Принципи на правото

Принципи на правото

Тази формулировка на Целз разкрива взаимовръзката между правото и справедливостта при регулирането на обществените отношения и осигуряването на добър правов ред.
Правото, което се състои от правила за справедливо поведение, заема особено място и налага ясно да се разграничава от другите разпоредби, също наречени право, така че при развитието на този вид право характерните му особености да са ясно очертани. Причината за това е, че ако желаем да запазим свободното общество, точно тази част от правото трябва да се прилага и да е задължителна по отношение на частните лица. Защото именно загубата на увереност в правото, което служи на справедливостта, е виновна за подриването на индивидуалната свобода.
Темата за връзката между правото и справедливостта е толкова стара, колкото и осъзнатите представи за наличието на правила за поведение в човешките общности. Въпреки различните и противоречиви становища относно проблема за справедливостта в правото, връзката между тях е съществена, но не бива да се премахва спецификата и границата помежду им. Понеже колкото и тясно да са свързани, те са самостоятелни явления и точно като такива си взаимодействат, осигурявайки добър обществен ред.

Правото е дълбоко социално явление. То не е и не бива да се схваща като изолирана нормативна система, защото винаги действа в условията на съобщност. Корените на правото се съдържат в по-дълбоките пластове на човешката същност, отколкото в самото човешко съжителство. Веднъж създадено от разума, правото урежда най-важните човешки отношения, които могат да възникнат в условията на съвместния човешки живот. Същевременно и не може да се отрече, че социални фактори са още моралът, религията, обичаите, политическите норми. Но именно правните обществени норми са с най-висока степен на интензивност, те оказват най-съществено влияние върху социалните процеси. Ето защо се казва, че правото спада към така наречената "нормативна система на обществото".

Още в ранната история на цивилизованото общество се оформя идеята, че правото е не само израз на справедливостта, но е и призвано да бъде нейна реализация. За Улпиан справедливостта е постоянна и трайна воля да се отдава всекиму неговото право, а предписанията на правото са да се живее честно, да не се вреди другиму и да се отдава всекиму неговото. Аристотел я определя като “най-добра от добродетелите” и я свързва със законите и държавното устройство. За древногръцкия философ справедливостта е стандарт, способен да коригира сковаността на законите, защото не само взема предвид всички особени обстоятелства на деянието, но е и смегчена от сладостта на милосърдието. Всъщност принципът на справедливостта по-скоро следва намерението на закона, отколкото неговата буква.

Хегел вижда в справедливостта висшата и крайна цел на правото, а според Кант тя се отнася към “съда на съвестта”, към това, което е вътрешно присъщо на всеки човек и което го прави способен за положителни постъпки. Справедливостта допуска право без принуда, защото се приема, че е иманентна черта на човека.

Същевременно е възможно еднакво честни хора радикално да се различават в своите представи за справедливост. Затова някои приемат, че трябва да съществува една фундаментална идея за справедливост, според която да бъде лишен някой от неговите законни права, от това, което е заслужил или да се постъпва пристрастно към него при изпълнение на някаква съдебна функция или да се третират хората неравно, са несправедливи действия. Дж. С. Мил смята, че е измислил нещо достатъчно добро, което би обединило всички тези случаи-възмущението, което поражда несправедливостта не само заради себе си, но и заради другите. Ето една ценност, която е невъзможно да се дефинира, но се възприема инстинктивно и може да се представи като морално право: Моята претенция за справедливо третиране е нещо, което мога да отправя към целия свят, а светът поради неговия общ инстинкт да се възмущава от несправедливостта, трябва да признае, поддържа и защитава моята претенция. За Дж. С. Мил справедливостта е преди всичко целесъобразност.

Съвременната наука за правото се връща към мисълта на древните, че не може да има познание за правото, ако не бъде разкрита неговата връзка със справедливостта. Взаимната им обвързаност произтича и от общата им ориентираност към разпределителните отношения. Правото опредметява и функционализира тези отношения, а справедливостта осигурява оптималност на обществените явления, посредством правилен и оправдан баланс между дадено и получено. В контекста на тази съразмерност справедливостта е правилност и оправданост. Тя е признак за съответствие между възможности и условия за тяхното реализиране, между права и отговорности, между деяние и възмездие. А правото също си служи с понятия за съразмерност, защото то също има нагласа към баланс.

Принципите на правото и справедливостта поставят граници, в които удовлетворението има стойност - те налагат ограничения върху приемливите концепции за индивидуално благополучие. При съставяне на планове и преценка за стремежите си хората трябва да вземат в предвид тези ограничения. Понятието за правото предшества това за благополучието и една справедлива обществена система определя диапазона, в който индивидите изискващи нарушаването и, нямат стойност, а предимството на правото се превръща в централна характеристика на концепцията за справедливостта и гарантира стабилността на справедливите институции.

Безпристрастното и принципно администриране на законите и институциите- каквито и да са действителните им принципи- представлява т. нар. формална справедливост. Ако приемем, че справедливостта винаги изразява някакво равенство, то тогава формалната справедливост изисква при администрирането на законите и институциите те да се прилагат еднакво, т. е. по един и същ начин, за принадлежащите към тях класи. Както пише Сиджуик, този вид равенство се подразбира в самото понятие за закон или институция, след като то се приема като схема от общи правила. Формалната справедливост представлява придържане към принцип или подчинение на система.
Правната система е принудителен ред от обществени норми, адресирани до разумните хора с цел да се регулира поведението им и да се даде рамката на общественото коопериране. Когато тези норми са справедливи, те дават базата за законови очаквания. Правилата на правото, всъщност конституират основанията, при които хората могат да разчитат един на друг и веднага да протестират, когато очакванията им не се оправдаят. Тоест закона определя основната структура, в рамките на която се извършват всички останали дейности. Замисълът на един правов ред, като система от обществени норми, е да ни даде възможност да извлечем правилните предписания, свързани с принципите на справедливостта. Също така действията, които правото изисква или забранява, следва да бъдат такива, каквито разумно може да се очаква от хората да правят или да избягват.

Авторитетът на правото предполага също и предписанието “подобните случаи да се третират по подобен начин”, защото ако липсва тази последователност може лесно да се стигне до произволни решения и интерпретации. От идеята са правната система следва и предписанието “няма престъпление без закон”, както и изискванията, които то включва. Тук се настоява законите да се познават и известяват, да са ясни и определени, за да знае гражданинът как да се държи.
Съществуват също така и предписания, определящи понятието за естествена справедливост. Според Харт това са водещите нишки целящи да запазят интегритета на правния процес и да гарантират безпрепятственото и непрекъснато осъществяване на правовия ред. А според тезата на Хобс чрез прилагането на обществена система от наказания се премахват основанията у хората да мислят, че другите не се съобразяват със законите, т. е. съществуването на ефективна наказателна машина служи за сигурност на хората един спрямо друг.
Както правото така и справедливостта дават общия модел, съобразно с който отделната личност се вписва в обществото. Правото дава нормативната мяра за измерване на справедливостта, придавайки и свойства като: легитимност, неотменимост и всеобхватност. Точно тези свойства я правят независима от произвола. По този начин правото дава мярата, а справедливостта я контролира, предявявайки определени изисквания от гледна точка на оптималните параметри на обществото и на човека като висша цел. Но справедливостта не е мяра, а само нейно свойство, което доизгражда правото и заедно регулират обществените отношения.

Справедливостта и правото се предполагат взаимно и функционират като единно цяло, въпреки че правото не е източник и причина на справедливостта, но е немислимо без нея. За да се легитимира правото не е достатъчно да е нормативно, да дава права и да възлага задължения- то трябва да задоволява здравия разум, да е съвместимо с природата на нещата и да е мотивирано от стремеж към баланс между бреме и облага, изгода и неизгода. Несправедливата правна норма не може да бъде легитимна и ефективна, и да регулира обществените отношения в посока на оптималното им състояние.

Справедливостта предявява към правото определени изисквания, които следва да бъдат опредметени в правната материя. Тя сочи предела на варианти и допустими отклонения в правото, с прескачането на които правната субстанция се разпада и правото губи същността си.
Но справедливостта може да има и непосредствено регулативно действие, когато правото се разминава с изменилата се социална действителност и се окаже неспособно да регулира своя предмет. Тогава конкретните случаи се разрешават съобразно с принципите на справедливостта и по съвест. Още в системата на римското право се съдържат понятия, служещи за помощ на съдията при решаване на случаи, в които законът е непълен и несъвършен. Редица съвременни правни системи предвиждат възможност за разрешаване на определени случаи според справедливостта, а в Англия тази възможност е институционализирана в самостоятелен съд на справедливостта. По този начин справедливостта може да действа не само чрез правните норми, но и вместо тях, като право.

Правото е не само сфера на предполагано трайно присъствие на справедливостта, но и пътят, по който тя преминава и се утвърждава във всички направления на обществения живот, а същевременно е и изискване за съблюдаването на реда и законността.
Правото и справедливостта са свързани и от гледна точка на тяхната ориентираност –към държавата, но акцентът е различен. Справедливостта следи да се изпълняват предписанията на действащите норми и да се съблюдава обществения ред, но само когато той е правилен и изразява положителните сили на обществото. Тоест нейната основна цел е да осигури оптимално качество на обществените отношения, когато те са оправдани и разумни. В противен случай е ориентирана към онзи социален субект, който е двигател на прогреса. Правото също изразява претенция за свобода и равенство, но доколкото е установено от държавата носи директно нейното присъствие и по принцип укрепва и защитава обществения ред. Между правото и справедливостта винаги има някаква дистанция, защото то не може да пренесе естествената справедливост във всички свои материални конструкции. Правото не успява да постигне пълна справедливост, поне що се отнася до нейното общочовешко съдържание. По такъв начин справедливостта, дори и да е дължимо свойство на правото, не винаги става негова действителна същност. Затова понякога се оказва, че справедливото от гледна точка на морала и правото, може да се окаже несправедливо от социална гледна точка.

Ф. Хайек също пише за връзката между правото и справедливостта и отбелязва, че правилата за справедливо поведение се определят не от “воля” или “интерес”, или от друга подобна цел с оглед на конкретни резултати, а се развиват посредством непрекъснатото усилие, за да се създаде подреденост в системата от правила, наследявана от всяко поколение. Той отбелязва също така, че на практика повечето правила за справедливо поведение са негативни, т. е. представляват общи забрани за несправедливо поведение. Следователно тези правила определят защитени правни сфери не чрез прякото предоставяне на определени неща на отделни лица, а чрез създаване на възможност да се установи въз основа на дадени факти на кого принадлежат нещата, следователно правилата не предоставят правила на отделните хора, а установяват условията, при които те се придобиват. Но справедливостта не се занимава с непреднамерените последици на спонтанния ред, които не са съзнателно предизвикани от някого. Затова и правилата за справедливо поведение служат, за да предотвратят конфликтите и да премахнат възможните източници на несигурност.
В своята философия на правото Имануел Кант прилага принципа на категоричния императив, който представлява необходима, но не и достатъчна предпоставка за справедливост. Той е проверка за универсалност, позволяваща ни постепенно да премахваме несправедливостта.
Класическият либерализъм почива на вярата в обективната справедливост, а за правният позитивизъм всички въпроси на справедливостта са проблем само на воля, интереси или чувства. За позитивистите волята на законодателя определя съдържанието на правото и справедливостта не може да бъде определяща за това, какво е право, защото именно правото определя какво е справедливо, т. е. законодателя е творец на справедливостта.
Правният позитивизъм е идеология на “всезнанието на законодателната власт”, който е породен от желанието да се постигне пълен контрол над социалния ред, а също така и вяра, че е в наша власт да определим свободно всеки аспект от него.

Още от античността, правото винаги се е схващало като неделимо от частната собственост и същевременно като задължително условие за индивидуалната свобода, но представяйки властта на законодателя като неограничена, последната се оказва невъзможна. Следователно правният позитивизъм се оказва идеологическа опора на неограничената власт на общността, т. е. демокрацията.

Според Ф. Хайек в рамките на спонтанния ред използването на принуда може да бъде оправдано само при необходимост да се защити правната сфера на личността срещу намеса от останалите, но принудата няма да се използва за намеса в чуждо правно пространство, освен ако това не е необходимо за защита на другите. Правото служи за защита на социалния ред, т. е. на отношенията между хората, и поведение, което не засяга останалите, а само автора му, не подлежи на контрол от страна на правото, независимо до каква степен е регулирано от обичая и морала.
А. Фергюсън твърди, че само когато има справедливо ограничаване, всеки човек е защитен и не може да бъде нарушена личната му свобода, собствеността му или правомерното му поведение…Установяването на справедливо и ефективно управление е най-същественият фактор за свободата в гражданското общество: може да се каже, че всеки е толкова свободен, колкото правителството, под управлението на което той живее е в състояние да го защитава, като на свой ред, то е в достатъчна степен ограничено, за да се предотврати евентуално злоупотреба с тази негова власт.

Друг важен въпрос е по какъв начин преобладаващите морални стандарти ограничават не само властта на законодателя, но дори и степента, до която може да се прилагат признатите правните принципи, т. е. към всички хора да се прилагат еднакви правила. Въпреки че съвременният човек поначало споделя тази идея, той всъщност я отнася за онези, които счита за подобни на себе си, и по-бавно разширява обсега и към тези, които не възприема като себеподобни.
Възможно е съществуването на съвкупност от правила, обичайното спазване на които създава известен фактически ред, като само някои от тях имат признато правно значение, докато други само фактически се спазват или се включват имплицитно в правно признатите, в смисъл, че правно признатите ще постигнат целите си само ако се спазват и другите.
Еволюционният подход към правото отрича както схващането за правото като творение на свръхестествена сила, така и неговата интерпретация като творение на човешкия разум. Дори, за да установи какво в дадено общество е право, съдията се нуждае от теория, която не просто извлича валидността на правото от някаква измислена “основна норма”, но обяснява функцията на това право, защото правото, което той ще открие, често се състои от още не изразено правило, служещо на същата функция, както и безспорно възприетите правила. Всичко това е точно, за да подпомага постоянното преобразуване на фактически съществуващия спонтанен ред.
Дистанцията между правото и справедливостта, способства да се подсили значението на последната като висша цел, към която правото трябва да се стреми. Съществуващото разграничение говори, че двете явления, макар и неразривно свързани, са и в известна степен самостоятелни. В този аспект, справедливостта се простира и върху други регулатори на обществените отношения, далеч извън границите на правото. Тя-справедливостта-има нравствено съдържание и няма материален характер, въпреки че винаги се свързва с нещо, което е материално фиксирано-правна норма, юридически акт и т. н. Справедливостта внася нравствен елемент в правото, но понякога надхвърля нравствеността и способства да се извличат изводи от позитивното право. Но справедливостта и нравствеността не са тъждествени и от друга гледна точка. Докато нравствеността поставя ударението върху дълга и вътрешната нагласа да се постъпва според интересите на другите в името на доброто, справедливостта търси баланс между права и дълг, като застъпва позицията на отделната личност. Отразява съразмерността и поставя акцент върху съотношението между претенция и задължение.

Правото също се стреми към баланс, което означава, че връзката му със справедливостта е непосредствена, защото идва от единната им природа на разпределящи ценности и от общата им регулативна насоченост. Но справедливостта трябва да бъде разбирана и като справедливост за конкретния случай, защото без да бъде взето под внимание и индивидуално неповторимото не може да се получи баланс и съразмерност за дадения случай и субект на правото. Тоест тя смегчава формализма в мярата на правото и абстрактността на съдържащото се в нея равенство, защото обръща приложителя на правните норми с лице към реалния индивид и конкретните условия, в които е поставен. По този начин справедливостта приближава правната форма до социалната реалност и способства за установяване на обективната истина и за произнасяне на балансирано решение в зависимост от конкретните обстоятелства.
Именно постигането на този баланс между правните норми и еднаквия подход към хората е проява на справедливост, но различните правни отрасли изискват съобразяване с различни особености, които носи всеки от тях. В трудовото право баланса между трудовия принос и полученото възнаграждение е опредметен в съответни системи за заплащане и измерване на труда. Справедливостта в гражданското право се постига чрез прилагане на принципи като-еквивалентност, равнопоставеност на субектите, съразмерно разпределение на правата и задълженията на страните в правното отношение, съответствие между щета и отговорност, институциите на добра воля и на правно основание на искането и пр.
В наказателното право справедливостта се осъществява посредством опредметени в процесуалното право принципи, които са основа на правосъдието. В тази насока действат принципи за установяване истинността на деянието, за изясняване на вината и конкретните обстоятелства, за да се определи съответстващо и справедливо наказание.

Доброто и разумното правосъдие е справедливото правосъдие, което отрежда всекиму заслуженото в един процес, независимо дали е граждански или наказателен. Законът очертава пределите, в които съдът трябва да произнесе своята конкретна и справедлива присъда, съответстваща на извършеното и всички останали обстоятелства по делото. Тоест справедливостта е принцип и на правосъдието, като вид функция на държавата и може да се превърне в средство за ограничаване на свободата на индивидите, но само за да запази свободата на цялото общество, в името на хармонията в човешките отношения.
Справедливостта, видяна като социална ценност, е дълбоко свързана с правото и се инкорпорира в неговата субстанция. Тя е негов принцип, мащаб и критерии, негово нормативно съдържание. Справедливостта предполага правото, материализира се в него и се постига чрез неговото регулиране.

Справедливостта иска произтичащите от правото предимства или неизгоди от разпределителни ситуации да бъдат обективно оправдани, правилни и съразмерни. Като се ръководи от критерия за справедливост, правото е “длъжно” да даде предпочитанията си на злепоставените, нуждаещите се и онеправданите. За да постигне социална справедливост, са нужни два подхода: равенство, когато носи положително съдържание и е добро за всички. И неравенство, когато си служи с компенсаторни правни възможности, адресирани към общности и индивиди, страданията на които се дължат на противоречията в самото общество. Справедливостта, като социален принцип, не може да бъде социално безразлична, защото търси оправданост и съразмерност, и пледира за милосърдие.

Според справедливостта, която стои на принципа: всекиму-неговото, богатството трябва да отива при богатите, а бедните-да се примирят със съдбата си. Но за да е справедливо правото трябва да отстоява и един друг принцип на Упанишади: “не прави на другите това, което не искаш за себе си”. Самото право трябва да намери своето определение в справедливостта, дори ако се наложи да излезе от разпоредбите на действащите норми, когато някой е поставен в изключително тежко положение. Ако към римският принцип”ex aeque et bono”, прибавим принципите на наказателното право, които не допускат утежняване положението на обвиняемия, се получава една привлекателна представа за правото като изкуство за доброто и справедливото.
В значението си на оправданост справедливостта е въплътена в известните формули на римското гражданско право”do ut des”, ”do ut facias”, ”facio ut des” и “facio ut facias”. Те са изключително удачна формула на разменни и разпределителни отношения. Тъй като от правото се извлича изгода или се поемат задължения, то също носи смисъла на благо или антиблаго. При това много ценно благо, след като дава преимущества и налага отговорности. И понеже важи за лица и общности, то следва да бъде контролирано от справедливостта. Присъствието на справедливост в правото, или по-точно очакването да я има там, е важно доказателство за неговата социалност, дори поради обстоятелството, че самата справедливост има силно социална природа. Предназначението и се състои в това, да постига оправдан баланс между богатство и бедност, между свобода и отговорност. Като общ принцип на обществото, справедливостта стои над правото, но тя би била безсилна без него, защото то я прави реализируема. Разглеждани като идеални юридически формули, принципите на правото опредметяват справедливостта. В правото и чрез правото става възможна една от типичните прояви на справедливостта –милосърдието. Въпреки че в това значение тя кореспондира пряко с отделната личност, в чието име пледира за снизхождение, милост и прошка, тя отново носи социален подтекст, защото нуждаещите се от милосърдие най-често принадлежат към социално слабите общности. Всъщност, социални са самите основания за милосърдие.

Съблюдаването на мяра в правото е едно от човешките достойнства, които са оценявани високо във всички времена. Тя внушава идеи за отмереност, определеност , хармония и ред, а за правото тя е дори дефинитивно понятие. Но правната мяра не е просто комбинация между качество и количество, а съчетание, при което измерваното попада в своето оптимално състояние със стабилен обем. Освен това мярата включва момент на съразмерност между изгода и тежести. Този момент възниква, когато правната мяра се съотнася с реалните факти и субекти на действителността. Тогава е важно дали лицата и общностите са равнопоставени пред правото.
Но “равно”и”неравно” могат да означават различни неща в правото, и затова очевидната крайност на този принцип е смегчена с по-гъвкавата формула”не повече от”. Защото отговорността не бива да се схваща като буквална ответност и тъждество. Тя трябва да бъде предварително определена по вид съразмерност на щетата, за да е еднаква за всички конкретни случаи. Тоест правната мяра е баланс и съразмерност в своята същност и по отношение на фактите, към които се прилага.
За да получи определение на справедлива, мярата в правото трябва да е обвързана със справедливостта. Равната правна мяра по принцип е по-справедлива, но не при всички обстоятелства е по-добра от неравната, защото неравната правна мяра е оправдана, когато нейният положителен знак е обърнат към субекта, поставен в по-неизгодна позиция и когато иска да компенсира понесени щети и страдание от съществуващи социални противоречия. Оправдана е, когато дава шанс на тези, които изстрадват несъвършенствата на обществото, т. е. изпълнява компенсираща функция, с която всъщност се постига някаква справедливост. Защото дълбоко в себе си правото е против привилегиите, които дават преимущества на едни, за сметка на други. Оправдани са само тези привилегии, с които се постига справедливия баланс между нещата, т. е. справедливата мяра се обвързва само с преимущества в полза на вече ощетени и лишени от шанс не по своя лична вина, а по “вина” на обществото. Всъщност всяка социална мяра следва да е справедлива, но за правната мяра това е субстанционален въпрос, иначе тя няма да е социално легитимна.

Социалните измерения на всяка мяра зависят от това, дали нейното”равенство”или “неравенство” носи положително съдържание на повечето правни субекти.
Равната правна мяра има двойна социална натовареност. Тя е еднаква към субектите и пренебрегва всички различия между тях, но като претендира да е обективна и социално нечувствителна, тя може да задълбочи фактическото неравенство и да влоши положението на социално слабите общности и индивиди. Затова правото трябва да използва и неравната правна мяра, в полза на поставените в по-неизгодни условия, принудени да изстрадват най-тежко неблагополучията в обществото. Тогава предназначението и ще се състои в това, да смегчи крайностите и да приближи полюсите. Такава правна мяра всъщност не дава на едни повече, отколкото на други, а само компенсира отчасти понесени социални щети и пропуснати възможности, т. е. неравната правна мяра е стъпка към свободата на по-малко свободните.
Неравенството не може да препречи пътя към социално-правна на онезикоито се нуждаят от такава. Актуалността на този проблем, видян в контекст на европейската, регионална и планетарна интеграция върху основата на хуманизма, справедливостта и свободата, не подлежи на съмнение. Неговото правилно решение е несъвместимо с всеки догматизъм, абсолютизиращ неравенството или равенството, без да улови тяхната динамика в правото.
Ако правото иска да допринесе за социалната справедливост, хуманизма и свободата, не трябва да се отказва нито от равната, нито от неравната мяра, като ги използва така, че всеки да се ползва от ценностите, които носи, и от благата, чието разпределение регулира. Компенсаторното значение на неравната правна мяра отпада в момента, когато облагодетелства и поставя в привилигировано положение онези, чиито позиции им позволяват и без нея да вземат и своето, и повече от полагащото им се. Затова и държавата е длъжна да си служи в установеното от нея право с “чувство за мяра”.
Обобщавайки можем да кажем, че равната и неравната правна мяра имат пряк израз в социалното пространство. Равната правна мяра е “по-безразлична” към социалните аспекти на регулираната среда. Докато неравната, и преимуществата, които тя носи, дават положително измерение на правото само когато са в полза на социално слабите, онеправданите, лишените от възможност сами да осигуряват или подобряват условията на своя живот. Онези, върху които обществените неуредици, противоречия и конфликти се стоварват с цялата си тежест.
Справедливостта придобива фундаментално значение за правото и в качеството си на метод за тълкуване, защото то е необходима предпоставка за реализиране на правните норми в действителността. Методът за тълкуване е сложна интелектуална дейност, която завършва процеса на регламентация на обществените отношения и справедливостта тук изисква, търсенето на доброжелателен смисъл в съдържанието на прилаганите норми.
Правото и обществото не могат да имат за цел справедливостта, без да имат за цел справедливост за отделната личност, т. е. хуманизъм. За да се отчете и чисто човешката страна на нещата е необходимо милосърдие в правото и отчитане на особеностите на конкретния случай. Защото ако се прилага формално един закон при всички случаи, не може да се постигне пълно съответствие между обща мяра и конкретен казус. Всичко това налага извода, че по отношение на справедливостта, висшият смисъл на правото следва да се търси в хуманизма, но последният може да бъде реален или формален правен принцип. Неговата реалност зависи не само от наличието на юридически средства и механизми, но и от практическото им реализиране. Всичко това се доказва както от конкретното юридическо съдържание на правните предписания, така и от тяхното действие и оправданост от съществуващите реални обществени условия. Типични в това отношение са принципите на наказателното, административното, конституционното и останалите правни отрасли. Конституционните принципи дават основата на правното регулиране на трудовата дейност, политиката, семейството и всички останали направления на обществения живот. В този смисъл е важно не само от какви посегателства се защитава личността, но и какви положителни предпоставки създава правото за изява и развитие на същностните сили на човека.
Модерните правни порядки по същество са изградени от субективни права, които предоставят на всеки правен субект законови пространства за свободно действие. С въвеждането на субективните свободи обаче съвременното право придава валидност на принципа на Хобс, че всичко, което не е изрично забранено, е разрешено. Така правото и моралът се разединяват, и докато моралните права се извеждат от реципрочни задължения, правните задължения произтичат от законови ограничения на субективните свободи.

Съвременното модерно право предоставя именно на своите адресати свободата да избират дали да разглеждат нормите само като фактическо ограничаване на тяхната свобода за действие и да се настроят към стратегическо справяне с предвидимите последици от възможно нарушаване на правилата, или да се подчинят на предписанията “от уважение пред закона”. Тоест ако правото не е легално и легитимно не може да се изисква и очаква правно подчинение от отговорните в морално отношение лица. Правните норми трябва да са създадени така, чеда могат от различни перспективи да се разглеждат едновременно като закони на принудата и закони на свободата. Трябва да е възможно поне, правните норми да се следват, не защото са принудителни, а защото са легитимни. Валидността на една правна норма заявява, че държавната власт гарантира едновременно легитимното правопораждане и фактическото правоприлагане. Държавата трябва да осигури от една страна, легалността на поведението, в смисъла на усреднено следване на норми, което при нужда може да се наложи със санкции, а от друга-легитимността на самите правила, която трябва да направи възможно следването на нормата по всяко време заради уважението към закона. Но с оглед легитимността на правния порядък са важни и други формални качества, а именно-позитивността и справедливостта на създаденото право.
В сложните превратности на жизнените отношения понякога първите емоционални впечатления замъгляват съзнанието и създават предубеждения. В такива моменти безпристрастността и строгостта на закона се оказват недостатъчно ефективни, за да осъществят своето предназначение. Възниква необходимост от висша ценност и оценъчен критерий, които да регулират социалната дейност-необходимост от справедливост. Преобразуваните в правни норми фактически отношения трябва да са одобрени от справедливостта и точно там, тя намира своята конкретизация.

Нито правото, нито справедливостта са способни самостоятелно и изолирано едно от друго да изпълняват пълноценно своите регулиращи функции. Единствено посредством своето взаимодействие те са способни да осигурят висока организираност на обществените отношения, утвърждавайки действителна правда, законност и хуманизъм.
В заключение става ясно, че правото е дълбоко хуманитарно явление, което се създава заради човека и за да служи на човека. Само човешкият индивид е носител на активен и разпространен творчески потенциал, затова и процесът на обществото зависи в крайна сметка от онези възможности, които то предоставя на всяка човешка личност да проявява активност, творчество и инициативност.

 

 

 

Използвана литература:

1. Хайек Ф. “Право, законодателство и свобода”
2. Ролс Дж. ”Теория за справедливостта”
3. Михайлова М. “Право, нравственост, справедливост”
4. Кели Дж. М. “Западна теория на правото”
5. Михайлова М. “Теория на правото”
6. Хабермарс Ю. “Морал, право и демокрация”
7. Hart H. “The Concept of Law”
8. Mill J. S. “Utilitarianism”

Евтини почивки в
България, Гърция, Турция, Италия и Хърватия


Bookmark and Share

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *