпрепятственото и непрекъснато осъществяване на правовия ред. А според тезата на Хобс чрез прилагането на обществена система от наказания се премахват основанията у хората да мислят, че другите не се съобразяват със законите, т. е. съществуването на ефективна наказателна машина служи за сигурност на хората един спрямо друг.
Както правото така и справедливостта дават общия модел, съобразно с който отделната личност се вписва в обществото. Правото дава нормативната мяра за измерване на справедливостта, придавайки и свойства като: легитимност, неотменимост и всеобхватност. Точно тези свойства я правят независима от произвола. По този начин правото дава мярата, а справедливостта я контролира, предявявайки определени изисквания от гледна точка на оптималните параметри на обществото и на човека като висша цел. Но справедливостта не е мяра, а само нейно свойство, което доизгражда правото и заедно регулират обществените отношения.

Справедливостта и правото се предполагат взаимно и функционират като единно цяло, въпреки че правото не е източник и причина на справедливостта, но е немислимо без нея. За да се легитимира правото не е достатъчно да е нормативно, да дава права и да възлага задължения- то трябва да задоволява здравия разум, да е съвместимо с природата на нещата и да е мотивирано от стремеж към баланс между бреме и облага, изгода и неизгода. Несправедливата правна норма не може да бъде легитимна и ефективна, и да регулира обществените отношения в посока на оптималното им състояние.

Справедливостта предявява към правото определени изисквания, които следва да бъдат опредметени в правната материя. Тя сочи предела на варианти и допустими отклонения в правото, с прескачането на които правната субстанция се разпада и правото губи същността си.
Но справедливостта може да има и непосредствено регулативно действие, когато правото се разминава с изменилата се социална действителност и се окаже неспособно да регулира своя предмет. Тогава конкретните случаи се разрешават съобразно с принципите на справедливостта и по съвест. Още в системата на римското право се съдържат понятия, служещи за помощ на съдията при решаване на случаи, в които законът е непълен и несъвършен. Редица съвременни правни системи предвиждат възможност за разрешаване на определени случаи според справедливостта, а в Англия тази възможност е институционализирана в самостоятелен съд на справедливостта. По този начин справедливостта може да действа не само чрез правните норми, но и вместо тях, като право.

Правото е не само сфера на предполагано трайно присъствие на справедливостта, но и пътят, по който тя преминава и се утвърждава във всички направления на обществения живот, а същевременно е и изискване за съблюдаването на реда и законността.
Правото и справедливостта са свързани и от гледна точка на тяхната ориентираност –към държавата, но акцентът е различен. Справедливостта следи да се изпълняват предписанията на действащите норми и да се съблюдава обществения ред, но само когато той е правилен и изразява положителните сили на обществото. Тоест нейната основна цел е да осигури оптимално качество на обществените отношения, когато те са оправдани и разумни. В противен случай е ориентирана към онзи социален субект, който е двигател на прогреса. Правото също изразява претенция за свобода и равенство, но доколкото е установено от държавата носи директно нейното присъствие и по принцип укрепва и защитава обществения ред. Между правото и справедливостта винаги има някаква дистанция, защото то не може да пренесе естествената справедливост във всички свои материални конструкции. Правото не успява да постигне пълна справедливост, поне що се отнася до нейното общочовешко съдържание. По такъв начин справедливостта, дори и да е дължимо свойство на правото, не винаги става негова действителна същност. Затова понякога се оказва, че справедливото от гледна точка на морала и правото, може да се окаже несправедливо от социална гледна точка.

Ф. Хайек също пише за връзката между правото и справедливостта и отбелязва, че правилата за справедливо поведение се определят не от “воля” или “интерес”, или от друга подобна цел с оглед на конкретни резултати, а се развиват посредством непрекъснатото усилие, за да се създаде подреденост в системата от правила, наследявана от всяко поколение. Той отбелязва също така, че на практика повечето правила за справедливо поведение са негативни, т. е. представляват общи забрани за несправедливо поведение. Следователно тези правила определят защитени правни сфери не чрез прякото предоставяне на определени неща на отделни лица, а чрез създаване на възможност да се установи въз основа на дадени факти на кого принадлежат нещата, следователно правилата не предоставят правила на отделните хора, а установяват условията, при които те се придобиват. Но справедливостта не се занимава с непреднамерените последици на спонтанния ред, които не са съзнателно предизвикани от някого. Затова и правилата за справедливо поведение служат, за да предотвратят конфликтите и да премахнат възможните източници на несигурност.
В своята философия на правото Имануел Кант прилага принципа на категоричния императив, който представлява необходима, но не и достатъчна предпоставка за справедливост. Той е проверка за универсалност, позволяваща ни постепенно да премахваме несправедливостта.
Класическият либерализъм почива на вярата в обективната справедливост, а за правният позитивизъм всички въпроси на справедливостта са проблем само на воля, интереси или чувства. За позитивистите волята на законодателя определя съдържанието на правото и справедливостта не може да бъде определяща за това, какво е право, защото именно правото определя какво е справедливо, т. е. законодателя е творец на справедливостта.
Правният позитивизъм е идеология на “всезнанието на законодателната власт”, който е породен от желанието да се постигне пълен контрол над социалния ред, а също така и вяра, че е в наша власт да определим свободно всеки аспект от него.

Още от античността, правото винаги се е схващало като неделимо от частната собственост и същевременно като задължително условие за индивидуалната свобода, но представяйки властта на законодателя като неограничена, последната се оказва невъзможна. Следователно правният позитивизъм се оказва идеологическа опора на неограничената власт на общността, т. е. демокрацията.

Според Ф. Хайек в рамките на спонтанния ред използването на принуда може да бъде оправдано само при необходимост да се защити правната сфера на личността срещу намеса от останалите, но принудата няма да се използва за намеса в чуждо правно пространство, освен ако това не е необходимо за защита на другите. Правото служи за защита на социалния ред, т. е. на отношенията между хората, и поведение, което не засяга останалите, а само автора му, не подлежи на контрол от страна на правото, независимо до каква степен е регулирано от обичая и морала.
А. Фергюсън твърди, че само когато има справедливо ограничаване, всеки човек е защитен и не може да бъде нарушена личната му свобода, собствеността му или правомерното му поведение…Установяването на справедливо и ефективно управление е най-същественият фактор за свободата в гражданското общество: може да се каже, че всеки е толкова свободен, колкото правителството, под управлението на което той живее е в състояние да го защитава, като на свой ред, то е в достатъчна степен ограничено, за да се предотврати евентуално злоупотреба с тази негова власт.

Друг важен въпрос е по какъв начин преобладаващите морални стандарти ограничават не само властта на законодателя, но дори и степента, до която може да се прилагат признатите правните принципи, т. е. към всички хора да се прилагат еднакви правила. Въпреки че съвременният човек поначало споделя тази идея, той всъщност я отнася за онези, които счита за подобни на себе си, и по-бавно разширява обсега и към тези, които не възприема като себеподобни.
Възможно е съществуването на съвкупност от правила, обичайното спазване на които създава известен фактически ред, като само някои от тях имат признато правно значение, докато други само фактически се спазват или се включват имплицитно в правно признатите, в смисъл, че правно признатите ще постигнат целите си само ако се спазват и другите.
Еволюционният подход към правото отрича както схващането за правото като творение на свръхестествена сила, така и неговата интерпретация като творение на човешкия разум. Дори, за да установи какво в дадено общество е право, съдията се нуждае от теория, която не просто извлича валидността на правото от някаква измислена “основна норма”, но обяснява функцията на това право, защото правото, което той ще открие, често се състои от още не изразено правило, служещо на същата функция, както и безспорно възприетите правила. Всичко това е точно, за да подпомага постоянното преобразуване на фактически съществуващия спонтанен ред.
Дистанцията между правото и справедливостта, способства да се подсили значението на последната като висша цел, към която правото трябва да се стреми. Съществуващото разграничение говори, че двете явления, макар и неразривно свързани, са и в известна степен самостоятелни. В този аспект, справедливостта се простира и върху други регулатори на обществените отношения, далеч извън границите на правото. Тя-справедливостта-има нравствено съдържание и няма материален характер, въпреки че винаги се свързва с нещо, което е материално фиксирано-правна норма, юридически акт и т. н. Справедливостта внася нравствен елемент в правото, но понякога надхвърля нравствеността и способства да се извличат изводи от позитивното право. Но справедливостта и нравствеността не са тъждествени и от друга гледна точка. Докато нравствеността поставя ударението върху дълга и вътрешната нагласа да се постъпва според интересите на другите в името на доброто, справедливостта търси баланс между права и дълг, като застъпва позицията на отделната личност. Отразява съразмерността и поставя акцент върху съотношението между претенция и задължение.

Правото също се стреми към баланс, което означава, че връзката му със справедливостта е непосредствена, защото идва от единната им природа на разпределящи ценности и от общата им регулативна насоченост. Но справедливостта трябва да бъде разбирана и като справедливост за конкретния случай, защото без да бъде взето под внимание и индивидуално неповторимото не може да се получи баланс и съразмерност за дадения случай и субект на правото. Тоест тя смегчава формализма в мярата на правото и абстрактността на съдържащото се в нея равенство, защото обръща приложителя на правните норми с лице към реалния индивид и конкретните условия, в които е поставен. По този начин справедливостта приближава правната форма до социалната реалност и способства за установяване на обективната истина и за произнасяне на балансирано решение в зависимост от конкретните обстоятелства.
Именно постигането на този баланс между правните норми и еднаквия подход към хората е проява на справедливост, но различните правни отрасли изискват съобразяване с различни особености, които носи всеки от тях. В трудовото право баланса между трудовия принос и полученото възнаграждение е опредметен в съответни системи за заплащане и измерване на труда. Справедливостта в гражданското право се постига чрез прилагане на принципи като-еквивалентност, равнопоставеност на субектите, съразмерно разпределение на правата и задълженията на страните в правното отношение, съответствие между щета и отговорност, институциите на добра воля и на правно основание на искането и пр.
В наказателното право справедливостта се осъществява посредством опредметени в процесуалното право принципи, които са основа на правосъдието. В тази насока действат принципи за установяване истинността на деянието, за изясняване на вината и конкретните обстоятелства, за да се определи съответстващо и справедливо наказание.

Доброто и разумното правосъдие е справедливото правосъдие, което отрежда всекиму заслуженото в един процес, независимо дали е граждански или наказателен. Законът очертава пределите, в които съдът трябва да произнесе своята конкретна и справедлива присъда, съответстваща на извършеното и всички останали обстоятелства по делото. Тоест справедливостта е принцип и на правосъдието, като вид функция на държавата и може да се превърне в средство за ограничаване на свободата на индивидите, но само за да запази свободата на цялото общество, в името на хармонията в човешките отношения.
Справедливостта, видяна като социална ценност, е дълбоко свързана с правото и се инкорпорира в неговата субстанция. Тя е негов принцип, мащаб и критерии, негово нормативно съдържание. Справедливостта предполага правото, материализира се в него и се постига чрез неговото регулиране.

Справедливостта иска произтичащите от правото предимства или неизгоди от разпределителни ситуации да бъдат обективно оправдани, правилни и съразмерни. Като се ръководи от критерия за справедливост, правото е “длъжно” да даде предпочитанията си на злепоставените, нуждаещите се и онеправданите. За да постигне социална справедливост, са нужни два подхода: равенство, когато носи положително съдържание и е добро за всички. И неравенство, когато си служи с компенсаторни правни възможности, адресирани към общности и индивиди, страданията на които се дължат на противоречията в самото общество. Справедливостта, като социален принцип, не може да бъде социално безразлична, защото търси оправданост и съразмерност, и пледира за милосърдие.

Според справедливостта, която стои на принципа: всекиму-неговото, богатството трябва да отива при богатите, а бедните-да се примирят със съдбата си. Но за да е справедливо правото трябва да отстоява и един друг принцип на Упанишади: “не прави на другите това, което не искаш за себе си”. Самото право трябва да намери своето определение в справедливостта, дори ако се наложи да излезе от разпоредбите на действащите норми, когато някой е поставен в изключително тежко положение. Ако към римският принцип”ex aeque et bono”, прибавим принципите на наказателното право, които не допускат утежняване положението на обвиняемия, се получава една привлекателна представа за правото като изкуство за доброто и справедливото.
В значението си на оправданост справедливостта е въплътена в известните формули на римското гражданско право”do ut des”, ”do ut facias”, ”facio ut des” и “facio ut facias”. Те са изключително удачна формула на разменни и разпределителни отношения. Тъй като от правото се извлича изгода или се поемат задължения, то също носи смисъла на благо или антиблаго. При това много ценно благо, след като дава преимущества и налага отговорности. И понеже важи за лица и общности, то следва да бъде контролирано от справедливостта. Присъствието на справедливост в правото, или по-точно очакването да я има там, е важно доказателство за неговата социалност, дори поради обстоятелството, че самата справедливост има силно социална природа. Предназначението и се състои в това, да постига оправдан баланс между богатство и бедност, между свобода и отговорност. Като общ принцип на обществото, справедливостта стои над правото, но тя би била безсилна без него, защото то я прави реализируема. Разглеждани като идеални юридически формули, принципите на правото опредметяват справедливостта. В правото и чрез правото става възможна една от типичните прояви на справедливостта –милосърдието. Въпреки че в това значение тя кореспондира пряко с отделната личност, в чието име пледира за снизхождение, милост и прошка, тя отново носи социален подтекст, защото нуждаещите се от милосърдие най-често принадлежат към социално слабите общности. Всъщност, социални са самите основания за милосърдие.

Съблюдаването на мяра в правото е едно от човешките достойнства, които са оценявани високо във всички времена. Тя внушава идеи за отмереност, определеност , хармония и ред, а за правото тя е дори дефинитивно понятие. Но правната мяра не е просто комбинация между качество и количество, а съчетание, при което измерваното попада в своето оптимално състояние със стабилен обем. Освен това мярата включва момент на съразмерност между изгода и тежести. Този момент възниква, когато правната мяра се съотнася с реалните факти и субекти на действителността. Тогава е важно дали лицата и общностите са равнопоставени пред правото.
Но “равно”и”неравно” могат да означават различни неща в правото, и затова очевидната крайност на този принцип е смегчена с по-гъвкавата формула”не повече от”. Защото отговорността не бива да се схваща като буквална ответност и тъждество. Тя трябва да бъде предварително определена по вид съразмерност на щетата, за да е еднаква за всички конкретни случаи. Тоест правната мяра е баланс и съразмерност в своята същност и по отношение на фактите, към които се прилага.
За да получи определение на справедлива, мярата в правото трябва да е обвързана със справедливостта. Равната правна мяра по принцип е по-справедлива, но не при всички обстоятелства е по-добра от неравната, защото неравната правна мяра е оправдана, когато нейният положителен знак е обърнат към субекта, поставен в по-неизгодна позиция и когато иска да компенсира понесени щети и страдание от съществуващи социални противоречия. Оправдана е, когато дава шанс на тези, които изстрадват несъвършенствата на обществото, т. е. изпълнява компенсираща функция, с която всъщност се постига някаква справедливост. Защото дълбоко в себе си правото е против привилегиите, които дават преимущества на едни, за сметка на други. Оправдани са само тези привилегии, с които се постига справедливия баланс между нещата, т. е. справедливата мяра се обвързва само с преимущества в полза на вече ощетени и лишени от шанс не по своя лична вина, а по “вина” на обществото. Всъщност всяка социална мяра следва да е справедлива, но за правната мяра това е субстанционален въпрос, иначе тя няма да е социално легитимна.

Социалните измерения на всяка мяра зависят от това, дали нейното”равенство”или “неравенство” носи положително съдържание на повечето правни субекти.
Равната правна мяра има двойна социална натовареност. Тя е еднаква към субектите и пренебрегва всички различия между тях, но като претендира да е обективна и социално нечувствителна, тя може да задълбочи фактическото неравенство и да влоши положението на социално слабите общности и индивиди. Затова правото трябва да използва и неравната правна мяра, в полза на поставените в по-неизгодни условия, принудени да изстрадват най-тежко неблагополучията в обществото. Тогава предназначението и ще се състои в това, да смегчи крайностите и да приближи полюсите. Такава правна мяра всъщност не дава на едни повече, отколкото на други, а само компенсира отчасти понесени социални щети и пропуснати възможности, т. е. неравната правна мяра е стъпка към свободата на по-малко свободните.
Неравенството не може да препречи пътя към социално-правна на онезикоито се нуждаят от такава. Актуалността на този проблем, видян в контекст на европейската, регионална и планетарна интеграция върху основата на хуманизма, справедливостта и свободата, не подлежи на съмнение. Неговото правилно решение е несъвместимо с всеки догматизъм, абсолютизиращ неравенството или равенството, без да улови тяхната динамика в правото.
Ако правото иска да допринесе за социалната справедливост, хуманизма и свободата, не трябва да се отказва нито от равната, нито от неравната мяра, като ги използва така, че всеки да се ползва от ценностите, които носи, и от благата, чието разпределение регулира. Компенсаторното значение на неравната правна мяра отпада в момента, когато облагодетелства и поставя в привилигировано положение онези, чиито позиции им позволяват и без нея да вземат и своето, и повече от полагащото им се. Затова и държавата е длъжна да си служи в установеното от нея право с “чувство за мяра”.
Обобщавайки можем да кажем, че равната и неравната правна мяра имат пряк израз в социалното пространство. Равната правна мяра е “по-безразлична” към социалните аспекти на регулираната среда. Докато неравната, и преимуществата, които тя носи, дават положително измерение на правото само когато са в полза на социално слабите, онеправданите, лишените от възможност сами да осигуряват или подобряват условията на своя живот. Онези, върху които обществените неуредици, противоречия и конфликти се стоварват с цялата си тежест.
Справедливостта придобива фундаментално значение за правото и в качеството си на метод за тълкуване, защото то е необходима предпоставка за реализиране на правните норми в действителността. Методът за тълкуване е сложна интелектуална дейност, която завършва процеса на регламентация на обществените отношения и справедливостта тук изисква, търсенето на доброжелателен смисъл в съдържанието на прилаганите норми.
Правото и обществото не могат да имат за цел справедливостта, без да имат за цел справедливост за отделната личност, т. е. хуманизъм. За да се отчете и чисто човешката страна на нещата е необходимо милосърдие в правото и отчитане на особеностите на конкретния случай. Защото ако се прилага формално един закон при всички случаи, не може да се постигне пълно съответствие между обща мяра и конкретен казус. Всичко това налага извода, че по отношение на справедливостта, висшият смисъл на правото следва да се търси в хуманизма, но последният може да бъде реален или формален правен принцип. Неговата реалност зависи не само от наличието на юридически средства и механизми, но и от практическото им реализиране. Всичко това се доказва както от конкретното юридическо съдържание на правните предписания, така и от тяхното действие и оправданост от съществуващите реални обществени условия. Типични в това отношение са принципите на наказателното, административното, конституционното и останалите правни отрасли. Конституционните принципи дават основата на правното регулиране на трудовата дейност, политиката, семейството и всички останали направления на обществения живот. В този смисъл е важно не само от какви посегателства се защитава личността, но и какви положителни предпоставки създава правото за изява и развитие на същностните сили на човека.
Модерните правни порядки по същество са изградени от субективни права, които предоставят на всеки правен субект законови пространства за свободно действие. С въвеждането на субективните свободи обаче съвременното право придава валидност на принципа на Хобс, че всичко, което не е изрично забранено, е разрешено. Така правото и моралът се разединяват, и докато моралните права се извеждат от реципрочни задължения, правните задължения произтичат от законови ограничения на субективните свободи.

Съвременното модерно право предоставя именно на своите адресати свободата да избират дали да разглеждат нормите само като фактическо ограничаване на тяхната свобода за действие и да се настроят към стратегическо справяне с предвидимите последици от възможно нарушаване на правилата, или да се подчинят на предписанията “от уважение пред закона”. Тоест ако правото не е легално и легитимно не може да се изисква и очаква правно подчинение от отговорните в морално отношение лица. Правните норми трябва да са създадени така, чеда могат от различни перспективи да се разглеждат едновременно като закони на принудата и закони на свободата. Трябва да е възможно поне, правните норми да се следват, не защото са принудителни, а защото са легитимни. Валидността на една правна норма заявява, че държавната власт гарантира едновременно легитимното правопораждане и фактическото правоприлагане. Държавата трябва да осигури от една страна, легалността на поведението, в смисъла на усреднено следване на норми, което при нужда може да се наложи със санкции, а от друга-легитимността на самите правила, която трябва да направи възможно следването на нормата по всяко време заради уважението към закона. Но с оглед легитимността на правния порядък са важни и други формални качества, а именно-позитивността и справедливостта на създаденото право.
В сложните превратности на жизнените отношения понякога първите емоционални впечатления замъгляват съзнанието и създават предубеждения. В такива моменти безпристрастността и строгостта на закона се оказват недостатъчно ефективни, за да осъществят своето предназначение. Възниква необходимост от висша ценност и оценъчен критерий, които да регулират социалната дейност-необходимост от справедливост. Преобразуваните в правни норми фактически отношения трябва да са одобрени от справедливостта и точно там, тя намира своята конкретизация.

Нито правото, нито справедливостта са способни самостоятелно и изолирано едно от друго да изпълняват пълноценно своите регулиращи функции. Единствено посредством своето взаимодействие те са способни да осигурят висока организираност на обществените отношения, утвърждавайки действителна правда, законност и хуманизъм.
В заключение става ясно, че правото е дълбоко хуманитарно явление, което се създава заради човека и за да служи на човека. Само човешкият индивид е носител на активен и разпространен творчески потенциал, затова и процесът на обществото зависи в крайна сметка от онези възможности, които то предоставя на всяка човешка личност да проявява активност, творчество и инициативност.

 

 

 

Използвана литература:

1. Хайек Ф. “Право, законодателство и свобода”
2. Ролс Дж. ”Теория за справедливостта”
3. Михайлова М. “Право, нравственост, справедливост”
4. Кели Дж. М. “Западна теория на правото”
5. Михайлова М. “Теория на правото”
6. Хабермарс Ю. “Морал, право и демокрация”
7. Hart H. “The Concept of Law”
8. Mill J. S. “Utilitarianism”

Bookmark and Share

Юридически факти във финансовото право

Юридически факти във финансовото право. Финансови актове. Смесени фактически състави. Симулация и заобикаляне на финансовия закон. Прочети повече “Юридически факти във финансовото право” »

Bookmark and Share

Основи на научното лингвистично изследване

В тази курсова работа имам за задача да направя кратък обзор на всички излезли книги и учебни помагала  по Езикова култура в сп.”Български език”, през периода 1990 – 1994 г. Прочети повече “Основи на научното лингвистично изследване” »

Bookmark and Share

Неофит Рилски

Неофит Рилски е роден в семейството на свещеник през 1793г. В пазвите на Пирин планина, в Банско.Светското му име е Никола Поппетров Бенин.Първоначално учил при баща си.Едва 15-годишен,Никола Бенин избиагъл от къщи и тръгнал с иконописеца Тома Вишанов Молера,основател на Банската иконописна школа,за да учи зографство.Никола отишъл в Рилския манастир с Вашанов,който през1808г. Изографисал манастирската постница”Св.Лука”.Младият ученик решава да се покалугери и като монах приема името Неофит.Към тази решителна стъпка го подтиква неутолимият стремеж към образование,тъй като калугерите му обещали,че ще го изпратят да учи,обещали му да го изучат на „елинската книга”.Първоначално той изучавал гръцки език в манастира ,а от 1821 до 1825г.продължил в Мелник при прославеният из цяла Македония даскал Адам.Неофит толкова добре усвоил елинския и съвременния гръцки,че замислил да състави гръцко-български речник.Целта му била да подпомогне сънародничетата си в гръцките училища.

През лятото ма 1826г.Неофит се завърнал в Рилската обител,за да започне своето учителско поприще в тамошното килийно училище.От 1827 до 1830г.преподава в Самоковското училище,а след това става писар(секретар) на манастира.В началото на 1832г. Пътува до Цариград с неизвестна мисия на пловдивските търговци първенци.

На 31 януари 1833г.,след унищожението на Рилския манастир от стихиен пожар,Неофит е изпратен от манастирската управа в Казънлък,като духовник и да помага за събирането на средства за пострадалия манастир.

По това време Васил Априлов,Никола Палаузов и братя Мустакови се били кум великотърновския  гръцки владика митрополит Иларион Критски да им посочи достоен учител за основаното от тях новобългарско училище в Габрово.Той им препоръчал Неофит Рилски,когото добре познавал и ценял.Монахът бил изпратен в Букурещ,където усвоил взаимоучителната метода на обучение.За 9-те месеца престой той не само изучил новата система на преподаване,но съставил и отпечатал първите необходими учебни пособия:”Взаимоучителните таблици”(буквар),по който ставало преподаването в основното училище,и нещо особено важно- първата граматика на български език.

Неофит Рилски смело подхваща идеите на д-р Петър Берон за нуждата от светско образование.Особено забележителна е и мисълта му,че българският народ  преди всичко трябва да устройва училища,а след това- черкви и манастири.

На 2 януари 1835г. Той лично открил Габровското училище и започнал занятията.Обучавал 120 ученици на четене и писане на роден български език,аритметика,география,история,гръцки език.Той сложил началото на новобългарското светско образование въз основа на живата народна реч.

Bookmark and Share

Казуси по медицинска етика

Казус № 1

55-годишен мъж, засегнат от рак на гърлото с множествени метастази, намиращ се в последен стадий на заболяването, е хоспитализиран. Медицинският персонал разбира сериозното състояние на пациента и това, че неговото съзнание от време на време е нарушено. Медицинският екип чувства, че пациентът се нуждае от интубация, за да се поддържат неговите жизнени функции и да диша по-добре. Сутринта е поискано съгласие на пациента за интубиране и той се съгласява. След обед, когато пациентът е в съзнание, той се колебае за предишното си съгласие и отказва интубирането. На следващия ден ситуацията се повтаря.

Според Вас - да се интубира или да не се интубира? Мотивирайте своя отговор.

По мое мнение на желанието на пациента трябва да бъде игнорирано, първо защото не е заявил в писмен вид (декларация) своя отказа от интубация и второ защото е очевидната психичната лабилност и неспособност за вземане на решение. Това трябва да му обясни с подходящ тон и да се съобщи на лекаря за създалата си ситуация. Може много да ти е мъчно да гледаш, че някой се мъчи, но трябва да се постъпи професионално, следвайки правилника и закона, тъй като той всеки сам решава дали да следва установената практика и ред или да постъпва според своя вътрешен закон.
По принцип колкото и да е болен човек инстинкта му за оцеляване работи и винаги се надява на чудо, в моменти когато състоянието се подобрява. За всички лекари и медицински лица на първо място трябва да бъде Хипократовата клетва и сестринското обещание на Флоранс Найтингейл, т.е. да се следва конвенцията. Моят избор е да следвам четирите основни закона на етиката, съобразявайки със закона и установените с него правомощия, които имам в качеството си на медицинска сестра.

 

Казус № 2

34-годишен мъж е хоспитализиран във Вашето отделение в терминална фаза на заболяването си от тумор на тестисите и множествени метастази. Очакват се палиативни грижи. В предходните месеци са му предлагани различни лечения, които са били безуспешни. По негово мнение клиничното му състояние е много несигурно. Има сериозно влошаване поради множествени метастази. Съпругата му (която се е възползвала от изкуствено осеменяване преди химиотерапията) и неговите родители са тук и полагат грижи за него. След соматичното лечение и психологична подкрепа, лекуващият лекар започва да прилага морфин във високи дози, което обаче е недостатъчно за облекчаване на болката на пациента. Налага се увеличаване на морфина до доза близка до леталната с цел по-ефективно купиране на болката.

В качеството Ви на сестра към Вас се обръщат пациента и неговото семейство с молба да се сложи край на страданието му чрез увеличаване на дозата на морфина. Вие уведомявате лекаря за тяхното желание.

Какво, според Вас, трябва да направи лекаря? Аргументирайте своя отговор.

Мнението ми е, че на родните трябва да бъде отказано категорично, да се уведоми лекаря и много внимателно и с подходящ тон да им се обясни, че това е престъпление и ефтаназията е забранена от закона. В такъв момент е най-добре да насочиш роднините да потърсят успокоение от близки, приятели, да се помолят в църква Бог да бъде милостив и да намали мъките на страдащия . Тъй като има опасност въпреки всичко те да помолят друго медицинско лице или сами да свършат тази "работа" трябва да им се помогне психологически да разберат тежестта на действието, което искат да извършат. Ако обгрижването на неизличимо болния е психично тежка дейност за тях, аз бих ги посъветвала да оставят болния на грижите на квалифициран персонал в техния дом и хоспис, който да намали стреса от контакта със страдащия човек, който обичат, но се измъчват от тежкото му състояние и стряскащия външен вид.

Bookmark and Share

Моралните измерения на справедливостта

Въпросът за справедливостта стои в етиката като ключов момент от логическата верига подбуда-престъпление-възмездие. Освен чисто философски аспект, касаещ съдържанието и предназначението на понятието справедливост – онази справедливост, която винаги се стреми да възстанови равновесието във вселената, справедливостта има и морални измерения.

В този материал е направен кратък, синтезиран опит да се очертаят моралните граници на справедливостта.

Коректният подход към разглеждания въпрос предполага изясняване на съдържанието на понятията морал и справедливост, преди опита те да се обвържат помежду си.

Моралът сам по себе си е термин с широко тълкование, но тук ще се спрем на характеристиката му, която се отнася до човешкия морал. Трудно е да се говори за морал на природата или морал на някоя от нейните стихии или пък за морал на бога въобще. Моралът е качество, присъщо на човека. По същество той представлява програмираните в личностната психология правила и норми за това кое е грешно и кое правилно, наследениtе по генетичен път и доразвити в течение на времето, докато се формира културния Аз на личността – естествено под влияние на околната среда – семейството, близки и приятели, културата на цивилизацията и времето, в което живее индивида и въобще - обществените порядки.

Да започнем от формирането на морала. Съществуват две теории за възникването на ценностната система на индивида и в частност – за изграждането на онова негово качество, което сме свикнали да наричаме морал. Първата е наследствената теория. Учените, които подкрепят това направление в психологията твърдят, че качествата на личността в максимална степен зависят от наследствената му обремененост, от генетичния код. До голяма степен тази теория има резон, тъй като в ежедневието ни има стотици примери за човешки таланти и заложби и въобще за всякакви качества – лоши или добри, които могат да с намерят у генетичните предци на индивида. Много практически силни примери за това ни дава съвременната медицина, която открива все повече заболявания, към които пациентите имат наследствено предразположение или дори са получили като наследство от своите преки създатели или от по-отдалечение членове на семейството. Дали въпросът стои така и по отношение на морала? До голяма степен моралът зависи от възпитанието, т.е от въздействието, което околните оказват върху формирането на ценностната система на индивида. Тук стигаме до втората теория, която защитава твърдението, че всички характерни за личността уникални черти и възможности са плод на външно влияние. Разумният подход към третирания въпрос не би позволил да се приеме напълно която и да било от двете теории. Възникването на морала като човешко качество и качество на личността е процес на съвкупно въздействие на собствени преживявания, моделирани от факторите на околния свят и до известна степен предопределени от генетичното наследство.

Произходът на морала в обществен план датира още от древни времена, когато човечеството е започнало да формира своите обществени взаимоотношения. Всяко общество се нуждае от ред и законност, за да може да съществува. Редът и законността представляват същите тези правила и норми, определящи кое е добро и кое лошо и как обществото трябва да се отнася към съответната постъпка на индивида, в зависимост от класификацията й за позитивна или отрицателна. В миналото общественият морал е бил формиран предимно от традиционни, културни, религиозни и семейни схващания за ред и законност, за добро и зло, за изкупление и наказание. Постепенно този процес еволюира до съвременното сложно законодателство, чиито основи, обаче, са били поставени още в древния Рим. Постепенно от личността моралът се пренася към обществото и придобива нормативен характер. Фокусът му се измества към потребностите на групата, които са поставени на по-високо йерархично стъпало от потребностите на индивида. Така се раждат понятията “обществено полезен” и “обществено опасен”, “национален герой” и “национален враг”, и.т.н.

Усещането за справедливост е една от присъщите на човешкия морал нагласи и като такава тя се пренася и върху колективните взаимоотношения. Справедливостта сама по себе си представлява желанието да се възстанови онова вселенско равновесие, за което стана дума по-горе и, което сякаш крепи смисловото съществувание на цялото човечество. Стига се дотам, че държавата (групата, обществото) си присвояват личностното желание да отдаваш благодарност и възмездие в името на колективното благо. Справедливостта в обществен план е неизменна част от законността и като говорим за моралните й измерения, ние визираме точно тази - обществената справедливост.

Част от обществения договор на съвременното гражданско общество е отдаването на суверенитет на колективите институции и овластяването им да преследват личния просперитет чрез налагане на справедливост над чужди индивидуални или групови постъпки. Олицетворени на обществената справедливост в наше време е националната държава. Тук се крие и първото противоречие, дори парадокс в описанието на моралните аспекти на тази справедливост. Тъй като държавата не е личност, не е човешко същество, тя не би следвало да има морал. Въпреки това, обаче, държавата изпълнява моралните функции по възстановяване на справедливостта и по овъзмездяване на постъпките на индивида. От една страна, до това състояние на нещата се стига чрез дълга еволюция на обществените отношения, тоест в колективния морал има резон, дотолкова, доколкото той представлява онези правила и норми, без които една група, националност, държава, не би могла да съществува. Римляните са казали, че “дори най-лошият закон е за предпочитане пред беззаконието”. Общественият морал противостои на анархията, водеща до колапс в социалните взаимоотношения и смърт на колективния начин на живот. Общественият морал е неприсъщ за личността на държавата, тъй като държавата не е личност. Юристите са създали термина “юридическо лице” именно с тази цел – да дадат на колективната власт някаква идентификация, някакво олицетворение в единствено число, за да запълнят празнотата, създадена от неперсонифицирания морал. Последният несъмнено е обществена потребност и трябва да съществува. Въпросът е в какви граници ще бъде той ефективен и кога ще се превърне в насилие или престъпление сам по себе си.

Моралните измерения на справедливостта са точно тези граници – обект на изследване в етиката. Те не са ясно очертани, но прекрачването им води до сериозни нарушения на причинно-следствената връзка, на спасителното равновесие и оттам – до колапс на обществената система.

Прави впечатление, че макар да е сложно и обемно, съвременното законодателство има логичен характер. Повечето закони, особено що се отнася до справедливостта и възмездието се подразбират. Тоест, държавните органи налагат със сила онези норми, които индивидът по правило приема за нормални. Тъй като човешкото общество не може да живее без да е подредено в йерархична система, която се нуждае от законност, за да съществува, се е стигнало дори до там, че налагането на лична справедливост без посредничеството на държавните органи или както сме свикнали да казваме – взимането на закона в свои ръце, се смята за престъпление. Какво ще стане, обаче, ако държавата в действията си прекрачи моралните граници на справедливостта? Ще бъде ли извършено престъпление “в името на обществото”? И ако да, кой трябва да носи отговорност за него, за да се възстанови справедливостта и равновесието?

Най-болезнен е този въпрос, когато се третира дилемата за смъртното наказание. Има ли право държавата да убива и ако да, какво ще стане в случай, че убие невинен човек? Албер Камю – виден френски философ екзистенциалист и наш съвременник е бил сред основните сподвижници за премахването на смъртното наказание във Франция. В една от многото си статии по въпроса “За гилотината и хората” той твърди, че смъртта е знак за еднопосочно движение и необратим процес, който не дава възможност съдебните грешки да се поправят, а съдебни грешки винаги е имало и ще има. Подобно на всяка една система, съдебната система също проявява дефекти. Фатално е когато те отнемат човешки живот. По този въпрос Камю казва, че е достатъчно да се екзекутира само един невинен човек, за да се обезсмисли цялата система на смъртното наказание. На въпрос на журналисти как би постъпил ако се намира в една стая с убиеца на неговото семейство и държи зареден пистолет в ръка, Камю отговаря, че би “взел закона в свои ръце”, би нарушил правилата и би отмъстил, както би постъпил всеки човек, но това все пак си остава престъпление, продиктувано от личен мотив, а не личността трябва да се занимава с въпросите за справедливостта и възмездието, защото така ще се стигне до хаос в обществените отношения.

Използваме този пример като още един показател за моралните измерения на справедливостта. Тя, наложена от държавната власт, трябва да прави обществено добро. С други думи, моралните граници на справедливостта се простират дотам, че актовете на възмездие не бива да надвишават по своята сила и строгост своите причинители, т.е самото престъпление. Тъй като моралът се приема като положително качество на индивида, би следвало присъдената справедливост да се приема като положително качество на обществото.

В днешно време се наблюдава все по-голям хуманизъм в отношението на институциите към личността. Ако в миналото са важали принципите “око за око, зъб за зъб” и “всекиму дължимото”, които имат аксиоматичен, неоспорим характер, днес по-популярни са термините “невинен до доказване на противното”, “смекчаващи вината обстоятелства” и др. Все още съществуват, разбира се, държави, в които религията определя ценностите на личния и обществен морал и, в които на крадеца се ампутира китката, но може да се поспори кое би навредило на провинилия се повече и кое би го отделило от обществото в по-голяма степен – отнемането на един крайник или отнемането на няколко години от безкрайно краткия човешки живот.

Bookmark and Share

География на туризма. Понятие и значение

 

ГЕОГРАФИЯ НА ТУРИЗМА. ПОНЯТИЕ И ЗНАЧЕНИЕ. ТУРИСТИЧЕСКИ РЕСУРСИ НА БЪЛГАРИЯ. РАЗВИТИЕ НА ТУРИЗМА У НАС. ТУРИСТИЧЕСКИ РАЙОНИ

Понятието "туризъм" в най-тесния смисъл на думата означава вид спорт, при който се преодоляват известни разстояния. А в смисъл това е "обиколка", "разходка". Но под думата "туризъм" се разбира и самата дейност, свързана с пътувания и организиране на престоите, обслужването, осигуряване на необходимите съоръжения и т.н. В този смисъл туризмът се превърна в стопански отрасъл. Той поражда необходимост от създаването на някои производствени отрасли, които имат за цел да задоволят туристите с необходимите средства - транспорт, продукти, изделия на хранителната промишленост, производство на сувенири и др. Поради това туризмът има икономическа същност и в много страни, включително и България, туризмът е стопански отрасъл.

Туризмът дава и добри икономически резултати, които биват преки и косвени. Преките се получават от приходите - част от тях валутни - нощувки и хранен, а косвените - от обслужвани на туристите по време на пътуване и престои. В туристическото обслужване са заети между 3 и 5% от обществено активното население на страната, но този стопански отрасъл е осигурил 0,5 млрд. долара пред 1992 г. приход , т.е. 4% от брутния национален продукт на страната. Туризмът допринася за развитието и на другите стопански отрасли - селско стопанство, транспорт, търговия. Туризмът поражда необходимостта от изграждане на туристически съоръжения, транспортни средства и комуникации, производство на стоки за широко потребление и др. Дава тласък в развитието на сувенирната промишленост и в тази връзка за възраждането на много стари занаяти. Значението на туризма се изразява и в това, че се увеличава потребителското търсене не само на стоки, а и на услуги. Отразява се благоприятно върху облика на много наши градове и села, а също и върху развитието на онези райони, в които няма благоприятни условия за развитието на промишлеността и селското стопанство, повишава заетостта на населението и повишава патриотичното възпитание на населението. Чрез взаимното опознаване на народите и страните се създават условия за укрепване на мира и дружбата в тях.

Туристическите ресурси биват:

а) природни - релеф, климат, растителност, води;

б) антропогенни.

Антропогенните ресурси се делят на:

1. Културно исторически

2. Делово-познавателни.

Географското положение е един от най-важните фактори на нуждите на туристите - транспортни средства, хотели, ресторанти, обслужващ персонал и др. То ускорява или забавя развитието на туризма. Територията на нашата страна се намира на границата между Европа и Азия, на международен кръстопът, което допринася за увеличаване на туристопотока през България.

Върху развитието на туризма влияят също така природните условия, фактори и ресурси. Нашите планини са привлекателни със своите разнообразни форми и чист въздух. Известни със своята красота и интересни земеповърхни форми са Рила, Пирин, Родопите, Средна Стара планина. Нашето Черноморско крайбрежие, със своите красиви места, прекрасни плажове и исторически забележителности е привлекателно място за български и чуждестранни туристи.

Климатът също влияе върху развитието на туризма. Топлото лято и студена зима спомагат за развитието на туризма - сезонния морска и планински туризъм. Наличието на обширна плажова ивица и термални извори в Българското черноморско крайбрежие позволяват да се ограничи или намали сезонността на туризма.

Водите на България също спомагат за развитие на туризма. Голямо значение имат р. Дунав, високпланинските езера в Рила и Пирин. Те се посещават заради тяхната красота и чистота. На базата на лековитите езера - Балчишката тузла, Поморийското и Атанасовското езеро, се развива балнеолечението. Минералните извори играят изключително важна роля за развитието на туризма и балнеолечението. Дебитът на минералните води възлиза на около 3200 л / сек. Това позволява едновременното провеждане на балнеолечебни процедури за 1,4 млн. души, или за 23 млн. д. / сек. при 20 - дневен курс на лечение. Изкуствените езера (язовирите) имат значение за водния спорт, за спортния туризъм.

Растителният и животински свят също са от значение за развитието на туризма. Горите като елемент на природната среда, в съчетание с релефа и климата, допринасят за увеличаване привлекателността на ландшафта. В планините залесеността варира от 50% до 80% от териториите. Иглолистните гори в Рила, Пирин и Западните Родопи и широколистните - в Стара планина, Средна гора, Витоша и Странджа със своята красота привличат много туристи. Ловният туризъм се развива при наличието на ценен дивеч. Изобщо у нас природните условия са много благоприятни за развитието на туризма. За това допринася и големият брой природни феномени.  Последните представлява редки природни забележителности, като Побитите камъни (Дикилташ) край Варна, Ритлите при Лютиброд, Белоградчишките скали и др. Големият брой пещери са обект за посещение от наши и чужди туристи - пещерите Рабишката, Леденика, Съева дупка, Бачо Киро, Снежанка и др.

За развитието на туризма спомагат и редица социално-икономически и политически фактори. Благоприятните природни фактори, съчетани със стопанството, допринасят България да се оформи като важна туристическа страна, като "Ривиерата на останалите източноевропейски държави".

Промишлеността от своя страна набавя за туристите много промишлени произведения. Развитието на селското стопанство също влияе върху туристическата дейност. Неговите произведения спомагат за изхранване на туристите.

Туризмът е свързан с движение, с преодоляване на разстояния и затова той е в силна зависимост от транспорта. По отношение на туризма всеки вид транспорт има свои предимства - на автомобилният позволява на туриста да се движи по избран от него маршрут и да спира по желание, жп транспорт е евтин и достъпен за всеки, а въздушният е най-бърз. Един туристически обект, макар и да е много привлекателен, ако не е транспортно осигурен, ще остане неизползван. За осигуряване на масови туристически посещения на даден обект е необходимо наличието на материално-техническа база - хотели, бензиностанции, ресторанти и др.

Населението и трудовите ресурси са важен фактор за развитието на туризма. Те не само участват в туризма, но ив обслужване на туристите. Туризмът може да се развива само при благоприятна политическа обстановка, в условията на мирно съвместно съществуване между народите. По време на войни е невъзможно осъществяването на масовия туризъм.

Положителна страна в развитието на туризма у нас се явява намаляването на митническите формалности и установяването на безвизов режим с редица страни.

Друг важен социално-икономически фактор, влияещ върху развитието на туризма, е количеството на свободното време. Туризмът е привилегия предимно на богатите, които разполагат с много свободно време.

Културно-историческите ресурси имат голямо значение за вътрешния и международния туризъм, особено за познавателния туризъм.

Нашият народ е наследил културата на древните траки и гърци, много старини от римско-византийския период, от времето на Първата и Втората българска държава и най-вече от нашето национално възраждане. България е богата на старини, свидетелстващи за различните култури и цивилизации, съществували у на (казанлъшката и Поморийската гробници), много бани, църкви    фрагменти от мозайки, статуи и др.

Културни паметници от Ранното средновековие има в Плиска, Преслав, Мадара, В. Търново, Боянската църква, както и многобройни манастири - Аладжа, Бачковскията, Рилският, Преображенският и други.

Създадените архитектурни резервати - Жеравна, Боженци, Копривщица, старата част на В.Търново, на Пловдив, Трявна, Несебър, Созопол и други привличат голям брой наши чужди туристи.

В страната има регистринани около 30 хиляди паметника на културата (в т.ч. около 1000 с национално значение), 36 резервата с културно-историческо значение (Кабиле, Никополис ад Иструм, Сердика - Средец, Несебър, Жеравна, Мелник, с. Бръшлян, Малкотърновско, с. Боженци, Габровско, Рилският манастир, Котел, Арбанаси, и др.) В страната обект за посещения са над 160 култови сгради, главно манастири, 200 музея и 600 музейни сбирки в 94 населени места.

По-малко значение имат делово-познавателните ресурси (Пловдивският панаир, спортът)

Общо рекреационната територия на България заема 40 хиляди кв. Км. (36% от територията на България). Съотношението на планинските към морските територии е 95,6 : 4,4 с капацитет на населението 2,4 млн. д. (860 хил.д. за морски и 1534 хил. д. - за планински).

Броят на курортите в България е 143. От тях 28 са морски, 58 - планински и 57 - балнеоложки. Освен това в страната има 178 селища с изявени туристически функции (в т.ч. 28 морски, 41 - балнеоложки, 44 - планински 65 - познавателни центрове).

От морските курорти най-големи са Варнасъс "Св. Константи" и "Зл. Пясъци" (общо 70 хил. легла), Несебър със "Слънчев бряг"(общо 60 хил. легла), Балчик с "Албена" (общо 25 хил. легла) от балнеоложките - Вършец (11 хил. легла), Хисаря (с 10 хил. легла), а от планинските - Боровец (с 6 хил. легла).

Туристическата база възлиза на 400 хил. бр. Легла ( в т.ч. настанителната база е с 316 хил. легла). От настанителната база 60% е в Българското черноморско крайбрежие. Там са и 62,7% от заведенията за обществено хранене. Средната използваемост на базата обаче е твърде ниска - едва 40% (в Българското черноморско крайбрежие е 48,2%, 37% - в балнеоложките курорти). Освен това в страната има близо 320 втори жилища (в.ч. 178 хил. вили) и 140 хил. къщи за почивка.

Общо у нас са формирани 4 групи среди за отдих и туризъм: Приморско, Планинска, Хълмисто-равнина и Градска (културни и исторически паметници).

Туризмът има голямо икономическо и културно значение. Явява се мощен фактор на международното сътрудничество, играе голяма роля за общуването между народите с различен обществен строй, дава възможност ца пълноценна физическа и психическа отмора, за възстановяване здравето и силите на хората.

Туризмът се дели на: вътрешен и международен. Международният туризъм бива активен и пасивен. Активен туризъм е този, при който повече туристи идват в страната и приходите превишават разходите.

Както при вътрешния, така и при международния туризъм съществува особена категория туризъм, наречена социален туризъм. Той се осъществява от отделни групи лица или групи, но средствата се осигуряват от синдикатите или от държавата. Туризмът може да бъде още: индивидуален и групов, организиран и неорганизиран, краткотраен и дълготраен, реакционен, познавателен, балнеолечебен, морски, планински, ловен и др.

За началото на туризма в България се приема 1895 г., когато Алеко Константинов извежда 300 души на Черни връх. През целия период на Втората световна война туризмът се развива много бавно и няма стопански характер. Той е привилегия на богатите, които посещават Варна и останалите черноморски градове, а също така Боровец, Копривщица, Пампорово, Рилски манастир и други обекти. Туризмът като спорт имал твърде ограницени размери. През 1926 г. у нас са дошли 3 хил. чужденци - чехи, словаци, немци, поляци, които са пристигнали у нас, във Варна, по свой организиран път. Икономическата криза и Втората световна война спират развитието на туризма у нас и неговия зародиш.

България излиза на международния туристически пазар сравнително късно - едва през 60-те години. До тогава приоритетно се развиваше вътрешният социален туризъм и от друга страна България имаше периферно географско положение в Европа.

От 1957 г. започва изграждането на туристическия комплекс "Златни пясъци", а малко по-късно "Дружба" и "Слънчев бряг".

Вътрешен туризъм. Вътрешният туризъм се заражда още през първите години след Втората световна война. Той непрекъснато нараства и през 80-те години средно 8 мил. българи са нощували в заведенията на стопанския и на социалния туризъм, като средно годишно са регистрирани над 40 млн. нощувки или 65% до 75% от всички нощувки в споменатите заведения и са реализилани едва 14,8 млн. нощувки.

Формирани туристически райони са Черноморският, Софийско-Кюстендилският (Витошко-Осоговският) и Западнородопският (Родопско-Пловдивски). Те разполагат с богата туристическа база и инфраструктура.

Формиращи се туристически райони са Среднопланинският, Средногорският, Северозападният и Рило-Пиринският. Те са богати на природни и исторически забележителности.

В Черноморския туристически район се намират 60% от настанителната база на туризма и 48% от нощувките.

Софийският формиран туристически район обхваща крайградската зона, чести от Западна Стара планина, Краището, по-голямата част от Рила.

Западнородопско - Пловдивският формиран туристи-чески район обхваща: Пловдивско - Пазарджишки, Смо-лянски и Велинградско - Баташки.

Средногорският туристически район: Същинска средна гора и Сърнена гора.

Пиринският формиращ се туристически район: южните части на Рила, Пирин и съседните долини на Струма и Места.

Формирани са туристически микрорайони - Плевенси, Русенски, Шуменски, Хасковски, Сливенско-Котленски.

Извън туристическите райони ими и туристически локализации или центрове, например Шумен, Русе, Плевен, Хасково и др.

Bookmark and Share

География на транспорта и съобщенията в България

 

І. Същност, значение и особености на транспорта.

Транспортът се отнася към третичния стопански сектор /обслужващ/ и по-точно към т. н. “производствени услуги”. Продукцията му е превоз на стоки и хора. Прочети повече “География на транспорта и съобщенията в България” »

Bookmark and Share

Членство в Европейския съюз

 

- 1 -

Европейският съюз с неговия свободен  пазар и демократически ценностти  стана общественият идеал на българската политическа класа . Прочети повече “Членство в Европейския съюз” »

Bookmark and Share

Теми за устен изпит по английски в туризма

 

Hotel staff

The name of hotel jobs and departments are different in different hotels, but there some that are the same in every hotel.

The Reception is the place where guests make reservations , check in and check out. Прочети повече “Теми за устен изпит по английски в туризма” »

Bookmark and Share