Алпинеум за моите съседи – Есе

Алпинеум за моите съседи

Валери Станков

Прекопах градинката пред входа на блока. Просто бях на кеф, нарамих лопатата и се смъкнах долу, наточен да свърша нещо за благото на съседите. И за себе си, разбира се, едно разкършване на раменете за мъжа никога не е излишно. Забих лопатата в меката от дъждовете, но вече изпръхнала пръст, натиснах, обърнах - и мигом покрай мен се понесе дъхът на прясно отворена земя. После пак. И пак. Копаеше се лесно, лопатата режеше на черни и мазни филии влажната пръстчица. Поех дълбоко въздух. И обърсах с опакото първата браздулица пот. В същия миг ми се стори, че не точно аз, а душата ми пие отдавна забравени мириси и се мъчи да литне над моя, затиснат от тонове тухли, ледени панели, алуминий, желязо и стъклопласти, живот.
Всяка пролет ме спохожда това настроение - да свърша нещо хубаво за съседите. Не че имам готини съседи, дори напротив, понякога ми идва да ги удуша с голи ръце, но просто ми се ще да си помисля, че могат да бъдат и такива. На кого не му се иска, като си види съседа, душата му да трепне радостно? Обаче - не и не! Копам и гледам как блокът започва да се събужда, първите бабички излизат с бастунчетата си за мляко, куцукат към онзи ментарджия, който всяка заран се смъква с грохналия си опел от близкото село и продава в махалата каращисаната си с чешмяна водица стока. После изскачат кучетата, сподирени от гурелясалите и още сънени кучкари. Подмамено от дъха на рохката копан, кучето се облекчава в прясно обърнатата пръст, души ми крачолите и офейква да подмокри близките джанти. Накрая ще излязат шофьорите, нали знаете, събота е ден на кварталния автомонтьор - във всеки мъж дреме по един такъв съботен майстор, който вдига капака на жигулката, запалва цигара и попритяга едно-друго. Понякога само отваря капака, запалва цигарка и гледа. Колкото да не е вкъщи.
Копая и си мисля кой ще бъде първият, който ще излезе от входа, ще се спре край градинката и ще каже браво, комшу, намери се най-сетне някой, който да даде пример, я гледай кво хубаво става, ама не пазим, брей, пак ще го отъпчат говедата, лош народ станахме, много лош - или нещо подобно, колкото да не отминава без приказки. Вместо това таксиджийската диспечерка от петия етаж пак ръсва пепелника със снощните фасове право върху прекопаното, а оная моряшка курва от осмия, чийто пенсиониран Летящ холандец всяка нощ крещи ляво на борд и пълен напред и се напикава от пиене по стълбите и в асансьора, за пореден път се опитва да ми строши черепа с празната бутилка от снощната водка.
Господи, хубави са ми съседите, мисля си и натискам лопатата. Като свърша, ще мина с търмъка, а сетне ще бучна здравец, латинки и теменужки, и вместо да го изхвърлям на боклука, ще изкарам най-сетне от качето онзи древен кактус в хола, ще го засадя отпред, да види и той слънце, лято и топлинка, а край него ще наредя камъни от морето, да стане истински алпинеум. Браво, мойто момче, похвали ме баба Еленка, будната съвест на квартала, сега остава някой да те почерпи една бира!
Не ща бира, Господи, искам си кактуса, казах си на другата заран, когато, вдървен от мускулна треска, с пришки на несвикналите си на тежък бач длани слязох пред блока да си видя творението. Нали е казано, божем, шест дни работи, а на седмия, докато си почиваш, спри и се порадвай на творението си. Тоест - на алпинеума. Е, какво пък. Огромният кактус, чието трийсетгодишно коренище пръскаше обръчите на черничевото каче в хола, от снощи сигурно красеше нечия вила. Нито кактус. Нито алпинеум. Единствено камъните от морето белееха като изкъртени зъби. Изпотъпкан здравец. Смачкани теменужки. Шепа фасове край латинките. И строшена върху камъните бутилка от водка.
А на мен ми останаха само разкършените рамене и гадното усещане, че, като стисна ръка на някой съсед, се здрависвам с кактус.

 

 

Bookmark and Share

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *