Бащите на философската антропология /извадка от книга/

Бащите на философската антропология /извадка от книга/

Дългите години на управление на кралица Виктория, коeто започва двайсет години след края на Наполеоновите вой­ни и свършва с войната на бурите в Южна Африка, е време на относително спокойствие и напредък в Европа. Извършват се забележителни технологически промени и научни откри­тия, френската, британската, германската и руската колониал­ни империи се разрастват, икономиката е реструктурирана и оазширена; забелязва се масово нарастване на населението и са направени важни стъпки към демокрация и образование. В последните десетилетия на деветнайсети век  свят на засилен обмен (и глобална експлоатация), под неоспоримото ръковод­ство на Великобритания се появява културна глобализация (и културен империализъм) и широко нараства политическата интеграция (и културният империализъм) и широко нараства политическата интеграция (често под формата на колониали зъм). В тази историческа обстановка теориите на еволюционистите могат да изглеждат така, като че ли утвърждават един очевиден природен факт. Викторианците виждат своето завла­дяване на света като реално доказателство, че тяхната култура е поразвита от всички други.

В началото на двайсети век този оптимизъм започва да замира, след което светът е разтърсен от зверствата по времето на Първата световна война. Теорията на Зигмунд Фройд за сънищата и подсъзнанието, публикувана през 1900 г. и теорията на Алберт Айнщайн за относителността (1905 г.) могат да се газглеждат като символични изходни точки за влизане в една нова и подвойствена епоха на модернизъм. Тези теории атакуват самата същност на викторианския свят: Фройд разтваря свободния разумен индивид, средствата за постигане на про­греса и неговия край в подсъзнателни желания и ирационална сексуалност. Айнщайн разтваря физиката  найабстрактната от емпиричните науки, върху която се основават технологич­ните нововъведения и ги обрича на несигурност и непрекъс­ната промяна. През 1907 г. Арнолд Шьонберг написва първите ноти на своята дванайсет тонова музика, а Пабло Пикасо за­почва експеримента със своя непредставителен начин на ри­суване. Модернизмът се ражда в изкуствата, това е движение, което въпреки подвеждащото си име, предлага двойствен по­глед към истината, морала и прогреса. В политиката анархи­стите прокламират разрушаване на държавата, а феминистите пожелават да настъпи края на буржоазното семейство. Помал­ко от две десетилетия от новия век унищожителна война по­мита Европа и я превръща в развалини, а руската революция установява нова, плашеща за някои и привлекателна за други, разновидност на модерния рационализъм. Тъкмо в този бурен период на упадък и обновление, разочарование и нови утопии, антропологията се превръща в модерна социална наука.

Когато хвърлим поглед назад, историята на антропологията до около 1900 г. определено не е „еднолинейна еволюция". Въ­проси, повдигани насила от Възраждането и романтичните ми­слители в края на осемнайсетия век са основно пренебрегвани от антрополозите през 1800те години. Това е вярно особено за проблемите на релативизма и културния превод, който ще се превърне в един от основните въпроси за антропологията през двайсетия век. Важните открития на германската сравнителна филология и поспециално взаимозависимостта на индоевро пейските езици, в ръцете на сравнителните еволюционисти се превръщат в купчина повърхностни размишления. („Дегене­рация" е използваният от еволюционистите термин за това.) За авторите на тази книга в своята основна интелектуална среда антропологията на двайсети век изглежда поподобна на ли­бералната и толерантна мисъл на осемнайсети век, отколкото на властното, конформистко и еволюционистко столетие, ко­ето следва. Смятаме за много важно също така, че двайсетия и осемнайсетият век са епохи на войни в Европа, докато девет­найсети, след Наполеон, е необикновено спокоен. Онова, което сме научили от осемнайсети век, въпреки всичките му грешки, е цената на систематичното, индуктивно разсъждение, цената на моделите и „идеалните типове", които можем да проектира­ме в реалния свят и да утвърдим неговата форма.

Дисциплината антропология, каквато я познаваме днес, се лва през годините около Първата световна война и ние безспорно ще опишем израстването й като съсредоточим вниманието си върху четири забележителни личности  две във Великобритания, една в САЩ и една във Франция. Съществуват

и друти национални традиции и други учени в някои страни, които изглеждат също така важни за своето време, но те не успяват да оставят значителни интелектуални резултати, които да бъдат разгледани тук със същото внимание. Само като хвърлим поглед назад в миналото, което ни предлага времето, можем да оценим историческото значение на минали събития; тяхното съвременно значение обаче, може да се окаже различно. Поледете само, например, Хърбърт Спенсър е найизвестният европейски интелектуалец през последните десетилетия на деветнайсети век, също както Хенри Бергсон е найизвестният философ от първите десетилетия на двайсети. Нито единият, нито другият се смятат за играчи в Първа дивизия на академичния живот днес, един век покъсно.

Хората, чиито трудове ще оформят гръбнака на тази глава са Франц Боас (18581942), Бронислав Малиновски (18841942), А.Р. РадклифБраун (18811955) и Марсел Маус (18721950). Четиримата успяха да извършат почти тотално обновление на три от четирите национални традиции, които обсъждахме в предишната глава  американската, британската и френска­та. В четвъртата  немската традиция, дифузионизмът запази своята хегемония. Очакват я ужасни неща, както и руската ди фузионистка традиция. Не след дълго книгите на Боас ще бъ­дат изгорени в Берлин, цяло поколение руски етнографи ще измре в лагерите на Гулаг, а след Втората световна война някои германски етнолози ще бъдат признати за виновни в колабо рационизъм с нацистите. По тези и други причини немската и руската антропологии се развиват бавно през двайсети век и само рядко се докосват до модерното развитие на традициите. Но Боас е германец, а Малиновски  поляк и тъй като двамата привнасят със себе си дълбокото познаване на немската тради­ция, когато емигрират в САЩ и Великобритания, германската антропология оцелява през двайсети век, макар и чрез транс плантирани и „хибридни" форми.

И четиримата играчи до известна степен заемат социално периферно положение в средата, която обитават. Маус е евре

Дисциплината антропология, каквато я познаваме днес, се развива през годините около Първата световна война и ние безспорно ще опишем израстването й като съсредоточим вни­манието си върху четири забележителни личности  две във Ве­ликобритания, една в САЩ и една във Франция. Съществуват и други национални традиции и други учени в някои страни,

го изглеждат също така важни за своето време, но те не успяват да оставят значителни интелектуални резултати, които да бъдат разгледани тук със същото внимание. Само като хвърлим поглед назад в миналото, което ни предлага времето, можем да оценим историческото значение на минали събития; тяхното съвременно значение обаче, може да се окаже различно. Поделете само, например, Хърбърт Спенсър е найизвестният европейски интелектуалец през последните десетилетия на деветнайсети век, също както Хенри Бергсон е найизвестният философ от първите десетилетия на двайсети. Нито единият, които другият се смятат за играчи в Първа дивизия на академичния живот днес, един век покъсно.

Хората, чиито трудове ще оформят гръбнака на тази глава са Франц Боас (18581942), Бронислав Малиновски (18841942), А.Р. РадклифБраун (18811955) и Марсел Маус (18721950). Четиримата успяха да извършат почти тотално обновление на три от четирите национални традиции, които обсъждахме в предишната глава  американската, британската и френска­та. В четвъртата  немската традиция, дифузионизмът запази своята хегемония. Очакват я ужасни неща, както и руската ди фузионистка традиция. Не след дълго книгите на Боас ще бъ­дат изгорени в Берлин, цяло поколение руски етнографи ще измре в лагерите на Гулаг, а след Втората световна война някои германски етнолози ще бъдат признати за виновни в колабо рационизъм с нацистите. По тези и други причини немската и руската антропологии се развиват бавно през двайсети век и само рядко се докосват до модерното развитие на традициите. Но Боас е германец, а Малиновски  поляк и тъй като двамата привнасят със себе си дълбокото познаване на немската тради­ция, когато емигрират в САЩ и Великобритания, германската антропология оцелява през двайсети век, макар и чрез транс плантирани и „хибридни" форми.

И четиримата играчи до известна степен заемат социално периферно положение в средата, която обитават. Маус е евре

ин, РадклифБраун произхожда от средите на работническата класа, Малиновски  чужденец, а Боас  не само чужденец, но и евреин. Вероятно може да се предположи, че четиримата ня­мат обща програма. Съществуват значителни методологични и теоретични различия между школите, които основават, но техните следи дори днес могат да бъдат проследени във френс­ката, британската и американската антропология. Нямало е (и няма) ясно обусловени граници, както недвусмислено показва влиянието на Дуркхайм върху британската антропология. Има също така значителен личен контакт между отделните раздели, както свидетелства живият спор между Ривърс и сътрудника на Боас, Крьобер за използването на психологически и социо­логически модели в антропологическите изследвания. Найна­края четиримата наши герои споделят заветите на изминалия деветнайсети век. Постигнат е почти универсален консенсус, че еволюционизмът е претърпял поражение. Но също така не­гласно се признава и фактът, че еволюционистите от Морган до Тайлър все пак са изградили някои от основните параметри на дисциплината.

Преминаването към модерна, общо взето нееволюционист ка социална наука се извършва по различни пътища и в трите държави. Във Великобритания става радикална раздяла с ми­налото. РадклифБраун и Малиновски се обявяват за интелек­туална революция и критикуват остро някои свои учители. В САЩ и Франция приемствеността като че ли е поголяма. В САЩ Боас е дълбоко уважаваният ментор и център на акаде­мичната антропология през преходния период. Във Франция Маус просто продължава работата на чичо си след неговата смърт, въпреки че набляга повече от Дуркхайм на изследване­то на народи извън Европа. Понякога се твърди, и то не само от британски социални антрополози, че РадклифБраун и Мали­новски повече или помалко създават модерната антропология без чужда помощ. Не е изключено в средата на столетието да е изглеждало, че случаят е именно такъв, когато американската антропология се разклонява на много специализирани разде­ли, а учениците на Маус още не са дали своя принос. Обратно, по всичко личи, че британската „рОДСТВОПОЛОГИЯ" (Четвърта и

Пета глава) почива със сигурност върху метод, изнамерен от Малиновски и теория, разработена от РадклифБраун като установена „наука за обществото"

БОАС И ИСТОРИЧЕСКИЯТ СЕПАРАТИЗЪМ През 1886 г. двайсет и осем годишният Франц Боас се оказва в Ню Йорк. Прибира се в Германия, където го очаква успешна академична кариера. Боас вече има докторат от Кил и академичен пост в Берлин и е участвал в няколко етнографски експедиции до северна и западна Канада. Но Боас предпочита да остане в Ню Йорк, вероятно защото това е град, където не се смята за особена пречка това, че си евреин; и съвсем сигурно, защото там той е поблизо до народите, които го очароват  североамериканските индианци и ескимосите. В Ню Йорк Боас първо започва работа като редактор в научно списание, после получава академичен пост в малък университет. През 1899 г. става професор по антропология в престижния Колумбийски университет в Ню Йорк, където остава до смъртта си през 1942 г. В междинните 43 години Боас е преподавател и ментор на две поколения американски антрополози. Найобщото посла­ние към студентите му е просто. Той получава образованието си от немски учени, които се отнасят скептично към еволюцио низма, но изпитват симпатия към дифузионизма. Боас, както и много други учени от неговото поколение, са убедени, че раз­витието на общата теория напълно зависи от една достатъч­но емпирична обосновка. Следователно, основната задача на антрополога се състои в събирането и систематизирането на подробни данни за определени култури. Едва тогава човек може да премине към немския романтичен хуманизъм както го разбира Бастиан.

През годините между двете големи войни във Великобритания антропологията ще се превърне в социална антропология  социологически обоснована, сравнителна дисциплина със съ­ществени концепции като социална структура, норми, статуси и социално взаимодействие. В САЩ дисциплината става из­вестна като културна антропология. Тук широката дефиниция на Тайлър за културата, изоставена във Великобритания заради обществената концепция, се запазва. В американския смисъл (както и в този на Тайлър), култура е много пошироко понятие отколкото общество. Ако обществото има социални норми, институции и отношения, културата се състои от всичко, което

е създал човешкият ум, включително обществото  материални явления (поле, рало, картина...), социални условия (брак, дом, държава...) и символично значение (език, ритуал, вярване...). Антропологията  науката за човечеството, буквално казано, се занимава с всичко човешко. Боас признава, че никой индивид не допринася еднакво за всички части на тази тема (въпреки че той прави героични усилия да го постигне) и следователно пледира за „достъп в четири области", което разделя антропо­логията на лингвистика, физическа антропология, археология и културна антропология. Студентите получават подготовка в четирите области, за да специализират покъсно в една от тях. Следователно специализацията е неразделна част от амери­канската антропология от въвеждането й, докато във Велико­британия и Франция идеалът е един пообщ подход. Симпто­матично е, че през 1930те години вече съществуват установени изследователски екипи, които се специализират, например, в местните североамерикански езици.

Научните трудове на Боас покриват широко научно поле, въпреки че той решително клони към културната антрополо­гия. Боас провежда индивидуални полеви изследвания сред ескимосите и индианските племена по северозападното тихоо­кеанско крайбрежие на Америка, но работи и с асистенти, кои­то събират материали от много други индиански племена. По време на полевата работа той често използва лингвистично оп­итни членове на племето, което изследва. Те записват, обсъж­дат и превеждат изявленията на информантите. Някои от тези помощници и найвече известният Джордж Хънт, съавтор на няколко книги на Боас върху индианското племе квакуитл, са признати по право за учени антрополози едва неотдавна.

Полевата работа на Боас е ориентирана към екипна работа, тя не предполага самотни индивидуални дълготрайни или не­прекъснати „потапяния". Престоите на полето често са кратки. Те са „дълготрайни" в друг смисъл обаче  такива престои се повтарят многократно през годините  понякога от различни личности като всички сътрудничат по дадения проект (вж. Фостър и други, 1979). Подобна методологическа стратегия ве­роятно е естествена, като се има предвид, че „полето" е съвсем наблизо в САЩ, а не на противоположния край на света, какъв­то е случаят с Великобритания.

Боас не се отнася така враждебно към историческото пресъз даване както помладите му британски съвременници. Действително, той запазва физическата антропология и археология като части на цялостното антропологично начинание. Въпреки всичко той е съгласен с британската критика върху еволюционизма. На нейно място Боас предлага принципа исторически сепаратизъм. Подобно на Бастиан той поддържа становището, че всяка култура притежава свои ценности и своя уникална истрия, които в някои случаи биха могли да бъдат пресъздадени от антрополозите. Той вижда присъщите им ценности в най-личните културни практики по света, но се отнася дълбоскептично към всеки опит  политически или академичен, се подкопае това разнообразие. Когато пише за танците на индианското племе, да речем, той казва, че това е пример за културен подход към ритмите и следователно не може да бъде сведен само до проста обществена „функция" (както явно предпочитат да го определят британските социални антрополози). Вместо това човек трябва да пита хората, които танцуват какъв е този ритъм и отговорът може да се намери само в изучаването ва емоционалните състояния, пораждащи ритъма и породени от него (Боаз, 1927 г.). Боас е един от ранните и неуморни критици на расизма и науката, вдъхновена от него  тази наука има привърженици сред основоположниците на викторианската антропология. Такива антрополози твърдят, че всяка „раса" притежава свой­ствен вътрешен потенциал за културно развитие. Боас отгова­ря, че културата сама по себе си представлява източник и вро дените различия не влизат в сметката на внушителния обхват от културни варианти, които антрополозите вече са докумен­тирали. Терминът културен релативизъм, който използвахме вече няколко пъти, всъщност е измислен от Боас. В наши дни често питат дали релативизмът трябва да се разбира като ме­тодологичен или като морално императивен и на този въпрос много често се отговаря, че културният релативизъм е метод. За Боас това, без съмнение е педантизъм. За него метод и морал са две страни на една и съща монета.

Боас води американската антропология четири десетиле­тия, но не оставя някаква особено съществена теория или мо­нументален труд, който да се чете от всяко следващо поколе­ние антрополози. Основната причина, вероятно е недоверието му към високомерните обобщения. По време на работата си с

Бастиан той получава предупреждение за опасностите от праз­ното теоретизиране и в своите трудове се опитва да иденти­фицира уникалните условия, създали някоя култура, вместо да прибягва към прибързани заключения. Също така той е пред­пазлив при употребата на сравнения, които твърде лесно уста­новяват изкуствени подобия между фундаментално различни общества. Така че Боас е открит методологичен индивидуалист в смисъл, че търси точния пример, а не общия план, което обяс­нява неговия скептицизъм към Дуркхайм, продължил през це­лия му живот.

Учениците на Боас включват всички известни американски антрополози от следващото поколение (с някои забележителни изключения, към които ще се върнем). Сред тях са Алфред Л. Крьобер (18761960), който основава катедрата по антрополо­гия в Бъркли заедно с Робърт X. Лоуи (18831957)  културен ис­торик и негов дългогодишен колега; Едуард Сапир (18841939), основател на катедрата по антропология в Йейл от школата на „ етно лингвистите"; Мелвил Херсковиц (18951963), основа­тел на афроамериканските изследвания в Съединените щати, професор във факултета по антропология в Северозападния университет; Рут Бенедикт (18871948), наследила мястото на Боас в Колумбийския университет  основателка на школата „култура и личност"; и Маргарет Мийд (19011978), наймла­дата от всички  която продължава работата на Бенедикт и се превръща вероятно в найвлиятелната обществена личност в историята на антропологията.

Както показва горният списък, културната антропология, ръководена от Боас се разгръща в няколко посоки още докато е жив (Четвърта глава). Понататъшно разделение се извършва през 1950те години, когато Морган преоткрива, а учениците на РадклифБраун от Чикаго развиват свое течение в британ­ската социална антропология. Въпреки всичко, заветите на Бо­ас остават и до днес в сърцевината на американската антропо­логия.

МАЛИНОВСКИ И ЖИТЕЛИТЕ НА ОСТРОВИТЕ ТРО БРИАНД

През 1910 г., 24 години след като Боас взема съдбоносното решение да остане в САЩ, млад интелектуалец поляк се пре мества от Лайпциг в Лондон. Няколко години порано Бро иелав Малиновски е получил докторска степен по физика и лософия в Краков  град, който влиза в Австроунгарската лерия (днес в границите на Полша). В Лайпциг той изуча лсихология и икономика и е убеден от социалния психолог лхелм Вундт (18321920), че обществото трябва да се приема шостно, като съюз на вплетени в него части, а анализът тряб ла бъде синхронен (а не исторически). През същия период ллиновски прочита „Златната клонка" и решава да учи под ководството на Селигман в Скуул ъв Икономикс, Лондон, тъй като за него вече се знае, че предлага добри условия за по­сева работа в екзотични страни.

Четири години покъсно Малиновски провежда шестмесеч­но полево изследване на един остров, близо до Нова Гвинея, което приема като провал. След кратък престой в Австралия, зреме през което размисля върху използваните от него методи, той се отправя към островите Тробрианд  в същия регион, къ­дето ще прекара общо почти две години  между 1915 и 1918 г. След края на войната се завръща в Европа и там написва „Ар­гонавтите на Западния Пасифик" (Малиновски, 1922), вероят­но единственият революционен труд в историята на антропо­логията. След успеха на „Аргонавтите", той привлича малка група ентусиазирани студенти в Скуул ъв Икономикс в Лон­дон, повечето от които през идващите десетилетия оставят своя отпечатък в дисциплината. Малиновски умира в САЩ докато прави едно изследване на социалната промяна сред индиан­ските селяни в Мексико.

„Аргонавтите"  първият голям труд на Малиновски, си ос­тава и неговият найизвестен труд. Предговорът към книгата е написан от сър Джеймс Фрейзър, който не пести хвалбите си за младия поляк, явно без да съзнава, че в академичен смисъл, подписва смъртната си присъда. Обширната книга е написана с лекота. Тя ни превежда през много съсредоточено и изключи­телно подробно изследване на един единствен обичай на жите­лите на островите Торбрианд  разменната търговия кула, къ­дето символични ценности циркулират в голямо пространство между островите на Меланезия. Малиновски описва планира­нето на експедициите, пътищата, които следва, обредите и оби­чаите, свързани с тях и проследява връзките между разменната търговия кула и други нрави в Тробрианд, включително поли­тическото ръководство, домашната икономика, роднинството и ранга. Съвременник и съотечественик на писателя Джоузеф Конрад, Малиновски донася в родината си новини от „сърце­то на мрака" във формата на нюансираните и натуралистични образи на жителите на Тробрианд, които в крайна сметка не са представени нито като импозантни фигури, нито като екзо­тични, нито пък като „радикално различни" в сравнение със западняците, а просто като хора със свои отличителни черти.

Твърди се, че Малиновски буквално е интерниран на остро­вите Тробрианд по време на Първата световна война, защото като гражданин на Хабсбургската империя, практически е обя­вен за враг на Великобритания. Това е изопачаване на фактите (Купър 1996:12). Малиновски не е вятърничав романтик, който „просто случайно" открива принципа на съвременната полева работа. Неговият ученик Реймонд Фърт (1957), го описва като задълбочен и систематичен етнограф, с необикновена способ­ност да учи езици и изключителна дарба за наблюдение. Друго неразбиране, което често се среща е, че Малиновски е „измис­лил" полевата работа. Както видяхме, етнографски експедиции са се предприемали често и преди времето на Малиновки и ня­кои от тях, като експедицията Торес, поддържат взискателни методологични стандарти. Онова, което Малиновски „измис­ля" не е самата полева работа, а особен метод за полева работа, който той нарича наблюдение на участника. Простичката, но революционна идея, която се съдържа в този метод е наблю­дателят да живее заедно с изследваните от него хора и да се научи да участва колкото е възможно повече в техния живот и дейност. За Малиновски главното е да се стои достатъчно дълго на място, за да се запознае човек изтънко с местния начин на живот, и да може да използва туземния език като работен. Пре­водачи, формални интервюта и социална надменност вече не вършат работа. Самият Малиновски в продължение на месеци живее сам в една колиба в средата на селото на тробриандци, въпреки че запазва тропическия си костюм и шапка безукор­но бели и въпреки че посмъртно публикуваните му дневници (Малиновски, 1967) разкриват, често изпитваната от него нос­талгия, унилост и отегчението му от „туземците".

„Наблюдението на участника" на Малиновски създава нов стандарт за етнографско изследване. Нито един факт не се смя та за прекалено тривиален, за да не бъде записан. Доколкото е възможно етнографът трябва да взима участие в ежедневния живот, да избягва поспецифичните въпроси, които могат да отклонят потока на събитията и да не ограничава вниманието си към някои поспециални части от сцената. Но Малиновски не се придържа към неструктурирани методи. Между другото той събира точни данни за отглеждането на сладки картофи, за правото на земевладеене, за размяната на подаръци, за на­чините на търговия, за политическите конфликти и провеж­да интервюта, когато смята това за необходимо. Онова, което не успява да направи в достатъчно голяма степен е да поста­ви в поширок исторически и регионален контекст жителите на Тробрианд. В това отношение съществува ярък контраст с неговия френски колега Марсел Маус, специалист по Пасифи ка, притежаващ много пошироки и подълбоки познания за културната история на региона от Малиновски, без някога да е ходил там.

Буквално всичко, което Малиновски публикува след „Ар­гонавтите" почива на данните му, събрани от Тробрианд. Той пише за икономика и търговия, за брак и секс, за магии и въз­гледи за света, за политика и власт, за човешки нужди и соци­ална структура, за роднинство и естетика. Неговите описания се простират върху няколко хиляди страници и показват убе­дително потенциала на дълготрайната интензивна полева ра­бота. Само броят на обичаите, вярванията и нравите доказват несъмнено, че едно „примитивно", „просто" общество, нами­ращо се някъде в основата на еволюционната стълбица, всъщ­ност е много сложна и сама за себе си многостранна вселена. Работата на Малиновски разкрива още поубедително всич­ките теоретически аргументи по онова време и абсурдността на сравнителния проект, който се прилага при две единични черти. Отсега нататък, контекст и взаимосвързаност ще бъдат главните качества на всички антропологически изследвания.

Теоретичните възгледи на Малиновски общо взето се при­емат помалко ентусиазирано от покъсните антрополози от­колкото неговите методи и етнографските му изследвания. Те­оретическият му възглед в основата си е еклектичен, но в крак със съвременната мода, той нарича теоретичната си програма функционализъм. Всички социални практики и обичаи са функционални в смисъл, че съвпадат в едно функциониращо цяло, което се дължи на тяхното поддържане. Но за разлика от други функционалисти, следвали Дуркхайм, Малиновски виж­да индивидите, а не обществото като крайна цел на системата. Обичаите съществуват за хората, а не обратното и тъкмо тех­ните нужди, в края на краищата, техните биологически нужди, са основния мотор на социалната стабилност и промяна. Това е методологическият индивидуализъм в друга обвивка, а в ко­лективния академичен климат, в който господстват последова­телите на Дуркхайм, той не се приема много ласкаво. В продъл­жение на няколко десетилетия след неговата смърт, звездата на Малиновски продължава да гасне  през 1970те години е налице разочарование от „Великата теория", но покъсно на­стъпва реабилитацията му в антропологическите общества от двете страни на Атлантическия океан и това става за сметка на неговия колега и съперник РадклифБраун. Вниманието, което Малиновски отделя на подробностите и значението на това да се схване гледната точка на туземеца, а донякъде и реакция­та му срещу непосредствените си предшественици, се пораж­дат от неговия дълбок скептицизъм към хвърчащите нависоко теории. Тук забелязваме прилика с Боас и знак за общото им немско обучение. Но Малиновски се различава от Боас с не­желанието си да се обвързва с каквото и да било историческо пресъздаване. С РадклифБраун той води антиеволюционна и антиисторическа кампания, която е толкова успешна, че в про­дължение почти на половин столетие тази тема повече или по малко е забранена в британската антропология.

Малиновски се нарича функционалист, но възгледите му се различават фундаментално от съперническата програма на структурните функционалисти. Според Малиновски индиви­дът е основата на обществото. За структурните функциона­листи, последователи на Дуркхайм, индивидът е епифеномен на обществото и всъщност не представлява голям интерес, а онова, което има значение, е от него да се извлекат елементите на социалната структура. Тези две линии на британската соци­ална антропология  биопсихологическия функционализъм и социологическия структурен функционализъм  изтъкват ос­новното напрежение в дисциплината между онова, което по късно наричат средство и структура. Индивидът представлява средство в смисъл, че той или тя създават обществото. Обще­ството налага структура върху индивида и ограничава него вите или нейни възможности. Тези два възгледа, както Гиденс (1979) изтъква, са допълнителни. Но в британската антрополо­гия по време на войната това не се разбира. Функционализмът на Малиновски и структурният функционализъм на Радклиф Браун се смятат за диаметрално противоположни.

ЕСТЕСТВЕНАТА НАуКА ЗА ОБЩЕСТВОТО НА РАДК ЛИФБРАУН

Алфред Реджиналд РадклифБраун (18811955) е от поколе­нието на Малиновски, но семейството му не е от космополитни интелектуалци, той произхожда от английската работническа класа. Започва академичната си кариера като обикновен учен. След като събира пари от семейството си, РадклифБраун за­почва да учи медицина в Оксфорд, но преподавателите му, и поспециално Ривърс, го насърчават да се прехвърли в Кейм­бридж и да учи антропология. През годините 19061908 той из­вършва полева работа на островите Андаман, недалеч от Индия и публикува полеви доклад в дифузионистичен стил  докладът е добре приет, но скоро той се прехвърля към друг теоретичен курс. Малко след публикуването му, РадклифБраун прочита найдобрия труд на Дуркхайм „Елементарните форми на ре­лигиозния живот". Изнася дълга серия от лекции върху Дурк­хайм в Оксфорд и когато неговата монография „Жителите на островите Андаман" найпосле е публикувана през 1922 г., тя се оказва блестяща демонстрация на социологията на Дуркхайм, приложена върху етнографски материал.

Също като Боас и Малиновски, РадклифБраун прекарва годините между войните като основава и развива академични институции, посветени на новата антропология. За разлика от новите антрополози обаче, той прекарва дълги периоди от професионалния си живот като академикномад, създавайки важна антропологическа среда в Кейп Таун, Сидни и Чикаго. По време на пътешествията си РадклифБраун изгражда широ­ко разпространена международна мрежа, чрез която влияние­то му започва да се чувства и във Великобритания. Така че ко­гато найпосле се завръща в Оксфорд, за да оглави катедрата по социална антропология през 1937 г., получава поздравления за изгнаничеството си, а не го смятат за аутсайдер. На следваща та година Малиновски се отправя към САЩ, а РадклифБраун бързо хваща юздите в свои ръце и става водеща фигура в ан­тропологията на Великобритания. Някои от основните радк лифбрауниански антрополози в това число ЕвънсПричард и Фортес (Четвърта глава) найнапред са учили при Малиновски и са доволни от завръщането на дълго отсъстващия майстор на теоретичната абстракция. Така антропологията във Вели­кобритания по време на войната минава през две фази: първа  период, в който доминира подробната етнография и регио­налното ударение пада върху тихоокеанските острови, покъс­но  период, който се съсредоточава върху структурния анализ на Дуркхайм, но там вниманието е насочено към Африка.

РадклифБраун следва Дуркхайм в смисъл, че разглежда ин­дивида главно като продукт на обществото. Докато Малинов­ски учи студентите си да излизат навън и да търсят човешки мотивации и логиката на дадено действие, РадклифБраун ис­ка от своите студенти да откриват абстрактните структурални принципи и социално интегриращите механизми. Въпреки че в исторически план контрастът често се преувеличава, резул­татът понякога стига до коренно различни стилове на изслед­ване.

„Механизмите", които РадклифБраун се надява да иденти­фицира, водят началото си от Дуркхайм и вероятно са сходни с колективното му представяне. Но РадклифБраун категорич­но се надява да превърне антропологията в „истинска" наука, по което се различава от Дуркхайм. В „Естествената наука за обществото"  неговата последна книга (основаваща се на се­рия от лекции, изнесени в Чикаго през 1937 г. и публикувани посмъртно през 1957 г.), той показва смисъла на тази надежда. Обществото се свързва в едно чрез структура от юридически правила, социална структура и морални норми, които огра­ничават и регулират поведението. Социалната структура съ­ществува в труда на РадклифБраун, независимо от индиви­дуалните актьори, които я пресъздават. Отделните личности и техните взаимоотношения са просто примери за структурата, и крайната цел на антрополога е да открие ръководните прин­ципи под обвивката на емпирически съществуващи ситуации. Този формален модел със своите ясно дефинирани и логиче­ски свързани елементи ясно демонстрира „научното" намере­ние на автора.

Понататък социалната структура може да бъде разделена на дискретни обичаи и подсистеми като например системата за разпределение и наследяване на земя, за конфликтни реше­ния, за социализация, за разпределение на труда в семейството и т.н.  всички тези подсистеми допринасят за поддържането на социалната структура като цяло. Това, според РадклифБра­ун, е тяхната функция и каузата на тяхното съществуване. Тук се сблъскваме с проблем. РадклифБраун като че ли твърди, че обичаите съществуват, защото поддържат социалното цяло, то­ест, че тяхната функция е също и тяхна кауза. Отношението между кауза и последствие става смътно и двусмислено, а на подобно „тавто логично" или „назадничаво" обяснение не се гледа с особено добро око при научните обяснения. Тази кри­тика, обаче, се отнася в еднаква степен към всички форми на функционализма, включително, но не и само на варианта по темата на РадклифБраун.

Подобни проблеми тревожат структурните функциона­листи, изпълнени с желание да ги смятат за истински учени, което не е било факт. Връзката на РадклифБраун със соци­алната теория на Дуркхайм и етнографския материал, както и неговата амбиция в името на дисциплината, пораждат една привлекателна нова изследователска програма, към която се присъединяват талантливи изследователи, а това на свой ред повдига престижа на теорията. От времето на Морган антропо­лозите знаят, че роднинството е ключ към разбиране на соци­алната организация в малките общества. Все още не е ясно как­во точно отключва този ключ. Използването на Дуркхайм от РадклифБраун и старата идея на Мейн за роднинството като „юридическа" система от норми и правила, прави възможно да се експлоатира напълно аналитичния потенциал на роднин­ството. Системата на роднинството лесно се разбира като непи­сана конституция за социално взаимодействие  тя представля­ва ред от правила за разпределяне на правата и задълженията. С други думи роднинството отново се превръща в ключова ин­ституция, този път то е моторът (или сърцето, ако използваме биологичните аналогии, предпочитани от Дуркхайм) на само поддържащата се, органически интегрална и в същото време абстрактна цялост, наречена социална структура (термин, из­ползван, случайно, за първи път от Спенсър).

Въоръжени с този ключ, структуралните функционалисти продължават да изучават други страни на примитивните об­щества  политика, икономика, религия, екологична адапта­ция и т.н. Това е от особено значение за тези изследователи, които разглеждат роднинството така, сякаш то функционира като рамка за създаването на групи или корпорации в подоб­ни общества. Възможно е групите да притежават колективни права, например земя или животни. Те могат да изискват лоял­ност в случай на война. Възможно е да уреждат спорове или да организират сватби. Структурните функционалисти започват да изучават тъкмо тези групи и тяхната динамика, а не онова, което Боас би нарекъл „култура". Самият РадклифБраун не обича особено думата култура. За него основният въпрос е не какво мислят туземците, в какво вярват, как си изкарват пре­храната или как са станали такива, каквито са, а поскоро как е интегрирано тяхното общество, „силите", които го държат ка­то едно цяло.

Критиката на РадклифБраун към „постигнатата по пътя на предположението история" на еволюционистите е много остра. Според него съвременната подредба съществува, защото днес нещата са функционални, те със сигурност не са „оцелели" от една отминала епоха. Или имат смисъл за настоящето, или ня­мат. Също така той се отнася презрително към често въобража­еми осъвременявания, извършвани от историци на културата или дифузионисти. Където не съществуват доказателства, ня­ма причина да се разсъждава. Тук мненията на Малиновски и РадклифБраун напълно съвпадат.

Малиновски и РадклифБраун основават две течения в бри­танската антропология, които в някои отношения направо се състезават, а в други  се допълват. С консолидацията на тези школи точно преди Втората световна война, Британската соци­ална антропология тъкмо е на път да се превърне в установена академична дисциплина (някои биха казали „наука"). Линии­те не са напълно ендогамни. Британската социална антропо­логия представлява малко племе, в което всеки познава всеки. Племето е съставено основно от две групи  едната с център Оксфорд, където ЕвънсПричард вече се е установил, когато РадклифБраун се завръща от Чикаго през 1937 г. и другата  в Скуул ъв Икономикс  Лондон  главната крепост на Малинов­ски, Селиман, от следващите поколения Реймънд Фърт. Почти

г—г/\

зсички социални антрополози, получили образованието си в периода между войните, се асоциират с някой от тези центро­ве. (В Кеймбридж все още действа древният режим.) Тъй като РадклифБраун и Малиновски рядко са в страната по едно и също време, много студенти се запознават с двете течения и слушат лекциите им. Повечето първо учат при Малиновски, някои от тях покъсно се прехвърлят към РадклифБраун. Във втората група са ЕвънсПричард, Фортес и Макс Глукман. Сред студентите, които в ориентацията си остават привърженици на Малиновски са Фърт, Одри Ричардс, Едмънд Лийч и Айзък Шапера. Малиновски и РадклифБраун имат дълготрайно вли­яние върху дисциплината. Полевите методи на Малиновски с голямо желание са прегърнати от членове на другия лагер и поне десет години след неговата смърт всеки трябва да развива пред РадклифБраун концепции за структурата, функцията и произтичащата теория на роднинството. Едва през 1954 г. сту­дентът на Малиновски Едмънд Лийч чувства, че трябва да се определи като структурен функционалист (преди тази пара­дигма да се срине безмилостно).

От демографска гледна точка разширяването на социалната антропология става мудно; преди Втората световна война има помалко от 40 привърженици на дисциплината в цяла Велико­британия. Въпреки всичко институционалната експанзия как­то в страната, така и в колониите, е внушителна. РадклифБра­ун играе важна роля в това. През дългия си „номадски" период той полага основите на жизнени антропологични катедри в Кейп Таун, Сидни, Делхи и Чикаго. По време на престоя си в Кейп Таун (19201925 г.) той сътрудничи на един отдавнашен студент на Малиновски  Айзък Шапера, който покъсно ще оглави катедрата и ще остане на този пост в продължение на дълги години. Докато е в Сидни, той стимулира научните из­следвания на езиците на аборигените и установява ролята на Сидни като базов лагер за активните полеви работници от об­ластта на Тихия океан. В Чикаго, в годините между 1931 и 1937, той допринася за „ европеизацията" на част от американската антропология и вдъхновява, между другото, един нов стил на микросоциологична антропология, която покъсно придоби­ва силно влияние. Найнакрая в Индия, студентът на Радклиф Браун М.Н.Сринивас става главният основател на индийската социална антропология като структуралистка функциона листка дисциплина.

МАУС И ТЪРСЕНЕТО НА ТОТАЛНИ СОЦИАЛНИ ЯВ­ЛЕНИЯ

Докато Малиновски все още извършва полева работа сред жителите на островите Тробрианд, РадклифБраун изнася лек­ции и има полева работа в Южна Африка, а Боас е зает с от­глеждането на първото поколение американски антрополози в базата си в град Ню Йорк, умира Дуркхайм (който е роден в съ­щата година като Боас), година преди края на Първата светов­на война. Неговият племенник Марсел Маус вече две десетиле­тия е работил с Дуркхайм и сега заема мястото му като водач на кръга Annee Sociologique. Времената са трудни. Няколко блес­тящи съвременници на Маус неотдавна са загинали във вой­ната и покъсно той ще отдели голяма част от професионална­та си енергия, за да довърши и публикува техните ръкописи. Маус е професор по примитивна религия в Ecole Pratique des Heutes Etudes в Париж от 1902 г., има класическо образование и сравнителна филология, а познанията му по глобална кул­турна история и съвременна етнография са огромни. В своята работа той се позовава на Боас, Малиновски и РадклифБраун, както и на поредица други учени, много от които са германски възпитаници в традицията на дифузионистите.

Маус смята своята работа като продължение на тази на Дуркхайм, двамата мъже са холисти  привърженици на тео­рията, че изследване на една цяла култура или организъм е по плодотворно, отколкото изследването само на нейните части. Според тях обществото е органически интегрирано цяло, „со­циален организъм". На този фон Маус разделя изучаването на антропологията на три нива на изследване: етнография, която представлява подробно изучаване на обичаите, вярванията и социалния живот; етнология  емпирично основано умение за регионално сравнение и антропология  философски инфор­мирания теоретичен стремеж да се направи обобщение за чо­вечеството и обществото на базата на два предишни опита за изследване. Самият Маус никога не върши полева работа, но курсовете му в Института по етнология, които започва да води през 1925 г. се съсредоточават върху методологически въпроси.

Преди да започнат да теоретизират студентите трябва да се на чат да бъдат етнографи.

За разлика от Дуркхайм основният интерес на Маус не е към неевропейците и „архаичните" култури. Той иска да развие сравнителна социология, основана на подробни етнографски описания на истински общества и дотук проектът му е близък до проектите на Малиновски, РадклифБраун и Боас. Опреде­лената му цел, обаче, е да класифицира обществата и да открие структурни прилики, еднакви за различни видове общества, за да развие една обща теория за социалния живот. Б това работа­та му се различава силно от сепаратизма на Боас. Също за раз­лика от своите британски колеги, Маус не се колебае да се опре на исторически материал, когато той е свързан с разглеждания въпрос. „Общите закони", обект на вниманието на Радклиф Браун, подозрително липсват в работата на Маус, която има поскоро хуманистична насоченост отколкото научна.

Маус прекарва голяма част от времето си да обучава и ре­дактира трудовете на своите колеги и никога не публикува книга от свое име, въпреки че написва няколко в съавторство. Найвлиятелният му труд: „Essai sur le don" (19231924; „Пода­ръкът") найнапред се появява като дълго есе в списанието на Дуркхайм „Аппее Sociologique" и е публикуван като отделна книга много покъсно. Но той пише дълги есета на различни теми, които все още вдъхновяват учените: есета върху тялото, национализма, личността, жертвоготовността, тотемизма и др. Антропологията на Маус си личи във всичките му трудове, но вероятно найвече в „Подаръкът"  книга, която предизвиква големи и важни коментари върху литературата и заангажира такива интелектуални светила като Жак Дерида, Жан Бодриар и Пиер Бордо през втората половина от двайсети век.

Основната идея на „Подаръкът" е съвсем проста: не може да има заплащане без контразаплащане и по тази причина размя­ната на подаръци е начин за установяване на социални отно­шения, подаръкът е морално обвързващ и социално свързващ. Размяната на подаръци свързва хората и е средство за форми­ране на норми. На пръв поглед той се прави доброволно, но всъщност се регулира от твърди или скрити правила. Даване­то на подарък има стратегическа и прагматична страна. Ма­нипулира се от индивиди, които търсят начин да подпомагат личните си интереси, не на последно място в политиката. Най накрая подаръкът има важно символично значение, тъй като предметите, които се дават или приемат се превръщат в сим­воли на социални отношения и представляват дори метафи­зично явление. Разсъждавайки върху материала от Полинезия Маус говори за „силата или духа" на подаръка. Той притежава вътрешно качество, което по някакъв начин обвързва получа­теля поради своята история. (Ако това звучи неясно, помислете си за цената, която в нашето общество се дава за антични мебе­ли и старо изкуство!)

Въпреки че размяната на подаръци съществува във всяко об­щество, значението му намалява в европейската история. Маус се интересува от формата на обмяна, която той открива в тра­диционните и малобройни общества и към която се отнася с prestations totales (пълното заплащане). Подобни подаръци са символично въплъщение на различни отношения и може да се каже, че те изразяват самата същност на обществото. В съвре­менното общество, в което преобладават други форми на раз­мяна (особено безконтекстната размяна на пазара), коледните подаръци вероятно се приближават наймного до prestations totales, те характеризират широк обхват от институции  се­мейство, християнство, капитализъм, консуматорство, празни­ци, детство, а също и личните отношения.

В „Подаръкът" Маус пита как са интегрирани обществата и как моралните задължения свързват индивидите един с друг. Това е синтетичен труд по икономическа антропология, кул­турна история, символичен анализ и много обща социална теория, която с успех попълва много празнини, характеризи­ращи впоследствие антропологията. Въпреки двойствената си загриженост за индивидуалните стратегии и социалната инте­грация, Маус дори интегрира елегантно структуралните ана­лизи.

Независимо от това, че той далеч не е плодовит писател, вли­янието му е голямо както в самата Франция, така и извън нея. Маус оставя цял куп въпроси, върху които работят много по късно френски антрополози, найизвестни сред които са Клод ЛевиСтрос и Луи Дюмон. Неговият труд служи също и за сти­мул на много англоамерикански антрополози от ЕвънсПри чард насам. За отбелязване е, че Маус и РадклифБраун никога не са били близки  нито професионално, нито в личен план.

Френската антропология в ранните десетилетия на двай сети век включва няколко силни личности освен Дуркхайм и Маус. Арнолд ван Женеп (18731957), който никога не участва в техния вътрешен кръг, е учен и новатор, развил изследванията зърху селските общности във Франция като част от антрополо­гията (с други думи „антропология у дома" не е ново откритие). Въпреки всичко ван Женеп е особено известен с друг свой труд „Les Rites de passage" (1909; „Ритуали на прехода"). Книгата представлява сравнително изследване на началните ритуали, при които личностите преминават от един социален статус към друг. Найразпространените преминавания се свързват с раж­дане, пубертет, брак и смърт. Изпреварвайки социологията на религията на Дуркхайм, ван Женеп твърди, че такива ритуали представляват драматизиран израз на социалния ред, който затяга интеграцията между инициатори и зрители. Нещо по­вече  той подчертава, че такива ритуали навсякъде се разделят на три стадия: раздяла, преминаване на праг, събиране отново  перспектива, към която ще се върнем покъсно, когато обсъж­даме труда на Виктор Търнър (Шеста глава).

Друг съвременник на Дуркхайм и Маус, който въвежда ал­тернативен комплект от проблеми за антропологията е филосо­фът Люсиен ЛевиБрюл (18571939). Въпреки че неговият труд сега е известен главно (според слухове) като смешен пример за неправилен възглед към отдавна отминали векове, няма ни­какво съмнение, че ЛевиБрюл отваря ново поле за емпирични изследвания, които покъсно стимулират поколения антропо­лози включително ЕвънсПричард и ЛевиСтрос. В „Mentalite primitive" (1922, „Примитивният начин на мислене") и след­ващите си книги, ЛевиБрюл твърди, че неграмотните хора мислят качествено различно от грамотните; те не разсъждават логично и разбираемо, а поетично и метафорично. Въпреки че неговите съвременници, като се започне от Лоуи в САЩ и се стигне до Шмидт в Германия, се отнасят почти единодуш­но критично към неговия труд, той очертава рамката на едно аналитично поле, което покъсно доказва своята плодовитост: сравнителното изследване на стиловете на мислене и пробле­мите на интеркултурния превод, свързан с такива разлики. Но влиянието на ЛевиБрюл е посилно извън областта на антро­пологията, а не толкова в самата нея. Неговата философия се приема с ентусиазъм от движението на сюрреалистите, които поставят знак за равенство между „примитивния начин на ми слене", свободата и творчеството. Техните идеализирани въз­гледи за „примитивните народи" не виждат необходимост от важни емпирични изследвания.

АНТРОПОЛОГИЯТА ПРЕЗ 1930ТЕ ГОДИНИ: ПАРАЛЕ­ЛИ И РАЗЛИЧИЯ

През 1930те години общности на „нови антрополози" се ус­тановяват във Великобритания, Франция и САЩ. Те поддър­жат контакти със свои колеги , които работят в Германия и Из­точна Европа, Южна Африка, Индия и Австралия. Групите все още са малки. Всичко на всичко в света има не повече от двеста професионални антрополози и в този контекст да се говори за „школи" би било малко преувеличено. Само осем години са изминали откакто двамата основатели на новата антропология във Великобритания са публикували своите разтърсващи осно­вите трудове и ще бъде подвеждащо да се говори за „британска школа" в тези ранни години. РадклифБраун все още е в Сид­ни и ще прекара поголямата част от 30те години в Чикаго. Малиновски има малко студенти и дотогава никой от тях не е произвел нещо важно. Дифузионизмът и повече или помалко спекулативната „фотьойлна антропология" разцъфтяват. На Фрейзър все още му остават единайсет години като професор в Кеймбридж. През 1930 г. във всеки случай може да се приеме за дадено, че новата антропология ще успее във Великобритания, а положението във Франция и САЩ не е много поразлично.

Основателите на модерната антропология принадлежат към малка група и имат много общо въпреки многобройните си различия. Вероятно найважното е, че всички те искат да установят антропологията в подробно изследване на обичаите и в отношение към цялостната култура на племето, което ги практикува (Боас, 1940 (1896); 272). Централната точка на то­зи цитат е идеята, че културните елементи повече не могат да бъдат разглеждани изолирано. Един ритуал не може да бъде сведен до независимо „оцеляване" на някакво хипотетично ми­нало. Той трябва да се разглежда в отношението му към цялото общество, от което е част тук и сега. Трябва да бъде изучаван в контекст. Антропологията е холистична наука  нейната цел е да опише обществата или културите като интегрирани ця лости. Дотук четиримата основатели са съгласни: действител­но подобни идеи са централни за марксистката социология, както и за Дуркхайм и Вебер и си спечелват широк прием в на­чалото на века. Бихме могли да твърдим още, че концепцията, че „обществото е система" е найфундаменталното от всички социологически прозрения и следователно не би трябвало да ни изненадва, че когато влиза в антропологията, то произвеж­да теоретическа революция, в която участват в едно или друго качество всичките четирима основатели.

Въпреки умаления размер на дисциплината, различията между националните традиции вече са белязани; в методи, те­ория и институционални организации. Покъсно, когато всич­ки основатели са мъртви, създадените от всеки от тях образи и отношения формират дисциплината. Тези образи или митове днес са широко разпространени и имат тенденцията да позво­ляват на някои от найизявените качества на всеки от четири­мата да засенчва останалите. Следователно читателят би тряб­вало да има предвид, че академичните отношения между ан­трополозите не са помалко сложни от човешките отношения изобщо (вж. Лийч, 1984). Така, Боас и Маус са съгласни, че няма голям конфликт между културна история и синхронни изслед­вания и следователно двамата запазват интереса си към „нена учното". Това разделение явно отразява факта, че двамата бри­тански антрополози са били ангажирани с „революция", дока­то във Франция и САЩ съществува много посилно чувство за приемственост. Но и други раздели също са важни. Радклиф Браун и Маус са съгласни, че техните изследвания са част от голям сравнителен социологически проект, докато Боас, който наймалко от четиримата е предразположен към социология, се отнася с подозрение към „френската наука", която Радклиф Браун преподава в Чикаго и има дълбоко недоверие към срав­нителния метод. От своя страна Малиновски като че напълно избягва сравненията. В този случай немското наследство на Малиновски и Боас явно ги обединява срещу „френската шко­ла". Но този съюз също е непълен. Докато РадклифБраун и Маус са ангажирани методологически колективисти, които се ровят в тайните на „обществото като цяло", Боас и Малиновски са (германски) сепаратисти. Но сепаратизмът на Малиновски съсредоточава вниманието си върху телесните нужди на инди­вида, докато Боас вярва в първенството на културата.

Чисто личностните качества на четиримата мъже също по­влияват на новата наука за обществото. Без никакво усилие Бо­ас приема ролята на доброжелателен баща на американската антропология. Действително, по време на дългата му кариера популярността му е толкова голяма, че явната му слепота, не­доверието му към обобщенията, са се превърнали в слепота на цялото поколение. С много малко изключения (включително известния Бенедикт, 1934), в американската антропология през двайсети век, чак до смъртта на „татко Франц", напълно липс­ват широкомащабни обобщения. Във Великобритания такъв консенсус не съществува. Вече напреднали в своята кариера РадклифБраун и Малиновски участват във „функционална­та революция", но когато общият им враг се оттегля, изплуват антагонизмите между двамата и техните студенти (и студен­тите на студентите им) пламенно пресъздават този конфликт (Четвърта глава); привържениците на РадклифБраун се поди­грават на монографията на Малиновски, пълна с досадни под­робности, без да носи използваеми идеи; докато студентите на Малиновски обвиняват колегите си от Оксфорд, че произвеж­дат модели, които са точно толкова разбираеми, колкото несъв­местими са фактите.

Найнакрая между трите национални традиции съществу­ват систематични различия, които не са нито от академично, нито от лично естество. Донякъде благодарение на престижа на Боас, а и заради факта, че средствата за изследвания са по достъпни в Съединените щати, американската антропология бързо се превръща в поголяма и поустановена дисциплина, отколкото антропологията в Европа. Когато Американската асоциация на антрополозите (AAA) е основана през 1906 г., тя вече включвала 175 члена. Но през 1939 г. има само 20 профе­сионални антрополози в цялата Британска империя, а когато Асоциацията на социалните антрополози (ASA) се основава във Великобритания през 1946 г., тя наброява само 21 пълно­правни членове (Купър, 1996:67; Стокинг, 1996:427).

Във Франция виждаме съвсем различно положение. Френс­ката академична система е поцентрализирана, отколкото в другите две страни и Париж привлича голям, талантлив и динамичен интелектуален елит, който се радва на значителен престиж. Членството в този елит е поважно отколкото грани­ците на дисциплината и затова антрополозите участват в ин тензивно сътрудничество и дебати със социолози, философи, историци, психолози и лингвисти. Въпреки че тук, както и на­всякъде антропологията е ясно институционализирана, няма същото силно чувство за нова и революционна дисциплина, която се оформя и се дефинира като различна от своите пред­шественички, от други дисциплини и от други антропологиче ски школи. Така френската антропология в известен смисъл е найоткритата и найелитарната от националните традиции.

В началото на 1930те години четирите школи на ранната модерна антропология са твърдо установени. В границите на едно кратко десетилетие викторианската антропология на Тай лър и Фрейзър, материализмът на Морган и дифузионизмът на германците натрупват дебел слой прах. Някаква ранна теория все още съществува в латентно състояние, за да бъде преоткри та от покъсните поколения, найсилно изразено в трудовете на Маркс и Вебер; но като цяло начинанието антропология се приема като свежо, ново и вълнуващо, като наново открит ключ към истинското разбиране на човешките условия. Прак­тикуващите я във всяка страна са малко на брой и силно мо­тивирани, в някои случаи (имаме предвид последователите на Маус и РадклифБраун) това почти напомня религиозен култ.

В Европа, извън Франция и Великобритания, разпростране­нието на новата дисциплина още не е започнало. В Германия дифузионистите се люшкат чак до края на Втората световна война, а едва през 50те години социалната антропология се ус­тановява в Скандинавските страни и Холандия (вж. Вермойлен и Ролдан, 1995 за частична история на европейската антропо­логия). Културната история в дифузионистката или еволюцио нистката си жилка, често поръсена с етнографски предразсъдъ­ци (когато се говори за други) и националистически стремежи (когато се говори за собствената „народна култура"), ще преоб­ладава в поголямата част на Европа още десетилетия напред.

Г7П

ЕКСПАНЗИЯ И ИНСТИТУЦИОНАЛИЗЪМ

Джаз и сталинизъм, ХитлерЮгенд и Ал Капоне, кръв на хо­ризонта и опашки за хляб по улиците, установяване на коло­ниални империи и раждане на мас медиите, сриване на фон­довата борса и издигане на държавата с обезпечени социални грижи; 1930те години вибрират като стрела, която чака да бъде изстреляна. След това войната потъпква Европа и света

найразрушителната война в историята, която оставя Ауш виц и атомната бомба да подхранват кошмарите от втората по­ловина на века.

Войната заличава последните останки в света, с които са жи­вели и в които са вярвали хората от викторианската епоха. Ра­ционалният индивид от Възраждането и емоционалната общ­ност на романтиците сега изглеждат също така наивни. Скоро ще се сринат великите колониални империи, а заедно с тях и raison d'etre  товарът на белия човек и mission civilisatrice  по­етото задължение да се разпростре европейската цивилизация до всяко кътче на света. Наистина, самата „цивилизация" скоро ще бъде уличена като измама  като тънък пласт хуманизъм, скриващ злото животно под себе си.

Вероятно е любопитно, че в тези години антропологията разцъфва в зряла дисциплина. 30те години са продуктивен пе­риод  първите студенти на основателите започват да оставят своя отпечатък в полето на науката, а самите основатели все още работят. Войната от 19391945 г. не обезпокоява сериозно този подем. В САЩ животът в университетите си тече почти както преди; във Великобритания  учените също продължа­ват да работят. Дори в окупирана Франция положението не е непоносимо, а страните, найсериозно засегнати от войната

Германия и Съветският съюз и без друго са маргинални към новата антропология. Въпреки всичко, докато „трае войната" някои въпроси си остават „задържани" или „отложени". Във всеки случай след 1945 г. през антропологията преминава но­ва вълна на радикална реформа. Вероятно това става и защото войната съвпада с оттеглянето на Маус и РадклифБраун (през 1939 и 1946 г.), както и заради смъртта на Малиновски и Боас (през 1942 г.). Когато старият свят вече не съществува и чети­римата основатели са вече извън картината, моментът е назрял всеки да заяви мнението си високо и ясно. Тази история ще бъ­де разказана в следващата глава. Сега се връщаме към началото на 30те години.

ПЕРИФЕРНА ЛИ Е ДИСЦИПЛИНАТА?

Сега антропологията се изправя пред предстоящите предиз­викателства, породени от собствения й успех. „Революцията", както РадклифБраун и Малиновски я наричат, продължава още от началото на 20те години. Положени са методологиче ските, теоретическите и институционалните основи на подно­вената дисциплина. Съставени са програмите за изследвания, осигурено е финансирането, професионалните приятелства, вражди и стратегически съюзи са установени. Сега задачата се състои в това да се покаже дългосрочната жизнеспособност на дисциплината. Студентите трябва да бъдат обучавани, да се издават списания, да се намерят издатели на монографии, да се организират конференции, да се правят обръщения към пре­сата, да се убеждават политиците и плановиците и, не на по­следно място, да се намери работа за нарастващия брой учени. За да се постигне това енергията на революцията трябва да се концентрира и да се насочи по предсказуеми институционални пътища. В забележителната история на Адам Купър за британ­ската социална антропология (1996), главата, посветена на този период се нарича „От харизмата към пътя" и се потвърждава точно онова, което би казал Вебер: след харизматичното про­буждане, макар и неохотно, трябва да се стигне до опитност. В антропологията този период на консолидация продължава от 30те до края на 40те години. Във Великобритания ръковод­ството е поето от РадклифБраун и неговите студенти; в САЩ Бенедикт, Мийд, Крьобер и други осигуряват приемствеността на широката програма на Боас, докато в тези иначе тежки вре мена, френската антропология е действена и творческа.

Както беше отбелязано погоре, още от самото начало нова­та антропология има маргинална идентичност. Самите осно вателибащи са „аутсайдери" и много от техните последовате­ли, подобно на РадклифБраун са номади, „глобални учени", които неуморно пътуват между университетите, своите домове и полетата за изследвания. Изненадващо е, че много от тях ка­то личности не са от найизвестните. Някои са чужденци, като Малиновски и Боас, а също така Кръобер, Сапир и Лоуи  те са родени в немски говорещи страни. Други идват от колониите  Фортес, Глукман и Шапера (от Южна Африка), Фърт (от Но­ва Зеландия) и Сринивас (от Индия). Много от тях  Маус, Са­пир и Александър Голденвайзер са евреи. По времето, когато академичната работа все още е определено мъжка територия се появяват и жени  Мийд и Бенедикт са добре познати, но студентките на Малиновски  Одри Ричардс (много важна аф риканистка) и Хортенс Паудърмейкър (авторка на класическа книга за полевите методи), принадлежат към същото поколе­ние.

За разлика от еволюционизма на деветнайсети век, антропо­логията от двайсети също е маргинална в смисъл, че тя поставя „мръсните езичници" на едно ниво със западняците от средна­та класа. Холистичният полеви метод на Малиновски, култур­ният релативизъм на Боас и стремежът на РадклифБраун към постигане на универсалните закони на обществото предпола­гат, че всички общества или култури имат еднаква стойност. Изучаването „отдолу" вече става отличителен белег на антро пологическата полева работа. За разлика от другите социални науки, които често работят с големи групи и цели населения, антрополозите приемат земната човешка гледна точка и се от­насят скептично към решения, взети „отгоре", от политици и бюрократи, нямащи представа как всъщност изглежда животът „на земята". Девет от десет антрополози в едно или друго отно­шение изглежда са политически радикално настроени. Дори Маус е активен социалист, макар и немарксист. Продължител­ните (и успешни) нападки на Боас към академичния расизъм го правят непопулярен в очите на политиците и веднъж се сти­га до замразяване на средствата за нови бройки в Колумбий­ския университет (Силвърман, 1981:161). Книгите на неговата студентка Маргарет Мийд, която сравнява американците от

:редната класа с тихоокеанските островитяни стават бестсе­лъри и повлияват дълбоко на американския феминизъм и на културния радикализъм. Когато препълнените аудитории ап­лодират Малиновски, изправени на крака заради лекциите му върху живота на туземците на островите Тробрианд по време на обиколката му из САЩ през 1926 г., посланието е ясно: ан­тропологията притежава значителен потенциал в културната критика и защитата на туземните хора.

Твърди се, че особено британските антрополози се подчи­няват пасивно на потисничеството на „туземците" в Африка, Азия и Океания и дори активно сътрудничат на колониалните администратори в замяна на средства за изследвания (вж. Асад, 1973). В своя много съвестен изследователски опит да разкрие истината по този въпрос веднъж завинаги, Джек Гуди (1995) за­ключава, че обвиненията са необосновани, а Джордж Стокинг (1995), историк на антропологията поддържа неговото стано­вище, както и Купър (1996). Те изтъкват, че няколко водещи со­циални антрополози се отнасят силно критично към колониа лизма. Понататък Гуди доказва, че Министерството на коло­ниите и други колониални учреждения нито са финансирали, нито пък по друг начин са подпомагали антропологическите изследвания в определени райони или сред определени групи. Гуди изтъква, че като правило американските фондации фи­нансират полевата работа. Вярно е, че една шепа колониални администратори са обучавани от Малиновски, РадклифБраун и антрополозите от Кеймбридж. Съществуват и няколко отдел­ни примера на изследвания, поръчани от Министерството на колониите. Общо взето, обаче, колониалните администратори се отнасят с безразличие към антропологията и обратно (Сто­кинг, 1995: Осма глава; Купър: Четвърта глава).

Въпреки всичко, все пак може да се твърди, че британски­те антрополози са склонни да правят изследвания, които ди­ректно или индиректно легитимират колониите. Интересът към политическите организации в Африка, например, като че ли идеално съвпада с косвеното управление на администрато­рите (въпреки че отново ще кажем: съществуват много малко доказателства, че такива изследвания са приемани сериозно и са използвани). По подобен начин почти пълното отсъствие на какъвто и да било интерес към политиката и икономиката сред студентите на Боас отразява факта, че в повечето случаи пър воначалната социална организация на североамериканските индианци е загубила; останала е само символична култура, ко­ято антрополозите са можели да изследват. Винаги е било така  остава си фактът, че плановете за изследвания се съставят в определен исторически контекст и самите те носят печата на този контекст.

Вероятно много лесно може да се разбере периферното по­ложение на антропологията. Дисциплината привлича някоя определена личност, която би могла да напредне в полевата ра­бота (или поне да я понася) при неудобни и непривлекателни условия. След престоя на Малиновски на островите Тробрианд, неговото име се споменава често. Самият предмет на антропо­логията е извън утъпкания път: роднинската система в Афри­ка, размяната на мрежи в Меланезия и североамериканските ритуални танци не попадат в основното русло на науката.

При всички тези фрагментарни и индивидуалистични тен­денции, много впечатляващо е, че през годините, които сега разглеждаме, антропологията си завоюва академично положе­ние, общо взето достойно за уважение. Харизмата е успешно канализирана. Понататък ще се обърнем към тези процеси и развитието им в основните страни.

Евтини почивки в
България, Гърция, Турция, Италия и Хърватия


Bookmark and Share

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *