Юридически факти във финансовото право

Юридически факти във финансовото право

Юридически факти във финансовото право. Финансови актове. Смесени фактически състави. Симулация и заобикаляне на финансовия закон.

І. Юридически факти във финансовото право – юр. факти са събитията или явленията, с които финансовоправните норми свързват формирането, развитието и прекратяването на финансовите правоотношения. Те са посочени в хипотезите на финансовоправните норми. Юридическите факти могат да се разделят на юридически събития и юридически явления:

  1. Юридически събития – онези факти на обективната действителност, в съдържанието на които липсва съзнателно проявление на човешка воля.
  2. Юридически явления – юридически факти, чиято отличителна черта е, че основен елемент на тяхното съдържание е човешката воля. Те от своя страна се подразделят на юридически действия и юридически бездействия.
  • юридически действия – изразяват се в извършването на определени мускулни (телесни) движения, ръководени от съзнателната човешка воля и предизвикващи видими изменения във външния свят;
  • юридически бездействия – представляват неизпълнение на някакви правни задължения за действие и поради това бездействията са вторични неправомерни юридически действия, свързани със санкционни правни последици.

ІІ. Фактически състави – юридическите факти се делят на прости и сложни (фактически състави):

  1. Простите се състоят от един единствен факт (например раждане, смърт).
  2. Сложните (фактическите състави) съдържат няколко юридически факта, съчетани в едно цяло.

-       специално внимание във финансовото право се отделя на случаите, когато във фактическия състав на финансовоправната норма са включени съставки на другите правни отрасли, например от гражданското, трудовото и др. В такива случаи са налице т. нар. смесени фактически състави (например при финансовоправна норма се установява задължение за плащане на данък в зависимост от сключена сделка или договор).

ІІІ. Симулация – за финансовото право са от значение само случаите на симулация (привидни правни сделки и положения), които водят до нарушаване на финансовоправните норми, т.е. до неизпълнение на финансови задължения. Това означава, че привидните сделки, които могат да се срещнат главно в областта на облигационните и вещните граждански правоотношения, когато не засягат финансовите на държавата, не са обект на внимание от страна на финансовата администрация (например когато едно лице се легитимира като собственик на имот и заплати съответния данък, съгласно ЗМДТ, финансовата администрация не се интересува дали това лице наистина е собственик или минава за такъв по силата на една симулативна сделка м/у него и истинския собственик). Финансовата администрация обаче не може да остане безучастна във всички случаи, когато симулацията е извършена, за да се избегне изцяло или частично финансово задължение.

Финансовата администрация е в правото си да използва всички доказателствени средства, за да разкрие симулацията.

ІV. Заобикаляне на финансовия закон – изразява се в подбора и осъществяването на възможни и правно позволени действия или поредица от действия, които се предприемат с намерението да се замести с тях един финансов фактически състав и оттук да се избегне възникването на финансово задължение (например едно лице, научавайки че скоро ще умре, продава цялото си имущество, купува на двамата си наследници по 1 лек автомобил и така извършва делба на наследството си, като по такъв начин избягва облагането му с данък в/у наследствата след неговата смърт).

В случаите на заобикаляне на финансовия закон несе касае за нарушение и не е налице симулация. Финансовата администрация обаче може да използва всички възможни доказателствени средства, за да докаже, че преприетите правни действия от лицата (макар да са възможни и правно позволени) са осъществени с намерение да се избегне осъществяването на финансовия фактически състав. Съобразно това тя може да се позове на нищожността на извършените правни действия съгласно чл. 26, ал.1 ЗЗД и да поиска изпълнението на финансовото задължение така, както би възникнало, ако не беше извършено заобикалянето и би бил директно осъществен финансовоправния фактически състав.

Единството на правото и възпитателното въздействие на спазването на неговите норми изисква да се обявят за недействителни всички действия на заобикалянето, независимо от кой отрасъл са засегнатите в крайна сметка отношения.

V. Финансови актове – най-често срещаните юридически факти от категорията на юридическите действия (актове на финансовата администрация). Те се визират в хипотезата на финансовоправната норма без да се покриват с нея. В практиката и законодателството наименованията, под които се срещат са: удостоверения, заповеди, нареждания, разрешения, забрани и др., защото наименованието “финансови актове” е обобщително правнотеоритично понятие. Фин. актове се издават от органите във всички звена на финансовата система. С такива актове се осъществява подготовката на бюджета, във връзка с изпълнението му и контрола; в областта на данъците, таксите, банковата система и др.

Финансовите актове са особена категория адм. актове – те от една страна притежават общите характерни признаци на адм. актове, а от друга, разкриват специфични особености, които ги отличават от тях.

  1. Специфични особености в характеристиката на фин. актове:

-       те се отнасят до финансови въпроси;

-       издават се във финансовата система;

-       издават се от финансови органи, които поначало действат при условията на обвързана администрация;

-       в голямата си част имат декларативно действие.

Фин. актове, както и адм. актове са:

ü юридически актове;

ü волеизявления на власт;

ü на органи на държ. управление;

ü издадени въз основа и в изпълнение на закона (в широк смисъл);

ü за решаване задачите на държавата.

  1. Видове финансови актове:

А/ с оглед на юридическите им свойства:

v стабилни актове (актове-решения) – проява на обвързана администрация (например данъчни облагателни актове) и обикновени актове (актове-разпореждания) – проява на оперативна самостоятелност. Те са изключение;

v актове на контрол в трите му проявни форми по време: предварителен, текущ и последващ контрол;

v актове, в които намира израз една юрисдикционна дейност (например решения на висшестоящ фин. орган);

Б/ според интензивността на правното им действие фин. актове биват:

q удостоверителни актове – актове, с които се удостоверява официално (едностранно-властническо) едно фактическо или право положение например данъчни удостоверения);

q декларативни актове – с които се решават фин. въпроси в съответствие със съдържанието и разпорежданията на финансовоправната норма (например ДОА);

q конститутивни актове – актове, с които фин. администрация не декларира (не признава) съществуващи права и изобщо правни положения, а напротив, създава такива положения. Под тяхното въздействие възникват, видоизменят се и се прекратяват фин. правоотношения. Тези актове са израз на оперативна самостоятелност и поради това са изключения в дейността на фин. администрация.

  1. Финансовите актове трябва да отговарят на общите изисквания за законосъобразност на юридическите актове. Освен това те трябва да отговарят и на следните специфични изисквания за законосъобразност:
  • да са законосъобразни по същество;
  • да са издадени от компетентния орган;
  • в изискваната от закона форма;
  • съобразно целта на закона.

 

Изпълнение на държавните финансови вземания. Видове изпълнение. Принудително изпълнение на държавните вземания.

 

Финансовите правоотношения възникват с цел за бъдат изпълнени задълженията по тях. Изпълнението е нормалният способ за погасяване на финансовите задължения, респ. на финансовите правоотношения. От него трябва да се отграничава изпълняемостта на задълженията.

Изпълняемостта е настъпването на момента, в който финансовото задължение е юридически годно за изпълнение. Този момент съвпада с очертаването на финансовото задължение като едно определено по своя размер и ликвидно парично задължение. В случаите, когато задължението произтича направо от закона, финансовозадълженото лице трябва да го изпълни в посочения от самия закон срок, а когато възникването на задължението е опосредено от издаден финансов акт, то става изпълняемо с първоначалното му установяване. Това е така, защото обжалването не преустановява автоматически събираемостта на съответните финансови плащания. По изключение събирането на плащането може да се спре, когато изрично е предвидено в нормативен акт като правомощие на висшестоящ финансов орган.

Подобно на другите парични задължения и финансовите се състоят от три части: главница, лихви и разноски, които се погасяват в следната последователност: разноски, лихви и главница. Освен това паричният им характер позволява да бъдат изпълнявани не само от длъжника, но за негова сметка от всяко трето лица.

Поначало финансовите задължения следва да се изпълняват доброволно, за което важна роля играе убеждението на финансовите длъжници. То се постига с предвиждане и установяване на задълженията съобразно принципа на социалната справедливост, чрез предвиждане на различни облекчения и отстъпки при своевременното им заплащане, съобразно законно установените срокове и пр.

Във връзка със сроковете за изпълнение стои въпросът за законоустановената възможност те да бъдат променени с оглед настъпването на определени важни обстоятелства. Съществуват две хипотези – на разсрочване  и отсрочване на задълженията.

 

Разсрочването представлява разпределение на задължението на отделни вноски (рати). Допуска се по искане на длъжника при изключителен случай на материална затрудненост, по преценка на съответните финансови органи, за срок от три години. Разсроченото вземане се събира с лихви за закъснение.

 

Отсрочването се изразява в отлагане на изпълнението на задължението като цяло. То се разрешава от министъра на финансите при стихийни бедствия и крупни производствени аварии, при които са нанесени значителни материални щети на длъжника, за срок до три години. Вземането се събира без лихви за закъснение.

 

Когато всички средства за доброволно изпълнение на финансовите задължения се окажат изчерпани държавата прибягва до използването на крайната мярка – принудата. Принудителното изпълнение се извършва при условията и реда, установени от Закона за събиране на държавните вземания. Неговата уредба представлява  генерализиран ред, който се прилага не само за финансовите, но и за всички други вземания на държавата. Държавните вземания се събират принудително от данъчните органи, обособени структурно в системата на данъчната администрация. Те  имат правомощията, които са им определени от данъчните закони.

Принудителното събиране на държавните вземания се извършва чрез изпълнение върху:

  • вземания на длъжника;
  • движими и недвижими вещи и вещи в СИО.

 

(Уточнение: според мен въпросът не е хубаво развит и не е пълен).

 

Способи за погасяване на държавните финансови вземания. Финансова амнистия. Опрощаване. Прихващане. Давност и преклузивни срокове.

 

Освен изпълнението, други способи за погасяване на финансовите задължения са компенсацията, сливането, фиксалната амнистия, опрощаването и давността, респ. преклузивните срокове.

 

Прихващането (компенсацията) е гражданскоправен способ за погасяване на две насрещни задължения до размера на по-малкото от тях. Благодарение на него се избягва двойно плащане и излишни разноски по тях. Съгласно правилата на гражданското право, за да се извърши прихващането е необходимо:

  • наличието на два дълга;
  • идентичност на субектите по двата дълга;
  • еднородност и заместимост на двата насрещни дълга;
  • изискуемост на активното вземане;
  • ликвидност на насрещните вземания;
  • действителност на вземанията.

Прихващането не се извършва автоматично при наличието на всички необходими белези. То може да се осъществи по едностранно волеизявление на някоя от страните. Веднъж направено волеизявлението има за последица погасяването на двата насрещни дълга до размера на по-малкия от тях в момента, когато са били срещупоставени като годни за прихващане.

Прихващането може да се извърши по инициатива на данъчния орган или по писмена молба на финансовозадълженото лице.

 

Сливането на държавното вземане със задължението на финансовия длъжник в полза на държавата се наблюдава при смърт на длъжника в случаите, когато той не е оставил наследници или ако е оставил такива,  но те са счели за необходимо да направят пълен отказ от наследство.

 

Финансовата (фискалната) амнистия представлява способ за премахване дължимостта на цяла категория (категории) финансови задължения (напр. данъчни задължения, за плащане на такси, мита, задължителни застраховки и др.). С нея се задължават финансовите задължения, без да се премахват фактическите състави, от които са възникнали тези задължения.

Правото да дава амнистии е от компетентността на НС, което гласува специален закон. Финансовите амнистии могат да бъдат цялостни или частични.

 

Опрощаването представлява способ за заличаване на конкретно финансово задължение, което е влязло в сила и е станало събираемо. Отличава се от амнистията по това, че има за предмет заличаването на конкретно финансово задължение. Разграничението има съществено значение, тъй като в законодателната практика актовете за фискални амнистии са се означавали с термина “опрощаване”.

Правото да извършва опрощавания е от компетентността на президента, който издава съответните укази.

 

Давността и преклузивните срокове са всеобщи и широко прилагани правни институти. Във финансовото право те също намират приложение в определени рамки.

Погасителната (искова) давност – финансовите задължения и лихвите върху тях се погасяват с изтичането  на петгодишна давност. Тя започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Давността се прекъсва с всяко действие на данъчния орган по събиране на държавните вземания, предприето за принудителното изпълнение на вземането. От момента на прекъсването започва да тече нова петгодишна давност, но независимо от спирането и прекъсването й вземането не се събира ако са изтекли повече от 15 години от деня, в който то е станало изискуемо.

Преклузивните срокове не се срещат с това наименование в нормативните актове. В тази актове обаче се срещат срокове, които не са давностни, тъй като преди всичко с изтичането им се прекратява самото субективно право. Поради това, че наименованието “преклузивен срок” не се употребява в законодателството, разграничаването на тези срокове от давностните е възможно единствено на основата на съпоставянето им по характерни признаци.

 

Финансов контрол и имуществена отговорност.

 

Финансовият контрол е един от способите за обезпечаване на законосъобразно и правилно действаща финансова система.

Държавният вътрешен финансов контрол е специализиран вид административен контрол, израз на осъществявана от държавни органи изпълнително-разпоредителна дейност. Той е контрол за законосъобразност и целесъобразност. Този контрол се извършва с цел да се прецени законосъобразността и спазването на принципите за ефективност, ефикасност и икономичност.

Основна задача на държавния вътрешен финансов контрол е предотвратяването, разкриването и възстановяването на вреди.

При упражняването на държавния вътрешен финансов контрол контролните органи прилагат следните принципи:

ü законност – осъществяване на контролната дейност въз основа на Конституцията, законите и международните договори, по които РБ е страна;

ü независимост при планирането, възлагането, извършването и отчитането на контролната дейност от институциите, органите и лицата, чиято дейност се контролира;

ü обективност и служебно начало – установяване обективно и по инициатива на контролните органи на всички факти и обстоятелства относно контролираната дейност;

ü опазване на служебната тайна – неразгласяване и непредоставяне на информация, станала им известна при или по повод изпълнение на служебните им задължения, освен когато това е предвидено в закон.

Държавният вътрешен финансов контрол обхваща финансовата дейност на:

v Разпоредителите с бюджетни кредити по републиканския бюджет и разпоредителите със средства по програми на Европейския съюз;

v Органите, администриращи приходи в републиканския бюджет;

v Разпоредителите с извън бюджетни сметки и фондове съгласно Закона за държавния бюджет на РБ за съответната година;

v Разпоредителите с бюджетни кредити по общински бюджети и фондове;

v Държавното обществено осигуряване, фонд “Професионална квалификация и безработица” и Националната здравноосигурителна каса;

v Юридическите лица с блокираща квота държавно или общинско участие в капитала, включително когато са в производство по несъстоятелност, както и юридическите лица, чиито задължения са гарантирани с държавно или общинско имущество.

Държавният вътрешен финансов контрол обхваща и дейността на лицата, финансирани със средства от републиканския и от общинските бюджети, както и по програми на Европейския съюз, по отношение на тези средства.

 

Държавният вътрешен финансов контрол се ръководи и осъществява от Агенция за държавен вътрешен финансов контрол. Агенцията е администрация към министъра на финансите и е юридическо лице на бюджетна издръжка. Тя има териториални звена, които са със статут на териториални дирекции.

Органи на агенцията са директорът на агенцията, директорите на териториалните дирекции и вътрешните одити. Министърът на финансите назначава и освобождава от длъжност директора на агенцията, като съгласува това с министър-председателя. Директорът на агенцията или упълномощени от него лица назначават и освобождават от длъжност другите органи и служители на агенцията.

Агенцията изпълнява следните функции:

  • планира, ръководи и провежда единната политика на държавния вътрешен финансов контрол и контролира цялостната му дейност;
  • определя функциите на вътрешните одитори;
  • дава методически указания за осъществяване на държавния вътрешен финансов контрол и следи за тяхното еднакво прилагане;
  • разработва стандарти и наръчници за контролната дейност;
  • разработва механизми за оценка на риска;
  • дава насоки и препоръки на разпоредителите с бюджетни кредити за изграждане на системи за финансово управление и контрол, за звена за вътрешен контрол и за упражняване на превантивен контрол;
  • проверява правилното прилагане на системите за финансово управление и контрол от разпоредителите с бюджетни кредити;
  • анализира и обобщава резултатите от контролната дейност;
  • анализира причините и условията за извършване на нарушения на финансовата дисциплина и предлага мерки за отстраняването им;
  • разработва система за отчитане резултатите от дейността си пред МС и осигурява обратна връзка със системите за финансово управление и контрол на изпълнителната власт;
  • осъществява дейността по сертифициране на сметките на функционалните структури, които се разпореждат със средства от фондове и програми на Европейския съюз, и изготвя годишно удостоверение и доклад;
  • осъществява контрол върху постъпленията от приватизацията, в това число и банковата, както и върху тяхното разпределение и разходване;
  • осъществява контрол върху процедурите за възлагане на обществени поръчки;
  • организира и поддържа информационна система;
  • обобщава и отчита пред Европейската комисия резултатите от дейността си, свързани със средства от Европейския съюз;
  • осъществява взаимодействие и обмяна на информация със Сметната палата;
  • осъществява взаимодействие с данъчната и митническата администрация, Националния статистически институт, Бюрото за финансово разузнаване, Агенцията за държавни вземания, Агенцията за приватизация, Министерството на вътрешните работи и с органите на съдебната власт;
  • сътрудничи с финансово-контролните органи и организации на други държави и на Европейския съюз.

 

Директорът на агенцията:

  • ръководи и контролира дейността на агенцията;
  • утвърждава плановете за контролната дейност;
  • възлага със заповед извършването на планова и извънпланова контролна дейност;
  • осъществява политиката по квалификация на органите и служителите на агенцията;
  • представлява агенцията и организира международните й връзки;
  • упражнява други правомощия, предвидени в Закона за държавния вътрешен финансов контрол.

 

В агенцията се назначават само дееспособни български граждани, които не са осъждани за умишлено престъпление от общ характер и не са лишени по съдебен ред от правото да заемат съответната длъжност. За органи на агенцията се назначават лица с висше икономическо или юридическо образование и трудов стаж по специалността, предвиден в устройствения правилник на агенцията.

 

Държавният вътрешен финансов контрол включва:

  • Ø Системите за финансово управление и контрол;
  • Ø Вътрешния одит, упражняван от органите на агенцията;
  • Ø Превантивен контрол.

 

Системите за финансово управление и контрол включват система за предварителен контрол и система за двоен подпис по отношение на поемането на финансови задължения и извършването на разходи. Предварителният контрол е контрол за законосъобразност на всички документи и действия, свързани с финансовата дейност, и се осъществява чрез  проверки и преди вземането на решения за поемане на задължения и извършване на разход. Системата на двойния подпис е задължителна процедура, при която поемането на всяко финансово задължение и извършването на всеки разход не може да се осъществи без подписите на ръководителя и главния счетоводител на одитирания обект.

Вътрешният одит се осъществява чрез:

  • Одит на системите;
  • Одит на изпълнението;
  • Финансов одит;
  • Одит на информационните технологии.

Вътрешният одит се осъществява въз основа на акт, издаден от компетентните по Закона за държавния вътрешен финансов контрол органи за възлагане, отлагане, спиране и възобновяване на вътрешния одит. Този акт не подлежи на обжалване.

По предложение на вътрешния одитор или на базата на оценка на риска директорът на агенцията може с акт за възлагане да установи и да въведе система на превантивен контрол в одитираните обекти за определен период от време. Актът за възлагане не подлежи на обжалване. При осъществяване на превантивен контрол се проверява предварително и се одобрява поемането на задължения, сключването на договори, изпълнението им и извършването на разходи по ред, определен в правилника за прилагане на ЗДВФК.

 

Имуществена отговорност

За противоправно причинени вреди на одитираните обекти, установени при финансов одит, които са пряка и непосредствена последица от поведението на виновните лица, те носят имуществена отговорност, когато вредата:

ü е причинена умишлено;

ü е от липси;

ü е причинена не при или по повод изпълнение на служебните задължения.

Длъжностните лица, които са разпоредили или допуснали незаконни плащания, носят имуществена отговорност за това, което лично са получили в резултат на тези плащания.

Когато вредата е причинена от няколко лица, те отговарят солидарно.

Лицата, получили нещо без правно основание или по дарение в резултат от действието на причинителя на вредата, дължат връщането му.

При констатирани вреди вътрешният одитор съставя акт за начет. По съставените актове за начет виновните лица дават писмени обяснения в срок, определен от вътрешния одитор, който не може да бъде по-малък от 7 дни след връчването на акта. По дадените обяснения вътрешният одитор се произнася мотивирано с писмено заключение. Фактическите констатации в акта за начет трябва да бъдат подкрепени с доказателства и се считат за истински до доказване на противното.

Към имуществена отговорност могат да бъдат привлечени лицата, които:

q събират, съхраняват, разходват или отчитат имущество;

q упражняват контрол върху лицата, които събират, съхраняват, разходват или отчитат имущество;

q управляват или се разпореждат с имущество;

q лицата, получили нещо без правно основание или по дарение в резултат от действието на причинителя на вредата.

Размерът на вредата се определя към деня на причиняването й, а когато той  не може да се установи – към деня на нейното откриване, по по-високата от пазарната или отчетната стойност.

Вредата, причинена във валута, се възстановява в същата валута или в левове по най-високия централен курс на БНБ към деня на причиняването, откриването или възстановяването.

Отговорните за вредата лица дължат законна лихва от деня на причиняване на вредата, а ако същият не може да се установи – от деня на откриването й до деня на възстановяването на вредата.

Имуществената отговорност,  включително лихвите, се погасяват с изтичане на 5-годишна давност от деня на причиняване на вредата, а ако това не може да се установи – от деня на откриването й.

Независимо от спирането и прекъсването на давността имуществен отговорност не се търси, ако са изтекли 10 години от причиняването на вредата.

 

Правен режим на имуществената отчетническа отговорност. Субекти на отговорността. Видове имуществена отчетническа отговорност.

 

По своята правна същност имуществената отчетническа отговорност (ИОО) е гражданска отговорност за непозволено увреждане. Това е подчертано в наименованието й, което същевременно отразява специалната правна уредба, на която е подложена за разлика от общата гражданска отговорност. ИОО основно е отговорност за вреди, причинени при извършване на отчетническата дейност (събиране, съхраняване, разходване или отчитане на парични или материални ценности).

ИОО е деликтна отговорност, т.е. тя се носи предимно от работници и служители за виновно причиняване на вреди на повереното им от работодателя имущество.

ИОО има репарационен характер. Предназначението й е да възстанови (поправи) изцяло или отчасти причинените вреди. Наред с това има и превантивно-възпитателна функция, която се изразява във възпитателното й въздействие спрямо виновните лица и другите членове на обществото.

Режимът на ИОО, установен от действащото законодателство е специален по отношение на имуществената отговорност на работниците и служителите по КТ, който от своя страна също е специален по отношение на имуществената отговорност за вреди на обикновените граждани по гражданския закон – ЗЗД. ИОО като деликтна отговорност притежава също редица особености, по отношение на гражданската отговорност за непозволено увреждане.

Субекти на ИОО – това са лицата, които:

qсъбират, съхраняват, разходват или отчитат имущество;

qупражняват предваритевен или текущ контрол върху отчетниците;

qуправляват или се разпореждат с имущество;

qупражняват контрол върху бюджетната, финансово-стопанската и отчетната дейност на ревизирания обект;

qса получили нещо без правно основание в резултат от действието на причинителя на вредата или са получили от него нещо по дарение, ако дарението е придобито със средствата от причинената вреда.

 

Първата категория са т.нар. отчетници – физически лица, които извършват отчетническа дейност, т.е. събират, съхраняват, разходват или отчитат имущество.

Към втората категория принадлежат счетоводители, контрольори и други подобни, които по силата на заеманата от тях длъжност са натоварени с извършването на предварителен и текущ контрол върху движението (действия и сделките) на имуществото.

Третата категория са ръководителите, които в това си качество управляват или се разпореждат с имуществото на подконтролните обекти. Такива са ръководители на учреждения, директори на предприятия, управители, управителни съвети и други.

В четвъртата категория попадат например началниците на финансово-счетоводни служби, органите на вътрешноведомствения контрол и др.

Накрая в последната група попадат т.нар. трети лица. Те не са в трудовоправни отношения с увредената организация и в този смисъл са външни лица. Те дължат връщане на полученото без правно основание или по дарение при условията, посочени от закона.

Видове ИОО:

Според размера на обезвредата ИОО може да бъде пълна и ограничена. Пълна е отговорността, когато вредата е в резултат на престъпление, във формата на липса, извършена е не при или по повод на изпълнение на служебните задължения и когато е предвидена в специален закон. Във всички останали случаи (например при повреда, унищожаване, разпиляване и др.) отговорността е в ограничен размер.

С оглед участието на няколко съпричинители на вредата ИОО може да бъде солидарна и бригадна. Солидарната отговорност е винаги за пълния размер на вредата и намира приложение например в следните случаи: при съпричиняване на вредата между няколко преки участници; при невъзможност да се разграничи отчетническата дейност на няколко лица (например магазинери, работещи на смени в един магазин); при третите лица и прекия причинител на вредата и други. Бригадната отговорност е изключение от правилото, че за вреди от липси, при които обезвредата е в пълен размер, съпричинителите отговарят солидарно. Тя е лична отговорност и се носи от лица, които работят на смени или общо с повереното им имущество. Поема се по силата на сключен предварително договор между работниците и служителите отчетници и работодателя.

 

Погасяване на ИОО:

Способите за погасяване на отговорността са няколко:

  • Ø редовният способ е плащането, като най-напред се погасяват разноските, след това лихвите и накрая главницата.
  • Ø възстановяването в натура се изразява в доставяне на липсващите или унищожени вещи при поправяне на причинените вреди. Когато вредите се изразяват само парично, задължението за обезвреда може да се изпълни само чрез плащане. Този способ може да се използва най-късно до постановяване на съдебното решение или присъда. След това увреденият не е длъжен да приеме възстановяване на вредите в натура. Освен това той може да откаже и винаги, когато няма интерес от това.
  • Ø прихващането поначало е гражданскоправен способ за погасяване на две насрещни задължения до размера на по-малкото от тях. Неговият ефект във всички случаи на приложението му е, че спестява извършването на разходите за две плащания. По принцип тук се прилагат правилата на гражданското право.
  • Ø опрощаване на задължението за обезвреда може да стане било с указ на Президента (при държавни вземания), било по решение на работодателя.
  • Ø сливането (т.е. съчетаване в едно и също лице на качествата на кредитор и длъжник) като способ за погасяване на отговорността е възможно само при смърт на причинителя на вредата, когато той не е оставил никакви наследници.
  • Ø погасителната давност при ИОО е 10-годишна и започва да тече от деня на причиняването на вредата, а ако това не може да се установи – от деня на откриването й. Тя се отнася не само за главницата, но и за лихвите.

 

Реализиране на ИОО:

Производството по реализиране на отговорността може да се осъществи по съдебен или по административен ред в зависимост от това дали се касае за пълна по размер имуществена отговорност или за ограничена. От своя страна, пълната може да се реализира пред наказателния съд, когато вредата е резултат на престъпление или пред гражданския съд, когато вредата е във формата на липси и изобщо, когато причиняването й няма  престъпен характер.

Актовете, с които се определя конкретния размер на обезвредата са съответно: присъда – на наказателния съд; решение – на гражданския съд; и заповед за паричен начет – на съответния ръководител.

 

Предпоставки за възникване на имуществената отчетническа отговорност. Основания за освобождаване от отговорност.

 

Предпоставките за възникване на ИОО са:

v вреда;

v вина;

v противоправност;

v причинна връзка.

Те са необходими и достатъчни за възникване на отговорността. Освен това са еднакви с елементите от правопораждащия  факт на гражданскоправната  отговорност за непозволено увреждане. В позитивната им уредба обаче се откриват определени особености.

 

Вредата е най-важната материална предпоставка за възникване на отговорността. Тя представлява разлика в състоянието на даденото имущество преди и сред настъпването на вредоносния факт.  Вредата, за която се нови отговорност винаги е материална и реална. Това означава, че не се търси отговорност за “морални” вреди по простата причина, че не може да става въпрос за морал при имуществените вреди. Не се търси отговорност и при “формални” вреди, т.е. за създадената възможност да настъпи увреждане или само заради факта на допуснатото нарушение на трудовата или финансовата дисциплина (например на изискването за спазване на определена форма или срок за извършване на разходи, отпускане на материали и др.).

Вредата, за която се носи отговорност обхваща претърпените вреди, но не и пропуснатите ползи.

Вредата може да се прояви в различни форми: липса, повреда, унищожаване, разпиляване и други.

ü липсата е вреда с неустановен произход. Тя е най-важната и най-тежка форма на увреждане. Липсата може да се дължи на различни причини: счетоводна грешка, неправилно документиране и други, но най-често е резултат на престъпление;

ü повредата се изразява в настъпването на промени в имуществото, качествата или изражението му, като последица от което, то макар и да е налице, е отчасти или изцяло негодно за първоначалното му предназначение;

ü унищожаването се изразява в цялостното засягане на имуществото, поради което то става напълно негодно за първоначалното му предназначение;

ü длъжностна злоупотреба – изразява се в противозаконно фактическо  или юридическо разпореждане с повереното имущество като със свое (например консумация на напитки, продукти и др.).

Основание за изключване на вредата, а оттук и на ИОО е налице, когато установените липси могат да се  компенсират с констатираните при ревизията (съответно при инвентаризацията) излишъци при условията за допускане на компенсацията. А те са налице, когато се установи причинната връзка между констатираните липси и излишъци при направен подробен анализ за възможностите на практика да бъдат заменени едни размери или видове материални ценности с други.

 

Вината се изразява в психическото отношение на дееца към извършеното от него деяние. Лицето е виновно, когато е съзнавало, могло е или е трябвало да съзнава противоправността на своето деяние и неговите вредоносни последици и въпреки това го е извършило. Вината може да се прояви в две основни форми: умисъл и непредпазливост. Тя винаги се предполага и не подлежи на доказване. Върху причинителя на вредата тежи доказването на липсата на вина от негова страна за настъпването на вредоносния резултат.

Основанията за изключване на вината са: непреодолима сила; възражение срещу незаконно или неправилно разпореждане; наличие на фири; нормален производствено-стопански риск.

 

Противоправност на деянието - този елемент от правопораждащия факт на ИОО е налице, когато са нарушени разпоредбите на закона относно правата и задълженията на отговорните лица, правилата за съхранение и разпореждане с материалните и парични ценности и т.н.

Основанията да изключване на противоправността са две: неизбежна отбрана и крайна необходимост

Причинната връзка се изразява в необходимостта вредата да е настъпила в резултат (като последица) на противоправното деяние (действие или бездействие) на лицето.

 

Бюджет и бюджетен процес.

 

Изразът “бюджетно право” се употребява в обективен и субективен смисъл.

Обективното бюджетно право е онази част от действащото финансово право, чиито норми установяват структурата на бюджета на РБ и регулират отношенията, които възникват при неговото съставяне, изпълнение, приключване и отчитане.

Бюджетните норми и бюджетните правоотношения притежават белезите, присъщи на финансовите норми и финансовите отношения. Едновременно с това те получават допълнителна характеристика поради връзката им с бюджета на РБ и неговите особености като звено от финансовата система на страната.

Съобразно характера на регулираните от тях отношения нормите на бюджетното право биват материални и процесуални:

-материалните уреждат отношения, свързани с установяване размера на бюджетните приходи и тяхното разходване;

-процесуалните уреждат начина и срока за съставянето на бюджета, неговото разглеждане и приемане, реда на неговото изпълнение и отчитане, както и правата и задълженията на участниците в отделните етапи на бюджетния процес.

 

Субекти на бюджетните правоотношения са: РБ в лицето на НС, Президенството, МС, централните специализирани органи – министерства и други ведомства, местните общински съвети, низовите звена на държавния апарат – учреждения и други.

Характерно за бюджетните правоотношения е и едногодишният срок на тяхната продължителност – те се прекратяват в края на годината поради едногодишното действие на държавния бюджет.

Изразът “бюджетно право” се употребява и в субективен смисъл. В бюджетното законодателство се говори за бюджетни права на общинските съвети в смисъл на правомощия, предоставени на местните органи на държавна власт в областта на бюджетното планиране и неговото изпълнение.

Конституцията на РБ съдържа редица текстове, уреждащи важни въпроси на държавния бюджет – правомощията на висшите органи на власт и управление по съставянето, изпълнението и отчитането на бюджета. Разпоредбите на Конституцията относно бюджета съставляват основата на бюджетното законодателство на РБ.

След Конституцията в основата на бюджетното право стои Законът за бюджета, който обхваща 6 раздела:

  • o общи положения;
  • o съставяне и гласуване на държавния бюджет;
  • o изпълнение на държавния бюджет;
  • o приключване и отчитане на бюджета;
  • o извънбюджетни средства;
  • o преходни разпоредби.

Източници на бюджетното право са и редица подзаконови нормативни актове: постановления на МС, инструкции на МФ и други.

 

Държавният бюджет е основен финансов план за образуване и използване на общодържавния паричен фонд на РБ.

Държавният бюджет заема основно, определящо място измежду различните финансови планове поради мобилизиращата му роля за разкриване и използване на паричните средства в национален мащаб. В държавния бюджет се съсредоточава частта от националния доход, предназначена за развитието на икономиката, за повишаване на материалното благосъстояние и културата, за отбраната на страната и издръжката на органите на държавна власт и държавно управление, и други.

 

В системата на държавния бюджет влизат републиканския бюджет, бюджетите на общинските съвети, бюджетът на Държавното обществено осигуряване. Държавният бюджет е единен план на централизираните държавни финанси.

Държавният бюджет се съставя за 1 година – неговото изпълнение започва от 1 януари и приключва на 31 декември.

Държавният бюджет се гласува от НС и добива силата на закон. НС издава т.нар. Закони за бюджета. Бюджетните закони са оформени с два раздела: в раздел І е държавния бюджет за новата календарна година, а в раздел ІІ – отчетът за изпълнението на бюджета за календарната година. Изменения в бюджета могат да се извършват само със закон.

Държавният бюджет е ненормативен акт.

 

Бюджетният процес представлява регламентирана от нормите на бюджетното право дейност на държавни органи и учреждения по съставянето, изпълнението и приключването на бюджета.

Бюджетният процес е сложно производство, в което участват различни държавни органи и учреждения. Като производство бюджетният процес е правно нормирана съвкупност от последователни действия на държавни органи и учреждения, които се извършват във връзка със съставянето на държавния бюджет, неговото изпълнение, приключване и отчитане.

Бюджетният процес действа само в течение на една година.

Бюджетният процес се явява начин на осъществяване на материалните бюджетни права, предоставени на РБ и местните съвети.

 

На бюджетния процес на РБ са присъщи редица специфични принципи:

  • единство и пълнота на обхвата на всички приходи и разходи;
  • реалност на запланираните бюджетни средства;
  • гласност и публичност;
  • ежегодност;
  • икономичност и ефективност.

 

Едно от началата, общи за всички етапи на бюджетния процес е това за бюджетната класификация. Тя е задължителна за всички органи, които участват в бюджетния процес, и се състои в разполагането на бюджетните приходи и доходи по строго определени групи в зависимост от източниците на приходите и целевите направления на разходите.

Бюджетната класификация се състои по приходите и разходите от следните подразделения: групи, раздели, мероприятия и параграфи.

При приходите групите изразяват източниците и вида на бюджетните постъпления; разделите обхващат ведомствата, от които постъпват приходи; мероприятията посочват дейностите, в които се създават и реализират приходите; параграфите посочват конкретните форми на бюджетните приходи.

При разходите групите изразяват направлението; разделите обхващат отраслите; мероприятията посочват дейностите; параграфите – конкретните цели на разходите.

Правното значение на бюджетната класификация се състои в това, че дава възможност на всеки етап от бюджетния процес да се установят източникът на приходите и обектът на бюджетното финансиране, а така също и органът, отговорен за първото постъпление в установения срок на частта от бюджетните приходи и ефективното използване на бюджетните средства.

 

Данък – понятие, функции и правна характеристика. Видове данъци.

 

     Данъкът е парично, невъзвръщаемо и безвъзмездно парично плащане, установено едностранно и по общ начин от държавата. Данъкът е редовен бюджетен приход, който наред с другите приходи по бюджета отива за посрещане на публичните потребности.

Данъкът е невъзвръщаем в смисъл, че се плаща без от това да възниква задължение за държавата за връщането му.

Безвъзмездността на данъчното плащане се състои в това, че срещу него не се получава пряк насрещен еквивалент.

Данъкът се определя общо, т.е. за определени групи облагаеми обекти и лица. Данъчното задължение не се възлага с оглед на някакви индивидуално определени платци. Данъчното задължение се установява едностранно от държавата по силата на властническото държавно върховенство.

Данъкът е средство за разпределяне на бюджетните задължения между индивидите според техните данъчни възможности.

Данъкът е принудителна удръжка, извършвана от публичната власт върху имуществото на индивидите предвид на справедливото разпределение между тях на тежестите на държавните задължения.

Френският автор П. Годме дава следното определение “Данъкът – това е изземване на парични средства, осъществявано по принудителен ред от държавната власт, имащ за цел да покрие разходите на обществото и да ги разпредели между гражданите в съответствие с възможностите на всеки”. В това определение на данъка присъстват три основни елемента:

  • o Характер на изземването на данъка – принудително изземване.
  • o Основната цел на изземването на данъка – обезпечаването на държавната хазна.
  • o Размер на данъка – според възможностите на гражданите да участват в покриването на публичните разходи.

Събирането на данъка е принудително само при липса на доброволно изпълнение – поначало данъчните задължения се изпълняват доброволно. Размерът на данъка е съобразен не само с възможностите на данъкоплатците, но и от потребностите на държавата. Пропусната е една друга цел на данъка – неговата социална функция - да бъде регулатор на доходите на гражданите.

 

Основните функции на данъка са следните:

а) фискална функция на данъка - да осигурява необходимите на фиска на държавата финансови средства – да акумулира в централизирания паричен фонд част от националния доход.  Така чрез фискалната функция на данъка се формират приходите на държавата, с които тя посреща публичните разходи;

б) разпределителна функция – чрез приходите на държавата се осъществява преразпределение на част от доходите на физическите и юридическите лица;

в) икономическа функция – акумулирането и разпределението на приходите на държавата, постъпили чрез данъците се извършва за решаването на чисто икономически проблеми, свързани с развитието или забавянето на икономическия растеж, провеждане на структурни изменения в икономиката;

г) контролна функция – тясно свързана с фискалната и разпределителната функция, която изисква организиран контрол за съблюдаването на законите;

д) регулативна функция – чрез повишаване или намаляване на данъците може да се ограничава или стимулира потреблението на населението.

 

Видове данъци:

В зависимост от различните критерии данъците биват няколко вида.

1.Една от основните класификации е в зависимост от обекта на облагане:

-преки – начислявят се и се приспадат директно от доходите на данъкоплатците. Делят се на имуществени и подоходни. Делението на имуществени и подоходни данъци е застъпено още в Конституцията.

-косвени – в закона е предвидено право и е осигурена възможност платецът на данъка да го прехвърли върху други лица. Плащат се под формата на повишена цена. Често не се подозират. Това са определени стопански факти и събития. Делят се на акцизи, мита, ДДС.

2.В зависимост от данъчната ставка (от процента на облагане) данъците биват:

-прогресивни - данъчният размер се изменя по една предварително избрана прогресия и данъчното задължение се изменя прогресивно спрямо данъчната ставка;

-пропорционални - не променя съотношението между доходите, следователно не води до промяна на позициите на стопанските субекти, които те имат на пазара преди и след облагането. Има един и същ данъчен размер независимо от данъчната основа.

3.В зависимост от това в кой бюджет постъпват, те биват:

-републикански;

-местни.

4.Еднократни и периодични.

5.Обложни – трябва да се подаде декларация по ЗОДФЛ и безобложни – не се изискват никакви действия – данъкът се събира автоматично от дохода.

 

Данъчна администрация – статут, правомощия, актове.

 

Основната нормативна уредба относно устройството и правомощията на данъчната администрация се съдържа в Данъчно процесуалния кодекс (ДПК) и някои подзаконови актове.

Данъчната администрация е ЮЛ със самостоятелен бюджет със седалище София.

Основните функции на Данъчната администрация са следните:

  • Ø Да води регистъра на данъчните субекти;
  • Ø Определя данъчните задължения по основание и размер;
  • Ø Установява административните нарушения и налага административни наказания.
  • Ø Разглежда жалби срещу издадени от нея актове;
  • Ø Осъществява дейността по събиране на информация и по откриване на лица, доходи и имущества, които се укриват от данъчните органи.
  • Ø Събира доброволните плащания и извършва други действия, предвидени в ДПК по обезпечаването и събирането на данъчните вземания.
  • Ø Осигурява отпечатването и разпространението на данъчните декларации.

На данъчната администрация не могат да се възлагат други дейности освен предвидените в ДПК. Министърът на финансите осъществява общото ръководство и контрол върху дейността на данъчната администрация.

 

Данъчната администрация се състои от Главна, регионални и териториални данъчни дирекции. В териториалните данъчни дирекции могат да се създават данъчни подразделения и бюра (пунктове). В дирекциите и техните подразделения могат да се създават функционални отдели и сектори, включително и за специализиран данъчен контрол.

Органите на данъчната администрация са:

ü Главният данъчен директор;

ü Регионалните данъчни директори;

ü Териториалните данъчни директори;

ü Началниците на отдели, сектори и подразделения;

ü Главните данъчни експерти;

ü Данъчните експерти;

ü Главните данъчни инспектори;

ü Данъчните инспектори;

 

Органите на данъчната администрация имат следните права:

1. Да извършват данъчни проверки и ревизии и да определят данъчните задължения.

2. Да установяват административните нарушения.

3. Да налагат административни наказания.

4. Имат право на свободен достъп до контролираните обекти.

5. Да изискват и изземват оригинални документи, заверени копия от документи, данни, сведения, справки и други носители на информация от контролираните лица и от други лица във връзка с приходи, доходи и имущества – предмет на данъчно облагане.

6. Да проверяват отчетността на контролираните обекти.

7. Да проверяват счетоводни, търговски или други книги или документи и носители на информация, отразяващи извършваните сделки или услуги, както и документи, свързани с експедиране, транспортиране или получаване на стоки.

8. Да установяват притежаваните парични средства и материални ценности, вземания и ценни книги.

9. Да осъществяват мерки за обезпечаване на доказателствата по реда на ДПК.

10. Да налагат мерки за обезпечаване на данъчните вземания по реда на ДПК.

11.Да изискват от трети лица сведения, документи, извлечения от сметки и други, необходими за извършване на насрещни проверки или ревизии.

12. Да изискват писмени обяснения от ревизираните, проверяваните и от трети лица при спазване разпоредбите на ДПК.

13. Да назначават вещи лица.

14. Да претърсват помещения, използвани от проверяваните лица за осъществяване на тяхната дейност.

15. Да претърсват превозни средства, когато са спрени, както и да спират съвместно с контролните органи за движение по пътищата превозни средства за ревизии.

16. Да изискват съдействие от компетентните органи за извършване на обиск на лица, когато има достатъчно основание да се смята, че те са укрили предмети или книжа, имащи значение за ревизията.

 

Органите на данъчната администрация имат следните задължения:

1.Да се легитимират чрез служебна карта.

2.Да спазват организацията на работа в данъчната администрация.

3.Да пазят в тайна обстоятелствата и фактите, които са им станали известни при или по повод изпълнение на служебните им задължения.

 

Със Заповед №1 на Министъра на финансите се създават 5 регионални данъчни дирекции със седалище както следва: РДД-София, РДД-Пловдив, РДД-Бургас, РДД-Варна и РДД-Велико Търново.

 

Правомощията на главния, регионалните и териториалните данъчни директори са установени подробно в ДПК (чл.237,239 и 240).

 

Главният данъчен директор:

  • Ø Осъществява ръководството и контрола на цялостната дейност на данъчната администрация;
  • Ø Изготвя и дава задължителни за данъчната администрация методически указания, технологии и процедури за осъществяване на дейността й;
  • Ø Анализира данъчните приходи;
  • Ø Участва в подготовката на проекти за международни данъчни спогодби и осъществява дейността по данъчната евроинтеграция;
  • Ø Изготвя становища по проекти на международни договори, съдържащи данъчни разпоредби;
  • Ø Организира анализ на данъчната практика, прави предложения за промени в данъчната политика и дава становища по проекти на данъчни нормативни актове и по прилагането на данъчното законодателство, както и по изготвянето на оценки и становища;
  • Ø Осъществява политиката по управлението и квалификацията на данъчните служители;
  • Ø Планира, разпределя и контролира използването на средствата за финансиране дейността на данъчната администрация;
  • Ø Организира и поддържа система за информация за целите на данъчната администрация;
  • Ø Разяснява данъчното законодателство и съдейства за повишаване на данъчната култура на данъчните субекти;
  • Ø Определя критериите за подбор на подлежащи на проверка и ревизия данъчни субекти;
  • Ø Планира и възлага данъчни проверки и ревизии, включително и за предотвратяване и разкриване на данъчни измами и нарушения;
  • Ø Възлага на специализираните органи за данъчен контрол събирането на информация и откриването на лица, доходи и имущества, които се укриват от данъчните органи;
  • Ø Осъществява контрол върху дейността на длъжностните лица от данъчната администрация и санкционира длъжностните лица, допуснали нарушения;
  • Ø Създава към дирекциите консултативни и учебни центрове;
  • Ø Определя длъжностните лица от данъчната администрация, които издават данъчни и други актове;
  • Ø Упражнява други правомощия, предвидени в ДПК.

Главният директор може да възлага на определени от него длъжностни лица от данъчната администрация изпълнението на тези правомощия.

Той може да възлага на други лица въз основа на договор връчването на данъчни съобщения, приемането на данъчни декларации, обработката им и получаването на плащанията по тях, както и други функции от компетенциите на данъчната администрация.

 

Регионалният директор:

ü Решава жалбите против данъчните ревизионни актове и против действията на данъчните органи;

ü Организира и контролира прилагането на методическите указания по ръководство и контрол на данъчната администрация, издавани от Главната дирекция;

ü Предоставя получените от Главната дирекция планове, указания и други актове и документи на териториалните дирекции в региона за изпълнение на функциите им;

ü Предоставя получените данни и документи от териториалните дирекции на Главната дирекция за организирането и поддържането на системата за информация на данъчната администрация;

ü Организира и извършва на територията на региона дейността по издирването, проучването и събирането на информация за лица, доходи и имущества, които се укриват от данъчните органи;

ü Осъществява контрол върху дейността на длъжностните лица от данъчната администрация на територията на региона;

ü Възлага данъчни проверки и ревизии на територията на региона в случаите, предвидени в ДПК;

ü Налага административни наказания и издава предвидените с данъчните закони и в ДПК актове;

ü Разпределя и контролира използването на средствата, предназначени за издръжката на регионалната и териториалните дирекции.

Регионалният данъчен директор може да възлага на определени от него длъжностни лица от регионалната дирекция изпълнението на тези правомощия.

 

Териториалният данъчен директор организира и ръководи:

qДанъчната администрация;

qПодпомагането на данъчните субекти при изпълнение на данъчните им задължения;

qПриемането и обработването на данъчни и други декларации, предвидени в данъчните закони;

qВъзлагането на извършване на данъчни проверки и ревизии, определянето на конкретните размери на данъчните задължения и данъчните резултати;

qОпределянето, корекцията и/или прихващането на данъчни задължения, възстановяването на надвнесени суми, данъци и резултати за данъчен период, подлежащи на възстановяване, когато това е предвидено в данъчните закони;

qСъбирането и отчитането на данъчните вземания и глобите, наложени от данъчната администрация;

qПредоставянето чрез регионалните дирекции на Главната дирекция отчетна информация.

Териториалният директор налага административни наказания и издава предвидените в данъчните закони и в ДПК актове.

Той може да възлага на определени длъжностни лица от териториалната дирекция изпълнението на тези правомощия.

 

Основната категория юридически факти в данъчното право са данъчните актове. ДПК дава легално определение – данъчни актове по смисъла на този кодекс са актовете, издавани от органите на данъчната администрация, с които се създават права или задължения или се засягат права или законни интереси на данъчните субекти (чл.26, ал.1 ДПК). Ал.2 на чл.26 допълва, че данъчните актове са и решенията за издаване на документи от значение за признаване, упражняване или погасяване на права или задължения, както и отказите за издаване на такива документи.

От теоретична гледна точка по-прецизно е да се каже, че с данъчния акт се признават права или задължения, а не “се създават”, тъй като данъчният акт има декларативно, а не конститутивно действие. Той не създава, а само признава породени по силата на данъчноправната норма (екс леге) задължения на данъчните субекти.

По своята същност данъчният акт е акт по конкретизиране размера на данъчното задължение и с това неговото съдържание се изчерпва. Данъчните органи издават различни документи, но това не дава основание те да се приравняват с данъчния акт. Напълно възможно е данъчният орган да откаже да издаде такъв документ, докато отказ да се издаде данъчен акт е невъзможен.

ДПК изисква данъчния акт да се издава в писмена форма и да бъде мотивиран (чл.108, ал.1 във вр. с ал.5).

Данъчен акт се издава и когато се установи, че данъчното задължение е било определено в по-нисък размер (чл.116, ал.3).

 

Правен режим на данъка върху доходите и данъка върху печалбата.

 

Доходът е обект на данъчно облагане. Облагането на доходите е уредено в Закона за облагане на доходите на физическите лица. Данъчно задължени по този закон са местните и чуждестранните  физически лица и местните юридически лица, посочени в закона.

Местни физически лица, без оглед на тяхното гражданство са лицата:

  • чието постоянно местоживеене е в България;
  • които пребивават в България повече от 183 дни през всеки 365-дневен период.

Местни физически лица са и лицата, които пребивават в чужбина по поръчение на българската държава, на нейни органи или организации, на български предприятия, членовете на техните семейства, както и чужди  граждани, наети в България от други държави или от международни организации.

Чуждестранни физически лица са лицата, които не са местни физически лица.

Местните физически лица са данъчно задължени за доходи, произхождащи от източници в РБ и от чужбина, а чуждестранните физически лица са данъчно задължени за доходи от източници в РБ.

На облагане подлежат доходите на физическите лица, доходите на предприятията на едноличните търговци и доходите на някои предприятия, които са юридически лица.

Доходите биват облагаеми и необлагаеми.

Подлежат на облагане доходите, произтичащи от:

  • трудови правоотношения и от приравнени към тях правоотношения;
  • дейност като ЕТ, независимо дали е регистрирана по ТЗ;
  • занаятчийска дейност;
  • упражняване на свободна професия;
  • извършване на услуги с личен труд (с изключение на занаятчийска дейност или свободна професия);
  • дейности в областта на селското, горското и водното стопанство;
  • продажба и замяна на недвижимо имущество, пътни, въздухоплавателни и водни превозни средства;
  • продажба на акции, дялове и други участия в търговски дружества, в неперсонифицирани дружества и други форми на съвместна дейност;
  • прехвърляне на предприятие на ЕТ;
  • наем, рента и аренда;
  • временно отстъпване ползването на права по договор за лизинг, франчайзинг, факторинг и други подобни;
  • авторски и лицензионни възнаграждения;
  • обезпечения за пропуснати ползи и неустойки с такъв характер;
  • някои лихви;
  • възнаграждения по положен личен труд в дружества и в кооперации и производствени дивиденти от кооперации;
  • дивиденти, доходи от дялово участие и ..................;
  • премии и награди от спортни състезания;
  • други доходи, които не са определени като необлагаеми или не са освободени от облагане по закон.

Облагаемите доходи могат да бъдат парични и непарични. Непаричните доходи се оценяват по пазарната им цена към датата на придобиването им. Доходът във валута се преизчислява в левове по курса на БНБ към датата на придобиването му.

 

Обект на данъчно облагане са и печалбите, което облагане е залегнало в Закона за корпоративното подоходно облагане. Законът урежда облагането на печалбата на местните и чуждестранните юридически лица, включително организациите на бюджетна издръжка, както и на местните и чуждестранните дружества, които не са юридически лица (неперсонифицираните дружества).

Печалбите се облагат с данък върху печалбата за републиканския бюджет и с данък върху печалбата за общините, наричани съответно “данък върху печалбата” и “данък за общините”.

Застрахователните дружества, взаимоспомагателните кооперации, както и чуждестранните лица за застрахователната и презастрахователната си дейност вместо с данък върху печалбата и с данък за общините, се облагат с данък върху застрахователните, презастрахователните и всички други премии и приходи от други дейности, включително несвързаните със застраховането.

Местните ЮЛ и местните неперсонифицирани дружества се облагат за печалбата им от всички източници в страната и чужбина с данък върху печалбата и данък за общините.

Чуждестранните ЮЛ и чуждестранните неперсонифицирани дружества се облагат с данък върху печалбата и с данък за общините за стопанската си дейност в страната.

ЮЛ, които не са търговци, вкл. организациите на бюджетна издръжка и организациите на вероизповеданията, се облагат за печалбата им, получена от сделки, извършвани по занятие, вкл. от отдаване под наем на движимо и недвижимо имущество.

Данъчни субекти по реда на ЗКПО са местните и чуждестранните лица и местните и чуждестранните неперсонифицирани дружества. Данъчните субекти са носители на данъчното задължение.

Данъчно задължени лица по реда на закона са:

  • местни ЮЛ;
  • местни ЮЛ, които не са търговци, когато извършват стопанска дейност;
  • организациите на бюджетна издръжка, когато извършват стопанска дейност;
  • местните неперсонифицирани дружества;
  • чуждестранните ЮЛ, когато осъществяват стопанска дейност в страната, вкл. и чрез място на стопанска дейност;
  • чуждестранните неперсонифицирани дружества, когато осъществяват стопанска дейност в страната, включително и чрез място на стопанска дейност.

Когато свързани лица осъществяват търговските и финансовите си взаимоотношения при условия, които оказват влияние върху размера на печалбата, отличаващи се от условията между несвързаните лица, печалбата се установява и се облага с данък при условията, които биха възникнали за несвързаните лица.

Когато една или повече сделки са сключени с цел отклонение от данъчно облагане, дължимият данък на лицата се определя, без да се взема под внимание частично или изцяло резултатът от тези сделки.

Дължимият данък в предходните случаи се определя в размерите, които биха възникнали при обичайния вид сделки, сключвани при ценови условия на борси, при фиксирани и наблюдавани цени, както и въз основа на статистическата информация за цени.

Когато чрез привидна сделка се прикрива друга сделка, данъчното задължение се определя при условията, които биха възникнали, ако е осъществена прикритата сделка.

Облагаемата печалба е положителна величина, опредена на основата на счетоводния финансов резултат, установен като разлика между приходите и разходите преди определяне на данъците за сметка на печалбата и преобразуван по реда на ЗКПО.

 

(Уточнение: въпросът трябва да се провери и да се допълни от ЗОДФЛ и ЗКПО)

 

Правен режим на данъка върху добавената стойност и акцизите.

 

Сделките също са обект на данъчно облагане. Това облагане е уредено в ЗДДС и в Закона за акцизите.

Съгласно ЗДДС данък добавена стойност се дължи за всяка доставка на стоки или на услуги с място на изпълнение на територията на страната и извършено от данъчнозадължено лице по този закон, за износ, извършен от данъчно задължено лице, както и при внос на стоки, освен когато законът предвижда друго.

Съгласно Законът за акцизите – с акциз се облагат стоките и услугите от местно производство, посочени в специалната тарифа за акцизите, които са предмет на сделки на територията на страната, която включва географската територия на РБ, континенталния шелф и изключителната икономическа зона, с изключение на СБЗ, свободните складове и търговските обекти, лицензирани за валутна търговия. Подлежат на облагане с акциз и внасяните в страната стоки, определени в Тарифата, внасянето на спиртни напитки, тютюневи изделия и течни горива в СБЗ, свободни складове и търговски обекти, лицензирани за валутна търговия. С акциз се облагат и хазартните игри, включени в Тарифата.

Условия за облагане на сделките с ДДС:

q На първо място трябва да се уточни видът на сделката. Сделка по смисъла на ЗДДС са:

  • прехвърлянето на права върху стоки;
  • извършването на услуга от едно лице на друго.

q На второ място трябва да е налице стопанска дейност с цел получаване на приход;

q На трето място мястото на сделката трябва да е на територията на РБ, включително контитенталния шелф и изключителната икономическа зона, без СБЗ, свободните складове и търговските обекти, лицензирани за валутна търговия.

q На четвърто място сделката трябва да е реализирана. Събира се данък само за обем, в който действително е реализирана сделката:

  • ако по сделката настъпят изменения в доставеното количество, данъчният длъжник има право да иска корекция на изчисленията в данъчните фактури;
  • не се начислява данък върху обезщетението за причинени вреди или за неустойки по неизпълнението на един договор;
  • макар и да не е реализирана окончателно сделката, авансовите плащания по нея се облагат с ДДС, защото е налице изпълнение на отделна клауза по сделката, която е реално изпълнена;
  • не подлежат на облагане авансовите плащания по внос на стоката, когато тя минава през СБЗ.

q На пето място формата на сделката – има ли значение за облагането с ДДС формата на сделката? Не. Няма значение дали е в писмена форма. Ако липсва фактура не е възможно да се ползва данъчен кредит. Ако договорът е обявен за недействителен, дори да е налице фактура, данъчният кредит подлежи на връщане.

 

(Уточнение: въпросът трябва да се провери и да се допълни от ЗДДС и Законът за акцизите)

 

Данъчно производство. Издаване, обжалване и изпълнение на данъчните облагателни актове. Санкции за извършени данъчни нарушения.

 

Данъчната дейност се осъществява на основата на определени процесуални правила, съвкупността от които образува данъчния процес.

Данъчният процес е обособен като специфичен особен вид административен процес. В него се обхващат както процесуални правила, въз основа на които се осъществяват чисто административна дейност от страна на данъчните органи, така и административно правораздаване по повод на възникнали данъчни спорове.

Данъчният процес в широк смисъл е дейността по прилагането на данъчнопроцесуалните норми, които спадат към процесуалното данъчно право, като обхваща:

  • o производство по данъчна регистрация;
  • o производство по извършване на данъчни ревизии и проверки;
  • o производство по издаване на данъчни облагателни актове;
  • o производство по обжалване на данъчно облагателните актове;
  • o производство по изпълнение на данъчно облагателни актове;
  • o производство по налагане на обезпечителни мерки;
  • o производство по установяване на данъчни нарушения и налагане на санкции;
  • o административно правораздаване по данъчни спорове (данъчен процес в тесен смисъл).

Във всички посочени производства възникват, развиват се и се прекратяват правоотношения, които са от процесуален характер. Съвкупността от тези производства изгражда понятието данъчен процес.

 

Данъчният процес се развива въз основа на следните основни принципи:

а) законност – прогласен в чл.4 от Конституцията - отнася се до спазването както на материалния, така и на процесуалния закон.

б) принцип на обективната истина – установяването на действителната фактическа обстановка като абсолютно необходимо условие за законосъобразното решаване на въпроса – предмет на съответното производство. Данъчният орган е длъжен чрез активни действия да стигне до обективната истина относно всички факти, които са правно и доказателствено релевантни за данъчното облагане.

в) самостоятелност на данъчния орган – в рамките на своята компетентност данъчният орган сам решава въпросите, с разглеждането на които е натоварен;

г) равенство на страните в производството – изразява се в предоставените им равни процесуални възможности да сочат доказателства, да правят възражения, да обжалват актове и други, с цел да въздействат върху крайния акт на производството;

д) служебното начало – свързан е с принципа на законността и включва задължението на данъчния орган чрез активни действия да осигури бързото и правилно развитие на процеса, т.е. да осигури служебното му движение;

е) бързина и процесуална икономия - предвидени са кратки процесуални срокове, както за данъчните органи, така и за данъчните субекти.

 

Участници, страни и субекти в данъчния процес:

  • Ø Участник – най-широкото от трите понятия – като участник може да бъде определен всеки правен субект, който е носител на процесуални права и задължения, има определено отношение към процеса и изпълнява някаква процесуална роля. Това понятие включва в себе си както субектите на процеса, така и страните.
  • Ø Субекти – всички правни субекти, които могат да встъпят в данъчнопроцесуални отношения и да бъдат носители на данъчнопроцесуални права и задължения.
  • данъчните органи, които встъпват в процесуални отношения по различни поводи. Условие е те да имат данъчна правосубектност, т.е. да бъдат носители на данъчни правомощия, да бъдат носители на данъчнопроцесуални права и задължения. Данъчният орган е главен участник и заема особено място в данъчния процес, и то във всички отделни производства. В някои от тях той е решаващ въпроса орган, а в други – страна в процеса.
  • съдът, когато е адресат на жалба или протест срещу данъчнооблагателен акт, или наказателно постановление и други. Във всички случаи той е решаващ орган, водещият процеса орган;
  • прокурорът, когато протестира издаден данъчно облагателен акт или поддържа подадения протест. Той е субект на процеса, участва като представител на държавата и се ползва с правата на страна.
  • данъчнозадължените лица (ФЛ и ЮЛ) - за да могат да участват в данъчнопроцесуални отношения ФЛ трябва да са правоспособни, да могат да бъдат носители на данъчнопроцесуални права и задължения, а ЮЛ за да бъдат субекти в процеса трябва да бъдат персонифицирани.
  • Ø Страни в процеса са всички правни субекти, които участват в процесуалните правоотношения и чиито права и законни интереси могат да бъдат засегнати от издаваните актове на данъчната администрация или за които те биха породили задължения.

 

Осъществяването на данъчната дейност и издаването на законосъобразни актове е тясно свързано с установяването на обективната истина за фактите и обстоятелствата от значение за всеки конкретен случай. Принципът за дирене на обективната истина повелява да се потвърди или отрече дадено субективно право, т.е. по безспорен начин да се установи, че съществуващият правопораждащ факт е възникнал. Издирването на истината относно всички тези факти става чрез доказването.

Доказването в данъчния процес е съвкупност от процесуални действия, насочени към издирване и установяване с помощта на доказателствените средства на правнорелевантните факти, които са от значение за предмета на съответното производство.

Правнорелевантните факти принадлежат към миналото и се изнасят чрез фактически твърдения, които често пъти се посрещат с отричане, т.е. с насрещно твърдение, че този факт не е настъпил.

Доказването е съвкупност от процесуални действия, насочени да установят истинността или неистинността на твърденията относно тези факти.

Доказателствата са факти от обективната действителност, които са конкретизирани по време и място и са във връзка с подлежащите на доказване факти и обстоятелства, и допринасят за тяхното изясняване.

Най-обща класификация на доказателствата в данъчни процес е:

а) преки и косвени – в зависимост от връзката им с фактите и обстоятелствата, дали пряко или по косвен път установяват същите;

б) според характера на източника, от които постъпват доказателствата, те биват първични и вторични;

в) с оглед на това дали доказателствата установяват наличие на подлежащите на доказване факти и обстоятелства или тяхната липса, те биват положителни или отрицателни.

г) веществени – предметите, които са от съществено значение за решаване на даден въпрос, а всички останали – невеществени;

д) доказателствата се разделят и с оглед на това, дали за възприемането и разбирането им са нужни специални знания (назначават се вещи лица), или са достатъчни обикновени житейски познания.

Като доказателства се приемат само тези факти и обстоятелства, които са събрани по установения от закона ред и с предвидените от него способи, ако изясняват подлежащи на доказване факти и обстоятелства от значение за конкретния случай.

 

Съгласно чл.37 от ДПК данъчното производство обхваща процедурите по издаването, обжалването и изпълнението на актовете на данъчната администрация, посочени в кодекса. Освен това в данъчното производство се включват и контролът, и изпълнението на данъчни актове.

 

Производството по издаване на данъчни актове се отнася за онези актове, с които се определят, изменят или прихващат данъчни задължения, както и за актове, с които се възстановяват внесени данъци и други суми, когато това е предвидено в закон (чл.62, ал.1 ДПК). В чл.63 ДПК законодателят използва понятието “данъчен ревизионен акт” като вид данъчен акт за определяне, изменение, прихващане или възстановяване на данъчни задължения в широк смисъл на думата, но без глобите, налагани от данъчните органи.

Производството по издаване на данъчен ревизионен акт (ДРА) може да започне по следните начини:

q с възлагане на данъчна ревизия;

q с подаване на декларация, когато данъчният орган трябва да определи размера на данъка чрез изпращане на съобщение, имащо значението на ДРА.

Не се образува производство по издаване на данъчен ревизионен акт, когато данъчната декларация има установително действие.

Първият начин на образуване на производството за издаване на ДРА включва в себе си като производство извършването на данъчна ревизия или данъчна проверка.

Данъчните ревизии се делят на видове с оглед обхвата на задълженията и на периода.

Данъчната ревизия може да бъде:

ü пълна с оглед на обема на проверяваните задължения и на проверявания период;

ü пълна с оглед на проверяваните задължения и частична с оглед на проверявания период;

ü частична с оглед на проверяваните задължения и пълна с оглед на проверявания период;

ü частична с оглед на задълженията и с оглед на периода.

Като самостоятелен вид трябва да се разглежда данъчната ревизия, която наред с данъчни задължения обхваща факти, обстоятелства, доходи и имущества, декларирани от данъчните субекти.

Данъчните проверки се възлагат било за проверка на отделни факти и обстоятелства от значение за данъчното облагане, било в определени стопански и търговски обекти.

Данъчните проверки могат да бъдат:

ü ежедневни, текущи и периодични, щом като се правят по отношение на отделни стопански и търговски обекти;

ü насрещни, когато са свързани с проверка на друго лице, а не на данъчния субект;

ü извършвани във връзка с прихващане или връщане на суми;

ü извършвани по делегация, когато в хода на данъчна ревизия трябва да се установят факти и обстоятелства, свързани с дейността на ревизирания данъчен субект, осъществявана от него или негови поделения или в обекти в района на друга териториална дирекция.

Данъчните ревизии се възлагат с писмен акт от органите по реда на чл.68 от ДПК, а по отношение на данъчните проверки не е предвидена процедура по възлагане.

 

Първият вид актове, които се издават след извършване на данъчна ревизия, са данъчните ревизионни актове (ДРА) за определяне на данъчни задължения. След приключване на данъчна ревизия не се съставя акт  за констатации, а направо се преминава към издаване на данъчен ревизионен акт. ДРА трябва да бъде издаден в писмена форма и да съдържа определени реквизити, изчерпателно изброени в чл.108, ал.1 от ДПК, а именно:

  • наименование на органа, който го издава;
  • наименование и номер на акта;
  • фактическите и правни основания за издаване на акта;
  • имената и длъжностите на ревизиращите данъчни органи;
  • данните за ревизирания данъчен субект;
  • направените констатации и основанията за тях;
  • опис на приложените доказателства и иззетите документи и вещи;
  • заключителна част, в която се определят задълженията, начинът и срокът за изпълнението;
  • пред кой орган и в какъв срок може да се обжалва.

Мотиви на ДРА са направените констатации.

Последица от издаването на ДРА е, че започва да тече срок за доброволно плащане.

Освен издаването на ДРА по посочения общ ред, ДПК предвижда и издаване на ДРА в особени случаи. В чл.109 ДПК се дава свобода на данъчния орган да установява фактическата обстановка и да определя по преценка конкретния размер на данъка, като взема предвид различни обстоятелства.

 

Вторият вид актове, които се издават след извършване на данъчна ревизия или проверка, са данъчните актове за възстановяване или прихващане на суми или за отказ за възстановяване или прихващане на суми. Начало на производството по прихващане или връщане на суми може да бъде поставено по инициатива на данъчния орган или по писмено искане на данъчния субект. Производството може да приключи с:

  • данъчен ревизионен акт, който се издава в 7-дневен срок от приключването на данъчна ревизия. ДРА има реквизитите по чл.108 ДПК, но вместо задължения в разпоредителната част се съдържат права или отказ от уважаването на права;
  • данъчен акт, който се издава в 2-седмичен срок от постъпването на искането и след извършване на данъчна проверка.

Актовете трябва да са мотивирани.

 

Третият вид актове са постановления или разпореждания за налагане на обезпечителни мерки. В хода на данъчната ревизия могат да бъдат наложени мерки за предварително обезпечаване на данъчни вземания. Налагането може да бъде извършено по два начина:

  • с постановление на съответния териториален данъчен директор по предложение на ревизиращия орган при условията и с налагане на мерки съобразно ал.3 и ал.4 на чл.108 ДПК.
  • с разпореждане при условията и с налагане на мерки съобразно чл.109, ал.9 и 10 ДПК.

 

Административен контрол:

Данъчният ревизионен акт може да се обжалва изцяло или в негови отделни части в 14-дневен срок от връчването му пред съответния регионален данъчен директор. Жалбата се подава чрез териториалната данъчна дирекция, в която данъчният субект е данъчно регистриран. Към жалбата се прилагат писмените доказателства и се посочват всички други доказателства, на които се основават доводите на жалбоподателя.

Жалбата и приложенията към нея следва да отговарят съответно на изискванията на чл.122 и чл.123 ДПК. Ако не са изпълнени тези условия, данъчният орган уведомява жалбоподателя за отстраняване на нередовностите в 7-дневен срок от получаване на съобщението, като при неотстраняване на нередовностите в този срок жалбата се връща и производството се прекратява.

Директорът на данъчната дирекция, чрез която е подадена жалбата, е длъжен в 7-дневен срок от получаването й да я изпрати заедно с комплектованата данъчна преписка на съответния директор на регионалната данъчна дирекция. Жалбата има т.нар. деволутивен ефект, т.е. пренася спора пред регионалния данъчен директор. Директорът на териториалната данъчна дирекция няма право да измени данъчния ревизионен акт след постъпването на жалбата, т.е. отпаднало е правото на “отзив”. Когато е направено искане за спиране, то също се прилага  със съответните доказателства. Регионалният данъчен директор разглежда жалбата по същество и се произнася с мотивирано решение в 30-дневен срок от получаването й. С решението той се произнася по искането за спиране на изпълнението, когато такова е направено. Директорът може да потвърди или да отмени изцяло или частично данъчния ревизионен акт в обжалваната част. Когато се установи, че издаденият данъчен ревизионен акт е незаконосъобразен и вместо него трябва да се издаде друг акт, директорът на регионалната дирекция отменя обжалвания акт и връща преписката на съответния териториален данъчен директор от региона за нова ревизия и за издаване на новия данъчен ревизионен акт със съответни задължителни указания. Препис от решението се изпраща на жалбоподателя в 7-дневен срок от постановяването му, но не по-късно от 7-дни след изтичането на 30-дневния срок по ал.1 на чл.120 от ДПК.

 

Съдебен контрол:

Данъчният ревизионен акт в частта, която не е отменена с решението на регионалния данъчен директор, може да се обжалва чрез регионалната данъчна дирекция пред окръжния съд по местонахождението й в 14-дневен срок от получаването на съобщението по чл.120, ал.4 или от изтичането на срока за изплащане на решението. Когато преписът от решението е изпратен след установените срокове, срокът за обжалване тече от получаването на решението. Следователно съгласно ДПК данъчният ревизионен акт подлежи на съдебен контрол.

Съгласно чл.121, ал.2 ДПК данъчният ревизионен акт не може да се обжалва по съдебен ред в частта, в която не е обжалван по административен ред. Не може да се обжалва по съдебен ред данъчен ревизионен акт в частта, в която жалбата е изцяло или частично уважена с решението на директора на регионалната данъчна дирекция. Чл.122 и чл.123 ДПК определят съдържанието и приложенията към жалбата. Регионалният данъчен директор е длъжен в 7-дневен срок от получаването на жалбата да я изпрати  на съответния окръжен съд заедно с неговото решение, данъчната преписка и приложенията към жалбата. Ако жалбата е нередовна, на жалбоподателя се дава 7-дневен срок с указания за отстраняване на недостатъците. Когато жалбата е просрочена или недостатъците не са отстранени в срок, тя се връща на жалбоподателя с решение на регионалния данъчен директор, което подлежи на обжалване с частна жалба пред съответния окръжен съд. По частната жалба съдът се произнася с определение, което не подлежи на обжалване.

Окръжният съд остава жалбата без разглеждане в следните случаи:

v когато е подадена против ДРА, който  изцяло или отчасти не е обжалван по административен пред;

v когато е просрочена;

v когато е оттеглена от жалбоподателя.

ДПК установи някои особени правила на съдебното производство по данъчни дела. В 7-дневен срок от образуването на делото съдът се произнася в закрито заседание по допускането на посочените и представените от страните доказателства и насрочва делото не по-късно от 30 дни от образуването. В призовката за първото по делото заседание се посочва и датата на евентуалното второ заседание по делото, което не може да бъде по-късно от 15 дни след първото заседание. Актът, с който жалбата се оставя без разглеждане, подлежи на обжалване с частна жалба, която се разглежда от ВАС в закрито заседание. Определението не подлежи на обжалване.

Обжалването на акта пред съда не спира неговото изпълнение, освен ако е спряно от данъчния орган. Изпълнението може да бъде спряно от окръжния съд при условията на чл.118, ал.2, т.е. ако се представи обезпечение в размер на главницата и лихвите.

В съдебното производство по данъчни дела могат да бъдат събирани всички допустими по този кодекс доказателства. Съдът решава делото по ревизионен акт в обжалваната част или отхвърля жалбата. ДПК изчерпателно е предвидил случаите, при които съдът отменя акта и изплаща преписката на съответния данъчен орган за решаване на въпроса по същество със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

По реда на обжалването на данъчните ревизионни актове се обжалват и другите данъчни актове, доколкото в този кодекс не е предвидено друго.

 

Касационно производство пред ВАС:

Решението на окръжния съд подлежи на касационно обжалване пред ВАС. Касационната жалба се подава чрез съда, чието решение се обжалва, в 14-дневен срок от датата на съобщението, че решението с мотивите е изготвено. Делото се разглежда в открито заседание от 3-членен състав. Делата се разглеждат с участието на прокурор. Съгласно чл.132, ал.3 ДПК в касационното производство не се допускат доказателства., но тъй като ВАС не би могъл да реши спора без представянето на необходимите доказателства следва да се приложи чл.38 ЗВАС, съгласно който в касационното производство се допускат само писмени доказателства.

 

Съгласно чл.134 на ДПК заинтересованата страна може да иска отмяна на влязло в сила решение при условията и реда на чл.231 ГПК.

 

Изпълнение на данъчните вземания:

1.На първо място ДПК урежда доброволното изпълнение на данъчните и другите публични задължения – чрез плащане в брой или безкасово по съответната сметка в законоустановения срок (чл.145, ал.1) Ако задължението не бъде изпълнено в законоустановения срок и не са предприети мерки за обезпечаване на вземането, преди да бъдат предприети действия за принудително събиране на вземането, съответният орган изпраща покана до длъжника да плати задължението си.

2.Отсрочване и разсрочване на данъчни задължения – по искане на длъжника може да се разреши плащането на дължимите суми да се извърши изцяло до определен краен срок (отсрочване) или да става на части (разсрочване) съгласно определен от данъчните органи погасителен план.

3.Обезпечаване на публични вземания – подлежат на обезпечение установените и изискуеми публични вземания. Обезпечение се извършва, когато без него ще бъде невъзможно или ще се затрудни събирането на установеното публично задължение, включително когато е разсрочено или отсрочено. Обезпечението се налага с постановление на публичния изпълнител:

а) по искане на данъчния орган, установил задължението, по отношение на актове, издадени от данъчната администрация;

б) по искане на компетентния орган, издал акта за установяване размера на публичното вземане;

в) когато не е наложено обезпечение или наложеното обезпечение не е достатъчно, след получаване на акта за установяване на публичното вземане.

За искането за обезпечение не се уведомява длъжника.

Съгласно чл.162, ал.1 постановлението за налагане на обезпечителна мярка се издава в писмена форма и урежда неговото съдържание. Важна гаранция за правата на данъкоплатците е предвидената възможност постановлението да се обжалва в 2-седмичен срок пред директора на Агенцията за държавни вземания, който се произнася с мотивирано решение в 14-дневен срок.

Постановлението, с което се налага обезпечението, не може да бъде спряно поради обжалването му.

Обезпечителните мерки са:

  • възбрана върху недвижими имоти;
  • запор на движими вещи и вземания на длъжника;
  • запор на сметките на длъжника и стоките в оборот.
  • други подходящи мерки.

4.Принудително изпълнение – изпълнителни основания – принудително изпълнение за данъчните вземания се предприемат въз основа на :

а) данъчен акт, срокът за доброволно изпълнение на който е изтекъл;

б) данъчна декларация, по която е изтекъл законоустановеният срок за плащане на задължението;

в) данъчно съобщение за определя на данък, срокът за плащането по което е изтекъл;

г) влязло в сила наказателно постановление на данъчен орган;

д) в случаите на чл.63, ал.3 – това са случаите, когато задължението за плащане на данък възниква във основа на самата декларация.

Принудителното изпълнение се насочва върху цялото имущество на длъжника, с изключение на:

  • вещите за всекидневна употреба на длъжника и неговото семейство, необходимата храна, топливо, работен добитък и предмети за упражняване на занятие или дейност;
  • единственото жилище на длъжника, освен ако е търговец, като ако жилищната площ е повече от 30 кв.м. за длъжника и за всеки от членовете на семейството му поотделно, разликата се продава, ако при тези условия жилището е реално поделяемо;
  • сумите по сметки в банки до размер 150 лева за всеки член от семейството;
  • земеделските земи – до една четвърт от притежаваните, но не по-малко от 3 дка, обработвани пряко от собственика или от член на семейството, както и необходимия за обработването им инвентар;
  • трудово възнаграждение, обезщетение по трудово правоотношение, пенсия или стипендия – в размер до 150 лева месечно.

Принудителното изпълнение на вземанията по реда на ДПК се извършва чрез:

  • изпълнение върху парични средства в банките;
  • изпълнение върху вземания на длъжника;
  • изпълнение върху движими и недвижими вещи.

 

Административни нарушения и наказания в данъчното право:

Данъкът не е санкция, а редовен бюджетен приход, предвиден от Конституцията. Няма никакви специфични данъчни санкции. Дори когато санкцията се определя в съотношение към дължимия данък, касае се за типична административна санкция – глоба, респ. имуществена санкция. Също така няма никаква специална процедура по установяването на нарушенията и налагането на административните наказания – данъчните закони препращат към ЗАНН.

Административните нарушения в данъчното законодателство могат да бъдат систематизирани в две големи групи: нарушения, свързани с установяването на данъка, и нарушения, свързани с изпълнението на данъчните задължения.

Основните задължения, свързани с установяването на данъчния дълг, могат да се изразят в неоказване на дължимото съдействие на данъчните органи от страната на задължените субекти. Съдействието, което данъчните субекти дължат на данъчната администрация, се проявява в две основни форми: задължение за данъчна регистрация и задължение за подаване на данъчна декларация. Нарушението на тези задължения се изразява в бездействие на данъчно задължените лица.

  • Ø данъчен субект, който е задължен по реда на ДПК да се регистрира данъчно и не стори това в законоустановения срок, се наказва с глоба от 50 до 500 лева;
  • Ø друг състав на административното нарушение е неподаването на данъчната декларация в срок – в този случай ЗКПО предвижда имуществена санкция до 1000 лева за ЮЛ, а съгласно ЗОДФЛ физическо лице, което не подаде данъчна декларация в предвидените срокове се наказва с глоба до 500 лева;
  • Ø някои от данъчните закони предвиждат санкции за неплащане в срок на данъчните задължения. Който не внесе пълния размер на данъка, се наказва с глоба в размер на 2% от сумата на невнесения данък, но не по малко от 50 лева – за физическите лица и имуществена санкция в същия размер за ЮЛ и ЕТ;
  • Ø освен данъчно задължените лица, субекти на административнонаказателна отговорност могат да бъдат и длъжностни лица.

 

Установяване на нарушения и налагане на административните наказания

1.Образуване на административнонаказателно производство.

Производството за налагане на административни наказания в данъчното право, се образува със съставянето на акт за установяване на административното нарушение. Установяването на данъчното нарушение се извършва със съставянето на акта от данъчните органи – съгласно чл.266, ал.2 ДПК данъчните органи съставят актове за установяване на извършените нарушения. Този акт е констативен акт. Той изпълнява три функции:

-с акта се повдига обвинение срещу извършителя на данъчното нарушение;

-актът констатира по официален ред извършеното нарушение;

-с депозирането на акта се сезира компетентния орган да наложи административното наказание, следователно служи като изходно положение за задвижване на административнонаказателната репресия.

2.Издаване на наказателното постановление.

Основен етап от производството за налагане на административни наказания е издаването на наказателното постановление. В данъчното законодателство този въпрос е решен последователно. Така съгласно чл.266, ал.2 ДПК наказателните постановления се издават от главния директор на данъчната администрация или от упълномощено от него длъжностно лице и се връчват на нарушителите в 7-дневен срок от издаването им по реда на този кодекс.

Евтини почивки в
България, Гърция, Турция, Италия и Хърватия


Bookmark and Share

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *