Барух Спиноза - биография
Барух Спиноза
Холандски философ. Роден на 24 ноември 1632 г. евреин. Завършва училище за равини. Интересува се от математика. Спиноза изказва публично усъмняване в религиозните писания. Санкциониран е с малко отлъчване. Предлага му се пенсия, ако спре да критикува публично религията. По-късно е окончателно отлъчен от еврейската община. Това поражда необходимост да се мести от едно място на друго. През деня работи като шлифова лещи, а вечер пише своите произведения на свещи. Той е доблестен, свободомислещ, отказва се от много облаги. Говори за въздържание от занимание с религия. Отказва на френския крал да му посвети едно произведение. “Аз мога да посветя произведение само на истината”. Умира на 21 април 1677 г. Става емблиматичен за цяла Холандия.
Основни произведения с философско значение: “Кратък трактат за Бога, човека и неговото блаженство”, “Трактат за усъвършенстване разума”, “Принципи на декартовата философия доказани по геометричен начин”, 1670 – “Богословски и политически трактат” – издава го анонимно; основно произведение му е “Етика изложена по геометричен начин” – опит да геометризира човешките отношения, “Политически трактат”
Произведенията на Спиноза са забранени като кощунствени. Издаването им бива осъществено едва втората половина на 19в. Философските схващания на Спиноза изразяват социалните и културни промени, преходи, подема на буржоазията, на новите производствени отношения. “Желая да насоча всички науки към една цел … съвършенство на … За тази цел философията може да обедини медицина, механика…”
Приема, че философията трябва да е дедуктивна. Опитът да се математизира цялото знание е израз на рационализма на Спиноза. Посочва, че “всяка философия поставя за цел да се постигне общия, естествен порядък към който се отнася човека” Човек трябва да усъвършенства своя живот. “Природата винаги и навсякъде е една и съща… нейната действителност се определя от правилата на самата природа” Опит по философски да определи монизма. Онтологически възгледи за субстанцията. Спиноза предявява изисквания към философската мисъл: 1. Строгост и точност на определенията; 2. Последователност и непротиворечиво следване на основните принципи. Изхожда от определенията на Декарт за субстанция (че е нещо абсобютно и не се нуждае от нещо друго за своето съществуване). “Под субстанция разбирам нещо, което се разбира чрез себе си”
”Щом като субстанцията не се нуждае от нищо друго, то следва да съдържа в себе си своята причина. Субстанцията е вечна, непородена и безкрайна, не може да съществува външно с нещо друго, защото ще ограничи, определи…” ,“Субстанцията не може да има причина вън от себе си, следователно ще е определена, следователно няма да е субстанция, следователно субстанцията е само една, защото ще се ограничава една от друго”
”Тя съществува необходимо” Тези дефиниции задължават да я приемем “тъждествена с цялата природа…. Тя е Бог.”
”Освен Бог никаква субстанция не може да съществува”
Спиноза нарича субстанцията Бог, но тя за него е природа. Бога при Спиноза не е свръхестествена личност. Бог не обладава нито вола, нито разум = материална природа. Назоваването на субстанцията Бог няма теологичен смисъл. Защо се именува Бог? Защото това е парадигмата на времето. На него се вменява творческата природа. Творческата природа е Бог. Субстанцията е творящата природа, за разлика от сътворената. “Спиноза използва Божието име, за да утвърди природното творчество” – Хегел. “Самия Бог при Спиноза се явява материалист”.
Спиноза вменява една атеистичност. Като много други философи на новото време приема и отстоява, че атеистичност е възможна като философско размишление, следователно за Спиноза атеизма е за знаещите, а за тълпата трябва да има религия. Спиноза не може да не се съобрази с налаганата рамка, за да изрази философската си позиция. Чрез Бог опитва да изясни същността на сътвореното.
Субстанцията при Спиноза, като причина сама за себе си, се разглежда като достатъчна причина за всичко друго съществуващо. “Субстанцията на Спиноза е безкачествена причина на всичко съществуващо, метафизическо пространство, подобно на всяка една същност. Субстанцията за Спиноза се отъждествява с всеобщото единство, защото би се оказала вън от природата на прирадното цяло”. – Фишер.
Спиноза е представител на рационализма и на детерминизма на новато време, което снема всяка претенция към абсолютизиране на единичното. Ако нещата са неповторими, то те няма да могат да съществуват заедно.
По отношение на творящата природа Спиноза конкретизира проявите на субстанцията в категории – атрибути, модуси.
Атрибутите изразяват безкрайната, многолика същност на природата. Това са основните, необхозими качества. “Атрибутът е обективно, неотнемаемо качество, познава се от самото себе си”
За първи път Спиноза дава едновременно гносеологическо и онтологическо определение за атрибута. 1. То е необходимо, съществено свойство на субстанцията; 2. Това, което човек си представя, как се проявява субстанцията.
Атрибути на субстанцията – протяжност и мислене. Приема мисленето за абсолютно, самостоятелно явление, обяснява се чрез самото себе си. Мисленето като атрибут на субстанцията е характеристика на всяко действително. Мисленето като атрибут не е присъщо само на човека. Тук има един момент, който може да се мистифицира, пантеизъм.
Модусите са конкретни неща, породени от нещо друго и преминаващи в нещо друго.
Субстанция – се проявява - Атрибут – се конкретизира в отделните неща – Модус.
Разглежда конкретното съществуване като случайно, като несъществено проявление на субстанцията.
Според Спиноза няма модуси, които да не изразяват субстанцията като протяжна и мислеща. “Всяка вещ за Спиноза е конкретизация на рода, Но в гносеологически план трябва да се намери общото.”
Свързването на онтологическото и гносеологическото при атрибутите и модусите е една от най-ценните диалектически страни на Спиноза. Всяко определение на категориите има и двата смисъла. Разкриването на субстанцията, природа на нещата е едновременно разкриване като всеобща същност и истина за действителността.
Атрибутите са едновременно: 1. Общи характеристики на субстанцията; 2. Това, което човешкия ум си мисли като съществено в сещата.
Модусите са: 1. Конкретен израз на субстанцията; 2. Единствения обект, чрез който човешкото познание разкрива природата и на атрибутите и на субстанцията.
Това става обект на много коментари. Преобладават негативните като смесване на понятията. Хегел ги приема и ги доразвива.
За Спиноза човек е модус от особен вид, защото при него най-ярко се проявява мисленето. Човешката душа е съвкупност от духовното.
ГНОСЕОЛОГИЯ: За разлика от Хобс и Декарт, според Спиноза самият факт на сетивната достъпност, говори достатъчно за сетивна действителност.
Съществуват три вида познание:
СЕТИВНО – мнение, въображение; сетивните идеи дават непълно познание. Нарича ги фиктивни, смътни идеи. Липсва достатъчно адекватно познание. Нарича ги и общи, родови идеи, чрез които се фиксира обичайното право в човешкото общуване. Истинни са само тези идеи, които имат вътрешни признаци за своята истинност. Критерий за истинността са само онези идеи, които отговарят на възможностите на човешкия разум.
”Общите понятия са самоочевидни истини и лежат в основата на разсъдъчното познание” РАЗСЪДЪЧНА степен – разсъждаване върху сетивните, родовите идеи.
ИНТУИТИВНО познание – предна разсъдъчна интуиция, тя не е противопоставена на разума, а е най-висша проява на рационалните прояви на човека.
В съвременната литература преобладава ирационалното разбиране. За Спиноза човешкият разум е и гарант за истинността на познанието. Гарант е и човек да достигне до познанието. Нещата са случайни само във въображението на човека. Разумът има отношение към необходимостта. Източник на заблуждения са сетивните идеи, общите / родови понятия. Примери:
погрешна представа за случайността.
Човек има склонността да разглежда всички явления от позиция на някакви цели
От погрешната представа на човек за свободата на човешката воля. Отрича волята като самостоятелна способност на човешката душа. Съществуват само отделни желания, имащи определени причини. Човек нарича воля съвкупността от своите желания.
Гносеологията е свързана с учението за афектите (състояние и на тялото, и на духа). Афектът е проява на самосъхранение. Човек “се стреми да пребивава в своето съществуване и да го запазва …” В човешките афекти “се конкретизират определени положения на човека като сложен модус сред други модуси” Страстите са пасивни афекти, възникнали на основата на сетивните възприятия. Човешкото съществуване е преодоляване на едни или други страсти и афекти.
Основна задача на философията му като практична е опитът да се ограничи влиянието на афектите и страстите. Това е възможно чрез знанието, просветата. Само незнаещият се оневинява с безпомощността си пред страстите. Тяхното овладяване чрез познанието е първата стъпка към човешката свобода. Истинското познание има решаваща роля в превръщането на необходимостта в свобода. “…човек е принудено нещо, но като мислещо нещо е във възможност да познае причинно-следствените връзки и така да постигне своята свобода\", т.е. да избира модела на своето поведение.
Един или друг афект е причинен от множество причини. Познавайки нещата като необходими и неизбежни, човешката душа има власт над афектите и страстите. Човешката душа, от една страна, е пасивна, а, от друга, активна – да действа, съгласно знанието за причинно-следствените връзки. “Човек може и трябва не само да обяснява нещата, но може и трябва разумно да реализира своя живот” Най-популярна форма на свободата е правото на избор. Човек трябва да организира своето поведение, съществуване в хармония с природата.
Отъждествяването на правилното с доброто и красивото дава отражение в етиката и естетиката на Спиноза.
Спиноза отъждествява общество и държава, смятайки, че не са Божия промисъл, а продукт на човешката договореност, т. е. да претвори природните закони/хармонии в социални. “Както човек се удивлява от природната хармония, така може да сътвори и човешките отношения” Красивото и доброто са социална хармония. Спиноза се опитва от разумните човешки достижения да изведе разумност на общуване. Той е за силната държавна власт, за изпълнение на договореностите. Властта не може да се намесва в интимния живот на човека – фиксира се правото на самоопределение, свободата на мисълта и словото - тези свободи не могат да се ограничат от никакви авторитети. Говори за гражданско състояние, разумно общуване.
Отношение към религията – смята, че религиозността е следствие от незнанието на причинно-следствените връзки и това поражда страх. Властимащите злоупотребяват с човешкия стах от неизвестността и затова Спиноза е отлъчен от църквата. Като преодоляване на страха – вярата в свръхестественото – в Бог. Свещените писания трябва да се разглеждат като конкретни исторически документи, трябва да се знаят авторите и за кого са писани. Общочовешките измерения се извеждат на ниво святост.
Ролята на религията и религиозните институции “под формата на религия, където се внушава на хората да почитат своите царе като богове” Философските разсъждения на Спиноза за Бог имат умозрителен характер, отнасят се до знаещите философи, а не до тълпата. Религията и институциите са механизъм за социално управление. Едното разграничава като атеизъм, а другото, като опит за научнообосновано обучение. Познанието е различно достъпно за различните хора (знаещи и незнаещи), така и свободата е различно достъпна. Постановките му често се използват като аргумент.
Онтология. “Свободата е осъзната необходимост”
Спиноза прави първи опит да предложи един обоснован философски плурализъм, тръгвайки от рационализма на Декарт. Според Спиноза същинската философия може и трябва да е строго дедуктивна (във вариант на едно геометризиране). Целта му е постигане на общият естествен порядък като самия човек. Порядъка е безкраен космос, материален свят. Природата винаги и навсякъде остава една и съща – акцентира се върху повтарящото.
Субстанцията (като Декарт) определя като същност, която в своето определение не се нуждае от нищо друго. Спиноза като последователен логик и математик твърди, че щом като субстанцията не се нуждае от нищо друго следва, че тя трябва да се съдържа в себе си. Субстанцията е вечна, непородена и безкрайна, тя не може да съществува с нищо друго, защото това би я ограничило. Тя трябва да се мисли като единна. Философския монизъм по необходимост следва от субстанцията и постулатите на рационализма. Смята, че Декарт не довежда до край проведения рационализъм. Субстанцията съществува по необходимост тъждествена с цялата природа и доколкото е иманентна същност тя е Бог. Бог при Спиноза не оправдава нито разума, нито волята, следователно е тъждествен на материалната природа. Субстанцията е свързана с творческата природа, за разлика от сътворената природа. Творящата природа е Бог, но Бог у Спиноза субстанциално се различава от религиозния Бог. При Спиноза Бог не е личност, няма собствена воля, следователно не може да се разглежда по собствена преценка с живота. Бог при Спиноза е педчинен на необходимостта – Ръсел, Фишер.
Фойербах – “Самият Бог при Спиноза се явява материалист”. Подобно на други рационалисти философи, за които субстанцията е единна същност, за Спиноза субстанцията е тъждествена на всеобщото единство, вън от което нищо не е действително. “Единство, което виждаме навсякъде в природата… нещата, които нямат нищо общо не може да са причина за другото”.
Повторимост – оценка. Творяща природа е субстанция.
Атрибут – обективно съществено качество, чрез което субстанцията се проявява. “Атрибутът е това, което ума си представя като изразяващо същността на субстанцията”
Субстанция – чрез множество атрибути, но за нас са достъпни само протяжност и мислене.
Материалното е това, което е протяжно и движещо. Мисленето е самостоятелно явление и не е тъждествено на човешкото мислене, защото човешкото мислене е само конкретно проявление, модус. Субстанцията проявява своята същност чрез атрибута, а не се конкретизира чрез модусите.
Модусът е всичко, което е породено и преминава в нещо друго. Модуси са всички конкретни неща, но за Спиноза конкретно съществуващото е случайност, следователно несъществено проявление на субстанцията.
Спиноза за първи път разглежда в единство онтологичните и гносеологични измерения. Субстанция – разбира я както като всеобща същност, като нещо онтологическо, така и като истина за действителността - гносеологическо.
Атрибут – общи свойства на субстанцията и това, което човешкият ум мисли за нещата.
Модус – те са единствения израз на субстанцията (онтологически); единствения обект чрез който човешкото познание разкрива природата и на атрибута и на субстанцията (гносеологически). Това обединяване на онтологическа и гносеологическа същност е посрещната с различни оценка. Спиноза като рационалист, който тръгва от това, че всичко има причинно-следствена връзка, се явява ярък представител на светския детерминизъм – абсолютизира общото, единното, повтарящото се и така отъждествява необходимостта и неизбежното и принципното, така случайното се разглежда като израз на човешката субективност (няма знание за причинно-следствени връзки).
Във философията на Спиноза – опит да се преоцени детерминизма. 1. Всеобщото, универсалното взаимодействие; 2. Опит да се представи отношението субстанция – атрибут – модус, като отношение на общо - особено – единично. Да се конкретизират общото и единичното; 3. Произхода на модусите от субстанцията като първопричина и на тази основа опита на Спиноза да обоснове възгледа за причинно-следствена връзка между различни елементи в природата. Светския детерминизъм на места се преодолява и на места при разглеждане на свободата, се разглежда като проява на необходимост.
