Бащите на философската антропология /извадка от книга/
Дългите години на управление на кралица Виктория, коeто започва двайсет години след края на Наполеоновите войни и свършва с войната на бурите в Южна Африка, е време на относително спокойствие и напредък в Европа. Извършват се забележителни технологически промени и научни открития, френската, британската, германската и руската колониални империи се разрастват, икономиката е реструктурирана и оазширена; забелязва се масово нарастване на населението и са направени важни стъпки към демокрация и образование. В последните десетилетия на деветнайсети век свят на засилен обмен (и глобална експлоатация), под неоспоримото ръководство на Великобритания се появява културна глобализация (и културен империализъм) и широко нараства политическата интеграция (и културният империализъм) и широко нараства политическата интеграция (често под формата на колониали зъм). В тази историческа обстановка теориите на еволюционистите могат да изглеждат така, като че ли утвърждават един очевиден природен факт. Викторианците виждат своето завладяване на света като реално доказателство, че тяхната култура е поразвита от всички други.
В началото на двайсети век този оптимизъм започва да замира, след което светът е разтърсен от зверствата по времето на Първата световна война. Теорията на Зигмунд Фройд за сънищата и подсъзнанието, публикувана през 1900 г. и теорията на Алберт Айнщайн за относителността (1905 г.) могат да се газглеждат като символични изходни точки за влизане в една нова и подвойствена епоха на модернизъм. Тези теории атакуват самата същност на викторианския свят: Фройд разтваря свободния разумен индивид, средствата за постигане на прогреса и неговия край в подсъзнателни желания и ирационална сексуалност. Айнщайн разтваря физиката найабстрактната от емпиричните науки, върху която се основават технологичните нововъведения и ги обрича на несигурност и непрекъсната промяна. През 1907 г. Арнолд Шьонберг написва първите ноти на своята дванайсет тонова музика, а Пабло Пикасо започва експеримента със своя непредставителен начин на рисуване. Модернизмът се ражда в изкуствата, това е движение, което въпреки подвеждащото си име, предлага двойствен поглед към истината, морала и прогреса. В политиката анархистите прокламират разрушаване на държавата, а феминистите пожелават да настъпи края на буржоазното семейство. Помалко от две десетилетия от новия век унищожителна война помита Европа и я превръща в развалини, а руската революция установява нова, плашеща за някои и привлекателна за други, разновидност на модерния рационализъм. Тъкмо в този бурен период на упадък и обновление, разочарование и нови утопии, антропологията се превръща в модерна социална наука.
Когато хвърлим поглед назад, историята на антропологията до около 1900 г. определено не е „еднолинейна еволюция". Въпроси, повдигани насила от Възраждането и романтичните мислители в края на осемнайсетия век са основно пренебрегвани от антрополозите през 1800те години. Това е вярно особено за проблемите на релативизма и културния превод, който ще се превърне в един от основните въпроси за антропологията през двайсетия век. Важните открития на германската сравнителна филология и поспециално взаимозависимостта на индоевро пейските езици, в ръцете на сравнителните еволюционисти се превръщат в купчина повърхностни размишления. („Дегенерация" е използваният от еволюционистите термин за това.) За авторите на тази книга в своята основна интелектуална среда антропологията на двайсети век изглежда поподобна на либералната и толерантна мисъл на осемнайсети век, отколкото на властното, конформистко и еволюционистко столетие, което следва. Смятаме за много важно също така, че двайсетия и осемнайсетият век са епохи на войни в Европа, докато деветнайсети, след Наполеон, е необикновено спокоен. Онова, което сме научили от осемнайсети век, въпреки всичките му грешки, е цената на систематичното, индуктивно разсъждение, цената на моделите и „идеалните типове", които можем да проектираме в реалния свят и да утвърдим неговата форма.
Дисциплината антропология, каквато я познаваме днес, се лва през годините около Първата световна война и ние безспорно ще опишем израстването й като съсредоточим вниманието си върху четири забележителни личности две във Великобритания, една в САЩ и една във Франция. Съществуват
и друти национални традиции и други учени в някои страни, които изглеждат също така важни за своето време, но те не успяват да оставят значителни интелектуални резултати, които да бъдат разгледани тук със същото внимание. Само като хвърлим поглед назад в миналото, което ни предлага времето, можем да оценим историческото значение на минали събития; тяхното съвременно значение обаче, може да се окаже различно. Поледете само, например, Хърбърт Спенсър е найизвестният европейски интелектуалец през последните десетилетия на деветнайсети век, също както Хенри Бергсон е найизвестният философ от първите десетилетия на двайсети. Нито единият, нито другият се смятат за играчи в Първа дивизия на академичния живот днес, един век покъсно.
Хората, чиито трудове ще оформят гръбнака на тази глава са Франц Боас (18581942), Бронислав Малиновски (18841942), А.Р. РадклифБраун (18811955) и Марсел Маус (18721950). Четиримата успяха да извършат почти тотално обновление на три от четирите национални традиции, които обсъждахме в предишната глава американската, британската и френската. В четвъртата немската традиция, дифузионизмът запази своята хегемония. Очакват я ужасни неща, както и руската ди фузионистка традиция. Не след дълго книгите на Боас ще бъдат изгорени в Берлин, цяло поколение руски етнографи ще измре в лагерите на Гулаг, а след Втората световна война някои германски етнолози ще бъдат признати за виновни в колабо рационизъм с нацистите. По тези и други причини немската и руската антропологии се развиват бавно през двайсети век и само рядко се докосват до модерното развитие на традициите. Но Боас е германец, а Малиновски поляк и тъй като двамата привнасят със себе си дълбокото познаване на немската традиция, когато емигрират в САЩ и Великобритания, германската антропология оцелява през двайсети век, макар и чрез транс плантирани и „хибридни" форми.
И четиримата играчи до известна степен заемат социално периферно положение в средата, която обитават. Маус е евре
Дисциплината антропология, каквато я познаваме днес, се развива през годините около Първата световна война и ние безспорно ще опишем израстването й като съсредоточим вниманието си върху четири забележителни личности две във Великобритания, една в САЩ и една във Франция. Съществуват и други национални традиции и други учени в някои страни,
го изглеждат също така важни за своето време, но те не успяват да оставят значителни интелектуални резултати, които да бъдат разгледани тук със същото внимание. Само като хвърлим поглед назад в миналото, което ни предлага времето, можем да оценим историческото значение на минали събития; тяхното съвременно значение обаче, може да се окаже различно. Поделете само, например, Хърбърт Спенсър е найизвестният европейски интелектуалец през последните десетилетия на деветнайсети век, също както Хенри Бергсон е найизвестният философ от първите десетилетия на двайсети. Нито единият, които другият се смятат за играчи в Първа дивизия на академичния живот днес, един век покъсно.
Хората, чиито трудове ще оформят гръбнака на тази глава са Франц Боас (18581942), Бронислав Малиновски (18841942), А.Р. РадклифБраун (18811955) и Марсел Маус (18721950). Четиримата успяха да извършат почти тотално обновление на три от четирите национални традиции, които обсъждахме в предишната глава американската, британската и френската. В четвъртата немската традиция, дифузионизмът запази своята хегемония. Очакват я ужасни неща, както и руската ди фузионистка традиция. Не след дълго книгите на Боас ще бъдат изгорени в Берлин, цяло поколение руски етнографи ще измре в лагерите на Гулаг, а след Втората световна война някои германски етнолози ще бъдат признати за виновни в колабо рационизъм с нацистите. По тези и други причини немската и руската антропологии се развиват бавно през двайсети век и само рядко се докосват до модерното развитие на традициите. Но Боас е германец, а Малиновски поляк и тъй като двамата привнасят със себе си дълбокото познаване на немската традиция, когато емигрират в САЩ и Великобритания, германската антропология оцелява през двайсети век, макар и чрез транс плантирани и „хибридни" форми.
И четиримата играчи до известна степен заемат социално периферно положение в средата, която обитават. Маус е евре
ин, РадклифБраун произхожда от средите на работническата класа, Малиновски чужденец, а Боас не само чужденец, но и евреин. Вероятно може да се предположи, че четиримата нямат обща програма. Съществуват значителни методологични и теоретични различия между школите, които основават, но техните следи дори днес могат да бъдат проследени във френската, британската и американската антропология. Нямало е (и няма) ясно обусловени граници, както недвусмислено показва влиянието на Дуркхайм върху британската антропология. Има също така значителен личен контакт между отделните раздели, както свидетелства живият спор между Ривърс и сътрудника на Боас, Крьобер за използването на психологически и социологически модели в антропологическите изследвания. Найнакрая четиримата наши герои споделят заветите на изминалия деветнайсети век. Постигнат е почти универсален консенсус, че еволюционизмът е претърпял поражение. Но също така негласно се признава и фактът, че еволюционистите от Морган до Тайлър все пак са изградили някои от основните параметри на дисциплината.
Преминаването към модерна, общо взето нееволюционист ка социална наука се извършва по различни пътища и в трите държави. Във Великобритания става радикална раздяла с миналото. РадклифБраун и Малиновски се обявяват за интелектуална революция и критикуват остро някои свои учители. В САЩ и Франция приемствеността като че ли е поголяма. В САЩ Боас е дълбоко уважаваният ментор и център на академичната антропология през преходния период. Във Франция Маус просто продължава работата на чичо си след неговата смърт, въпреки че набляга повече от Дуркхайм на изследването на народи извън Европа. Понякога се твърди, и то не само от британски социални антрополози, че РадклифБраун и Малиновски повече или помалко създават модерната антропология без чужда помощ. Не е изключено в средата на столетието да е изглеждало, че случаят е именно такъв, когато американската антропология се разклонява на много специализирани раздели, а учениците на Маус още не са дали своя принос. Обратно, по всичко личи, че британската „рОДСТВОПОЛОГИЯ" (Четвърта и
Пета глава) почива със сигурност върху метод, изнамерен от Малиновски и теория, разработена от РадклифБраун като установена „наука за обществото"
БОАС И ИСТОРИЧЕСКИЯТ СЕПАРАТИЗЪМ През 1886 г. двайсет и осем годишният Франц Боас се оказва в Ню Йорк. Прибира се в Германия, където го очаква успешна академична кариера. Боас вече има докторат от Кил и академичен пост в Берлин и е участвал в няколко етнографски експедиции до северна и западна Канада. Но Боас предпочита да остане в Ню Йорк, вероятно защото това е град, където не се смята за особена пречка това, че си евреин; и съвсем сигурно, защото там той е поблизо до народите, които го очароват североамериканските индианци и ескимосите. В Ню Йорк Боас първо започва работа като редактор в научно списание, после получава академичен пост в малък университет. През 1899 г. става професор по антропология в престижния Колумбийски университет в Ню Йорк, където остава до смъртта си през 1942 г. В междинните 43 години Боас е преподавател и ментор на две поколения американски антрополози. Найобщото послание към студентите му е просто. Той получава образованието си от немски учени, които се отнасят скептично към еволюцио низма, но изпитват симпатия към дифузионизма. Боас, както и много други учени от неговото поколение, са убедени, че развитието на общата теория напълно зависи от една достатъчно емпирична обосновка. Следователно, основната задача на антрополога се състои в събирането и систематизирането на подробни данни за определени култури. Едва тогава човек може да премине към немския романтичен хуманизъм както го разбира Бастиан.
През годините между двете големи войни във Великобритания антропологията ще се превърне в социална антропология социологически обоснована, сравнителна дисциплина със съществени концепции като социална структура, норми, статуси и социално взаимодействие. В САЩ дисциплината става известна като културна антропология. Тук широката дефиниция на Тайлър за културата, изоставена във Великобритания заради обществената концепция, се запазва. В американския смисъл (както и в този на Тайлър), култура е много пошироко понятие отколкото общество. Ако обществото има социални норми, институции и отношения, културата се състои от всичко, което
е създал човешкият ум, включително обществото материални явления (поле, рало, картина...), социални условия (брак, дом, държава...) и символично значение (език, ритуал, вярване...). Антропологията науката за човечеството, буквално казано, се занимава с всичко човешко. Боас признава, че никой индивид не допринася еднакво за всички части на тази тема (въпреки че той прави героични усилия да го постигне) и следователно пледира за „достъп в четири области", което разделя антропологията на лингвистика, физическа антропология, археология и културна антропология. Студентите получават подготовка в четирите области, за да специализират покъсно в една от тях. Следователно специализацията е неразделна част от американската антропология от въвеждането й, докато във Великобритания и Франция идеалът е един пообщ подход. Симптоматично е, че през 1930те години вече съществуват установени изследователски екипи, които се специализират, например, в местните североамерикански езици.
Научните трудове на Боас покриват широко научно поле, въпреки че той решително клони към културната антропология. Боас провежда индивидуални полеви изследвания сред ескимосите и индианските племена по северозападното тихоокеанско крайбрежие на Америка, но работи и с асистенти, които събират материали от много други индиански племена. По време на полевата работа той често използва лингвистично опитни членове на племето, което изследва. Те записват, обсъждат и превеждат изявленията на информантите. Някои от тези помощници и найвече известният Джордж Хънт, съавтор на няколко книги на Боас върху индианското племе квакуитл, са признати по право за учени антрополози едва неотдавна.
Полевата работа на Боас е ориентирана към екипна работа, тя не предполага самотни индивидуални дълготрайни или непрекъснати „потапяния". Престоите на полето често са кратки. Те са „дълготрайни" в друг смисъл обаче такива престои се повтарят многократно през годините понякога от различни личности като всички сътрудничат по дадения проект (вж. Фостър и други, 1979). Подобна методологическа стратегия вероятно е естествена, като се има предвид, че „полето" е съвсем наблизо в САЩ, а не на противоположния край на света, какъвто е случаят с Великобритания.
Боас не се отнася така враждебно към историческото пресъз даване както помладите му британски съвременници. Действително, той запазва физическата антропология и археология като части на цялостното антропологично начинание. Въпреки всичко той е съгласен с британската критика върху еволюционизма. На нейно място Боас предлага принципа исторически сепаратизъм. Подобно на Бастиан той поддържа становището, че всяка култура притежава свои ценности и своя уникална истрия, които в някои случаи биха могли да бъдат пресъздадени от антрополозите. Той вижда присъщите им ценности в най-личните културни практики по света, но се отнася дълбоскептично към всеки опит политически или академичен, се подкопае това разнообразие. Когато пише за танците на индианското племе, да речем, той казва, че това е пример за културен подход към ритмите и следователно не може да бъде сведен само до проста обществена „функция" (както явно предпочитат да го определят британските социални антрополози). Вместо това човек трябва да пита хората, които танцуват какъв е този ритъм и отговорът може да се намери само в изучаването ва емоционалните състояния, пораждащи ритъма и породени от него (Боаз, 1927 г.). Боас е един от ранните и неуморни критици на расизма и науката, вдъхновена от него тази наука има привърженици сред основоположниците на викторианската антропология. Такива антрополози твърдят, че всяка „раса" притежава свойствен вътрешен потенциал за културно развитие. Боас отговаря, че културата сама по себе си представлява източник и вро дените различия не влизат в сметката на внушителния обхват от културни варианти, които антрополозите вече са документирали. Терминът културен релативизъм, който използвахме вече няколко пъти, всъщност е измислен от Боас. В наши дни често питат дали релативизмът трябва да се разбира като методологичен или като морално императивен и на този въпрос много често се отговаря, че културният релативизъм е метод. За Боас това, без съмнение е педантизъм. За него метод и морал са две страни на една и съща монета.
Боас води американската антропология четири десетилетия, но не оставя някаква особено съществена теория или монументален труд, който да се чете от всяко следващо поколение антрополози. Основната причина, вероятно е недоверието му към високомерните обобщения. По време на работата си с
Бастиан той получава предупреждение за опасностите от празното теоретизиране и в своите трудове се опитва да идентифицира уникалните условия, създали някоя култура, вместо да прибягва към прибързани заключения. Също така той е предпазлив при употребата на сравнения, които твърде лесно установяват изкуствени подобия между фундаментално различни общества. Така че Боас е открит методологичен индивидуалист в смисъл, че търси точния пример, а не общия план, което обяснява неговия скептицизъм към Дуркхайм, продължил през целия му живот.
Учениците на Боас включват всички известни американски антрополози от следващото поколение (с някои забележителни изключения, към които ще се върнем). Сред тях са Алфред Л. Крьобер (18761960), който основава катедрата по антропология в Бъркли заедно с Робърт X. Лоуи (18831957) културен историк и негов дългогодишен колега; Едуард Сапир (18841939), основател на катедрата по антропология в Йейл от школата на „ етно лингвистите"; Мелвил Херсковиц (18951963), основател на афроамериканските изследвания в Съединените щати, професор във факултета по антропология в Северозападния университет; Рут Бенедикт (18871948), наследила мястото на Боас в Колумбийския университет основателка на школата „култура и личност"; и Маргарет Мийд (19011978), наймладата от всички която продължава работата на Бенедикт и се превръща вероятно в найвлиятелната обществена личност в историята на антропологията.
Както показва горният списък, културната антропология, ръководена от Боас се разгръща в няколко посоки още докато е жив (Четвърта глава). Понататъшно разделение се извършва през 1950те години, когато Морган преоткрива, а учениците на РадклифБраун от Чикаго развиват свое течение в британската социална антропология. Въпреки всичко, заветите на Боас остават и до днес в сърцевината на американската антропология.
МАЛИНОВСКИ И ЖИТЕЛИТЕ НА ОСТРОВИТЕ ТРО БРИАНД
През 1910 г., 24 години след като Боас взема съдбоносното решение да остане в САЩ, млад интелектуалец поляк се пре мества от Лайпциг в Лондон. Няколко години порано Бро иелав Малиновски е получил докторска степен по физика и лософия в Краков град, който влиза в Австроунгарската лерия (днес в границите на Полша). В Лайпциг той изуча лсихология и икономика и е убеден от социалния психолог лхелм Вундт (18321920), че обществото трябва да се приема шостно, като съюз на вплетени в него части, а анализът тряб ла бъде синхронен (а не исторически). През същия период ллиновски прочита „Златната клонка" и решава да учи под ководството на Селигман в Скуул ъв Икономикс, Лондон, тъй като за него вече се знае, че предлага добри условия за посева работа в екзотични страни.
Четири години покъсно Малиновски провежда шестмесечно полево изследване на един остров, близо до Нова Гвинея, което приема като провал. След кратък престой в Австралия, зреме през което размисля върху използваните от него методи, той се отправя към островите Тробрианд в същия регион, където ще прекара общо почти две години между 1915 и 1918 г. След края на войната се завръща в Европа и там написва „Аргонавтите на Западния Пасифик" (Малиновски, 1922), вероятно единственият революционен труд в историята на антропологията. След успеха на „Аргонавтите", той привлича малка група ентусиазирани студенти в Скуул ъв Икономикс в Лондон, повечето от които през идващите десетилетия оставят своя отпечатък в дисциплината. Малиновски умира в САЩ докато прави едно изследване на социалната промяна сред индианските селяни в Мексико.
„Аргонавтите" първият голям труд на Малиновски, си остава и неговият найизвестен труд. Предговорът към книгата е написан от сър Джеймс Фрейзър, който не пести хвалбите си за младия поляк, явно без да съзнава, че в академичен смисъл, подписва смъртната си присъда. Обширната книга е написана с лекота. Тя ни превежда през много съсредоточено и изключително подробно изследване на един единствен обичай на жителите на островите Торбрианд разменната търговия кула, където символични ценности циркулират в голямо пространство между островите на Меланезия. Малиновски описва планирането на експедициите, пътищата, които следва, обредите и обичаите, свързани с тях и проследява връзките между разменната търговия кула и други нрави в Тробрианд, включително политическото ръководство, домашната икономика, роднинството и ранга. Съвременник и съотечественик на писателя Джоузеф Конрад, Малиновски донася в родината си новини от „сърцето на мрака" във формата на нюансираните и натуралистични образи на жителите на Тробрианд, които в крайна сметка не са представени нито като импозантни фигури, нито като екзотични, нито пък като „радикално различни" в сравнение със западняците, а просто като хора със свои отличителни черти.
Твърди се, че Малиновски буквално е интерниран на островите Тробрианд по време на Първата световна война, защото като гражданин на Хабсбургската империя, практически е обявен за враг на Великобритания. Това е изопачаване на фактите (Купър 1996:12). Малиновски не е вятърничав романтик, който „просто случайно" открива принципа на съвременната полева работа. Неговият ученик Реймонд Фърт (1957), го описва като задълбочен и систематичен етнограф, с необикновена способност да учи езици и изключителна дарба за наблюдение. Друго неразбиране, което често се среща е, че Малиновски е „измислил" полевата работа. Както видяхме, етнографски експедиции са се предприемали често и преди времето на Малиновки и някои от тях, като експедицията Торес, поддържат взискателни методологични стандарти. Онова, което Малиновски „измисля" не е самата полева работа, а особен метод за полева работа, който той нарича наблюдение на участника. Простичката, но революционна идея, която се съдържа в този метод е наблюдателят да живее заедно с изследваните от него хора и да се научи да участва колкото е възможно повече в техния живот и дейност. За Малиновски главното е да се стои достатъчно дълго на място, за да се запознае човек изтънко с местния начин на живот, и да може да използва туземния език като работен. Преводачи, формални интервюта и социална надменност вече не вършат работа. Самият Малиновски в продължение на месеци живее сам в една колиба в средата на селото на тробриандци, въпреки че запазва тропическия си костюм и шапка безукорно бели и въпреки че посмъртно публикуваните му дневници (Малиновски, 1967) разкриват, често изпитваната от него носталгия, унилост и отегчението му от „туземците".
„Наблюдението на участника" на Малиновски създава нов стандарт за етнографско изследване. Нито един факт не се смя та за прекалено тривиален, за да не бъде записан. Доколкото е възможно етнографът трябва да взима участие в ежедневния живот, да избягва поспецифичните въпроси, които могат да отклонят потока на събитията и да не ограничава вниманието си към някои поспециални части от сцената. Но Малиновски не се придържа към неструктурирани методи. Между другото той събира точни данни за отглеждането на сладки картофи, за правото на земевладеене, за размяната на подаръци, за начините на търговия, за политическите конфликти и провежда интервюта, когато смята това за необходимо. Онова, което не успява да направи в достатъчно голяма степен е да постави в поширок исторически и регионален контекст жителите на Тробрианд. В това отношение съществува ярък контраст с неговия френски колега Марсел Маус, специалист по Пасифи ка, притежаващ много пошироки и подълбоки познания за културната история на региона от Малиновски, без някога да е ходил там.
Буквално всичко, което Малиновски публикува след „Аргонавтите" почива на данните му, събрани от Тробрианд. Той пише за икономика и търговия, за брак и секс, за магии и възгледи за света, за политика и власт, за човешки нужди и социална структура, за роднинство и естетика. Неговите описания се простират върху няколко хиляди страници и показват убедително потенциала на дълготрайната интензивна полева работа. Само броят на обичаите, вярванията и нравите доказват несъмнено, че едно „примитивно", „просто" общество, намиращо се някъде в основата на еволюционната стълбица, всъщност е много сложна и сама за себе си многостранна вселена. Работата на Малиновски разкрива още поубедително всичките теоретически аргументи по онова време и абсурдността на сравнителния проект, който се прилага при две единични черти. Отсега нататък, контекст и взаимосвързаност ще бъдат главните качества на всички антропологически изследвания.
Теоретичните възгледи на Малиновски общо взето се приемат помалко ентусиазирано от покъсните антрополози отколкото неговите методи и етнографските му изследвания. Теоретическият му възглед в основата си е еклектичен, но в крак със съвременната мода, той нарича теоретичната си програма функционализъм. Всички социални практики и обичаи са функционални в смисъл, че съвпадат в едно функциониращо цяло, което се дължи на тяхното поддържане. Но за разлика от други функционалисти, следвали Дуркхайм, Малиновски вижда индивидите, а не обществото като крайна цел на системата. Обичаите съществуват за хората, а не обратното и тъкмо техните нужди, в края на краищата, техните биологически нужди, са основния мотор на социалната стабилност и промяна. Това е методологическият индивидуализъм в друга обвивка, а в колективния академичен климат, в който господстват последователите на Дуркхайм, той не се приема много ласкаво. В продължение на няколко десетилетия след неговата смърт, звездата на Малиновски продължава да гасне през 1970те години е налице разочарование от „Великата теория", но покъсно настъпва реабилитацията му в антропологическите общества от двете страни на Атлантическия океан и това става за сметка на неговия колега и съперник РадклифБраун. Вниманието, което Малиновски отделя на подробностите и значението на това да се схване гледната точка на туземеца, а донякъде и реакцията му срещу непосредствените си предшественици, се пораждат от неговия дълбок скептицизъм към хвърчащите нависоко теории. Тук забелязваме прилика с Боас и знак за общото им немско обучение. Но Малиновски се различава от Боас с нежеланието си да се обвързва с каквото и да било историческо пресъздаване. С РадклифБраун той води антиеволюционна и антиисторическа кампания, която е толкова успешна, че в продължение почти на половин столетие тази тема повече или по малко е забранена в британската антропология.
Малиновски се нарича функционалист, но възгледите му се различават фундаментално от съперническата програма на структурните функционалисти. Според Малиновски индивидът е основата на обществото. За структурните функционалисти, последователи на Дуркхайм, индивидът е епифеномен на обществото и всъщност не представлява голям интерес, а онова, което има значение, е от него да се извлекат елементите на социалната структура. Тези две линии на британската социална антропология биопсихологическия функционализъм и социологическия структурен функционализъм изтъкват основното напрежение в дисциплината между онова, което по късно наричат средство и структура. Индивидът представлява средство в смисъл, че той или тя създават обществото. Обществото налага структура върху индивида и ограничава него вите или нейни възможности. Тези два възгледа, както Гиденс (1979) изтъква, са допълнителни. Но в британската антропология по време на войната това не се разбира. Функционализмът на Малиновски и структурният функционализъм на Радклиф Браун се смятат за диаметрално противоположни.
ЕСТЕСТВЕНАТА НАуКА ЗА ОБЩЕСТВОТО НА РАДК ЛИФБРАУН
Алфред Реджиналд РадклифБраун (18811955) е от поколението на Малиновски, но семейството му не е от космополитни интелектуалци, той произхожда от английската работническа класа. Започва академичната си кариера като обикновен учен. След като събира пари от семейството си, РадклифБраун започва да учи медицина в Оксфорд, но преподавателите му, и поспециално Ривърс, го насърчават да се прехвърли в Кеймбридж и да учи антропология. През годините 19061908 той извършва полева работа на островите Андаман, недалеч от Индия и публикува полеви доклад в дифузионистичен стил докладът е добре приет, но скоро той се прехвърля към друг теоретичен курс. Малко след публикуването му, РадклифБраун прочита найдобрия труд на Дуркхайм „Елементарните форми на религиозния живот". Изнася дълга серия от лекции върху Дуркхайм в Оксфорд и когато неговата монография „Жителите на островите Андаман" найпосле е публикувана през 1922 г., тя се оказва блестяща демонстрация на социологията на Дуркхайм, приложена върху етнографски материал.
Също като Боас и Малиновски, РадклифБраун прекарва годините между войните като основава и развива академични институции, посветени на новата антропология. За разлика от новите антрополози обаче, той прекарва дълги периоди от професионалния си живот като академикномад, създавайки важна антропологическа среда в Кейп Таун, Сидни и Чикаго. По време на пътешествията си РадклифБраун изгражда широко разпространена международна мрежа, чрез която влиянието му започва да се чувства и във Великобритания. Така че когато найпосле се завръща в Оксфорд, за да оглави катедрата по социална антропология през 1937 г., получава поздравления за изгнаничеството си, а не го смятат за аутсайдер. На следваща та година Малиновски се отправя към САЩ, а РадклифБраун бързо хваща юздите в свои ръце и става водеща фигура в антропологията на Великобритания. Някои от основните радк лифбрауниански антрополози в това число ЕвънсПричард и Фортес (Четвърта глава) найнапред са учили при Малиновски и са доволни от завръщането на дълго отсъстващия майстор на теоретичната абстракция. Така антропологията във Великобритания по време на войната минава през две фази: първа период, в който доминира подробната етнография и регионалното ударение пада върху тихоокеанските острови, покъсно период, който се съсредоточава върху структурния анализ на Дуркхайм, но там вниманието е насочено към Африка.
РадклифБраун следва Дуркхайм в смисъл, че разглежда индивида главно като продукт на обществото. Докато Малиновски учи студентите си да излизат навън и да търсят човешки мотивации и логиката на дадено действие, РадклифБраун иска от своите студенти да откриват абстрактните структурални принципи и социално интегриращите механизми. Въпреки че в исторически план контрастът често се преувеличава, резултатът понякога стига до коренно различни стилове на изследване.
„Механизмите", които РадклифБраун се надява да идентифицира, водят началото си от Дуркхайм и вероятно са сходни с колективното му представяне. Но РадклифБраун категорично се надява да превърне антропологията в „истинска" наука, по което се различава от Дуркхайм. В „Естествената наука за обществото" неговата последна книга (основаваща се на серия от лекции, изнесени в Чикаго през 1937 г. и публикувани посмъртно през 1957 г.), той показва смисъла на тази надежда. Обществото се свързва в едно чрез структура от юридически правила, социална структура и морални норми, които ограничават и регулират поведението. Социалната структура съществува в труда на РадклифБраун, независимо от индивидуалните актьори, които я пресъздават. Отделните личности и техните взаимоотношения са просто примери за структурата, и крайната цел на антрополога е да открие ръководните принципи под обвивката на емпирически съществуващи ситуации. Този формален модел със своите ясно дефинирани и логически свързани елементи ясно демонстрира „научното" намерение на автора.
Понататък социалната структура може да бъде разделена на дискретни обичаи и подсистеми като например системата за разпределение и наследяване на земя, за конфликтни решения, за социализация, за разпределение на труда в семейството и т.н. всички тези подсистеми допринасят за поддържането на социалната структура като цяло. Това, според РадклифБраун, е тяхната функция и каузата на тяхното съществуване. Тук се сблъскваме с проблем. РадклифБраун като че ли твърди, че обичаите съществуват, защото поддържат социалното цяло, тоест, че тяхната функция е също и тяхна кауза. Отношението между кауза и последствие става смътно и двусмислено, а на подобно „тавто логично" или „назадничаво" обяснение не се гледа с особено добро око при научните обяснения. Тази критика, обаче, се отнася в еднаква степен към всички форми на функционализма, включително, но не и само на варианта по темата на РадклифБраун.
Подобни проблеми тревожат структурните функционалисти, изпълнени с желание да ги смятат за истински учени, което не е било факт. Връзката на РадклифБраун със социалната теория на Дуркхайм и етнографския материал, както и неговата амбиция в името на дисциплината, пораждат една привлекателна нова изследователска програма, към която се присъединяват талантливи изследователи, а това на свой ред повдига престижа на теорията. От времето на Морган антрополозите знаят, че роднинството е ключ към разбиране на социалната организация в малките общества. Все още не е ясно какво точно отключва този ключ. Използването на Дуркхайм от РадклифБраун и старата идея на Мейн за роднинството като „юридическа" система от норми и правила, прави възможно да се експлоатира напълно аналитичния потенциал на роднинството. Системата на роднинството лесно се разбира като неписана конституция за социално взаимодействие тя представлява ред от правила за разпределяне на правата и задълженията. С други думи роднинството отново се превръща в ключова институция, този път то е моторът (или сърцето, ако използваме биологичните аналогии, предпочитани от Дуркхайм) на само поддържащата се, органически интегрална и в същото време абстрактна цялост, наречена социална структура (термин, използван, случайно, за първи път от Спенсър).
Въоръжени с този ключ, структуралните функционалисти продължават да изучават други страни на примитивните общества политика, икономика, религия, екологична адаптация и т.н. Това е от особено значение за тези изследователи, които разглеждат роднинството така, сякаш то функционира като рамка за създаването на групи или корпорации в подобни общества. Възможно е групите да притежават колективни права, например земя или животни. Те могат да изискват лоялност в случай на война. Възможно е да уреждат спорове или да организират сватби. Структурните функционалисти започват да изучават тъкмо тези групи и тяхната динамика, а не онова, което Боас би нарекъл „култура". Самият РадклифБраун не обича особено думата култура. За него основният въпрос е не какво мислят туземците, в какво вярват, как си изкарват прехраната или как са станали такива, каквито са, а поскоро как е интегрирано тяхното общество, „силите", които го държат като едно цяло.
Критиката на РадклифБраун към „постигнатата по пътя на предположението история" на еволюционистите е много остра. Според него съвременната подредба съществува, защото днес нещата са функционални, те със сигурност не са „оцелели" от една отминала епоха. Или имат смисъл за настоящето, или нямат. Също така той се отнася презрително към често въображаеми осъвременявания, извършвани от историци на културата или дифузионисти. Където не съществуват доказателства, няма причина да се разсъждава. Тук мненията на Малиновски и РадклифБраун напълно съвпадат.
Малиновски и РадклифБраун основават две течения в британската антропология, които в някои отношения направо се състезават, а в други се допълват. С консолидацията на тези школи точно преди Втората световна война, Британската социална антропология тъкмо е на път да се превърне в установена академична дисциплина (някои биха казали „наука"). Линиите не са напълно ендогамни. Британската социална антропология представлява малко племе, в което всеки познава всеки. Племето е съставено основно от две групи едната с център Оксфорд, където ЕвънсПричард вече се е установил, когато РадклифБраун се завръща от Чикаго през 1937 г. и другата в Скуул ъв Икономикс Лондон главната крепост на Малиновски, Селиман, от следващите поколения Реймънд Фърт. Почти
г—г/\
зсички социални антрополози, получили образованието си в периода между войните, се асоциират с някой от тези центрове. (В Кеймбридж все още действа древният режим.) Тъй като РадклифБраун и Малиновски рядко са в страната по едно и също време, много студенти се запознават с двете течения и слушат лекциите им. Повечето първо учат при Малиновски, някои от тях покъсно се прехвърлят към РадклифБраун. Във втората група са ЕвънсПричард, Фортес и Макс Глукман. Сред студентите, които в ориентацията си остават привърженици на Малиновски са Фърт, Одри Ричардс, Едмънд Лийч и Айзък Шапера. Малиновски и РадклифБраун имат дълготрайно влияние върху дисциплината. Полевите методи на Малиновски с голямо желание са прегърнати от членове на другия лагер и поне десет години след неговата смърт всеки трябва да развива пред РадклифБраун концепции за структурата, функцията и произтичащата теория на роднинството. Едва през 1954 г. студентът на Малиновски Едмънд Лийч чувства, че трябва да се определи като структурен функционалист (преди тази парадигма да се срине безмилостно).
От демографска гледна точка разширяването на социалната антропология става мудно; преди Втората световна война има помалко от 40 привърженици на дисциплината в цяла Великобритания. Въпреки всичко институционалната експанзия както в страната, така и в колониите, е внушителна. РадклифБраун играе важна роля в това. През дългия си „номадски" период той полага основите на жизнени антропологични катедри в Кейп Таун, Сидни, Делхи и Чикаго. По време на престоя си в Кейп Таун (19201925 г.) той сътрудничи на един отдавнашен студент на Малиновски Айзък Шапера, който покъсно ще оглави катедрата и ще остане на този пост в продължение на дълги години. Докато е в Сидни, той стимулира научните изследвания на езиците на аборигените и установява ролята на Сидни като базов лагер за активните полеви работници от областта на Тихия океан. В Чикаго, в годините между 1931 и 1937, той допринася за „ европеизацията" на част от американската антропология и вдъхновява, между другото, един нов стил на микросоциологична антропология, която покъсно придобива силно влияние. Найнакрая в Индия, студентът на Радклиф Браун М.Н.Сринивас става главният основател на индийската социална антропология като структуралистка функциона листка дисциплина.
МАУС И ТЪРСЕНЕТО НА ТОТАЛНИ СОЦИАЛНИ ЯВЛЕНИЯ
Докато Малиновски все още извършва полева работа сред жителите на островите Тробрианд, РадклифБраун изнася лекции и има полева работа в Южна Африка, а Боас е зает с отглеждането на първото поколение американски антрополози в базата си в град Ню Йорк, умира Дуркхайм (който е роден в същата година като Боас), година преди края на Първата световна война. Неговият племенник Марсел Маус вече две десетилетия е работил с Дуркхайм и сега заема мястото му като водач на кръга Annee Sociologique. Времената са трудни. Няколко блестящи съвременници на Маус неотдавна са загинали във войната и покъсно той ще отдели голяма част от професионалната си енергия, за да довърши и публикува техните ръкописи. Маус е професор по примитивна религия в Ecole Pratique des Heutes Etudes в Париж от 1902 г., има класическо образование и сравнителна филология, а познанията му по глобална културна история и съвременна етнография са огромни. В своята работа той се позовава на Боас, Малиновски и РадклифБраун, както и на поредица други учени, много от които са германски възпитаници в традицията на дифузионистите.
Маус смята своята работа като продължение на тази на Дуркхайм, двамата мъже са холисти привърженици на теорията, че изследване на една цяла култура или организъм е по плодотворно, отколкото изследването само на нейните части. Според тях обществото е органически интегрирано цяло, „социален организъм". На този фон Маус разделя изучаването на антропологията на три нива на изследване: етнография, която представлява подробно изучаване на обичаите, вярванията и социалния живот; етнология емпирично основано умение за регионално сравнение и антропология философски информирания теоретичен стремеж да се направи обобщение за човечеството и обществото на базата на два предишни опита за изследване. Самият Маус никога не върши полева работа, но курсовете му в Института по етнология, които започва да води през 1925 г. се съсредоточават върху методологически въпроси.
Преди да започнат да теоретизират студентите трябва да се на чат да бъдат етнографи.
За разлика от Дуркхайм основният интерес на Маус не е към неевропейците и „архаичните" култури. Той иска да развие сравнителна социология, основана на подробни етнографски описания на истински общества и дотук проектът му е близък до проектите на Малиновски, РадклифБраун и Боас. Определената му цел, обаче, е да класифицира обществата и да открие структурни прилики, еднакви за различни видове общества, за да развие една обща теория за социалния живот. Б това работата му се различава силно от сепаратизма на Боас. Също за разлика от своите британски колеги, Маус не се колебае да се опре на исторически материал, когато той е свързан с разглеждания въпрос. „Общите закони", обект на вниманието на Радклиф Браун, подозрително липсват в работата на Маус, която има поскоро хуманистична насоченост отколкото научна.
Маус прекарва голяма част от времето си да обучава и редактира трудовете на своите колеги и никога не публикува книга от свое име, въпреки че написва няколко в съавторство. Найвлиятелният му труд: „Essai sur le don" (19231924; „Подаръкът") найнапред се появява като дълго есе в списанието на Дуркхайм „Аппее Sociologique" и е публикуван като отделна книга много покъсно. Но той пише дълги есета на различни теми, които все още вдъхновяват учените: есета върху тялото, национализма, личността, жертвоготовността, тотемизма и др. Антропологията на Маус си личи във всичките му трудове, но вероятно найвече в „Подаръкът" книга, която предизвиква големи и важни коментари върху литературата и заангажира такива интелектуални светила като Жак Дерида, Жан Бодриар и Пиер Бордо през втората половина от двайсети век.
Основната идея на „Подаръкът" е съвсем проста: не може да има заплащане без контразаплащане и по тази причина размяната на подаръци е начин за установяване на социални отношения, подаръкът е морално обвързващ и социално свързващ. Размяната на подаръци свързва хората и е средство за формиране на норми. На пръв поглед той се прави доброволно, но всъщност се регулира от твърди или скрити правила. Даването на подарък има стратегическа и прагматична страна. Манипулира се от индивиди, които търсят начин да подпомагат личните си интереси, не на последно място в политиката. Най накрая подаръкът има важно символично значение, тъй като предметите, които се дават или приемат се превръщат в символи на социални отношения и представляват дори метафизично явление. Разсъждавайки върху материала от Полинезия Маус говори за „силата или духа" на подаръка. Той притежава вътрешно качество, което по някакъв начин обвързва получателя поради своята история. (Ако това звучи неясно, помислете си за цената, която в нашето общество се дава за антични мебели и старо изкуство!)
Въпреки че размяната на подаръци съществува във всяко общество, значението му намалява в европейската история. Маус се интересува от формата на обмяна, която той открива в традиционните и малобройни общества и към която се отнася с prestations totales (пълното заплащане). Подобни подаръци са символично въплъщение на различни отношения и може да се каже, че те изразяват самата същност на обществото. В съвременното общество, в което преобладават други форми на размяна (особено безконтекстната размяна на пазара), коледните подаръци вероятно се приближават наймного до prestations totales, те характеризират широк обхват от институции семейство, християнство, капитализъм, консуматорство, празници, детство, а също и личните отношения.
В „Подаръкът" Маус пита как са интегрирани обществата и как моралните задължения свързват индивидите един с друг. Това е синтетичен труд по икономическа антропология, културна история, символичен анализ и много обща социална теория, която с успех попълва много празнини, характеризиращи впоследствие антропологията. Въпреки двойствената си загриженост за индивидуалните стратегии и социалната интеграция, Маус дори интегрира елегантно структуралните анализи.
Независимо от това, че той далеч не е плодовит писател, влиянието му е голямо както в самата Франция, така и извън нея. Маус оставя цял куп въпроси, върху които работят много по късно френски антрополози, найизвестни сред които са Клод ЛевиСтрос и Луи Дюмон. Неговият труд служи също и за стимул на много англоамерикански антрополози от ЕвънсПри чард насам. За отбелязване е, че Маус и РадклифБраун никога не са били близки нито професионално, нито в личен план.
Френската антропология в ранните десетилетия на двай сети век включва няколко силни личности освен Дуркхайм и Маус. Арнолд ван Женеп (18731957), който никога не участва в техния вътрешен кръг, е учен и новатор, развил изследванията зърху селските общности във Франция като част от антропологията (с други думи „антропология у дома" не е ново откритие). Въпреки всичко ван Женеп е особено известен с друг свой труд „Les Rites de passage" (1909; „Ритуали на прехода"). Книгата представлява сравнително изследване на началните ритуали, при които личностите преминават от един социален статус към друг. Найразпространените преминавания се свързват с раждане, пубертет, брак и смърт. Изпреварвайки социологията на религията на Дуркхайм, ван Женеп твърди, че такива ритуали представляват драматизиран израз на социалния ред, който затяга интеграцията между инициатори и зрители. Нещо повече той подчертава, че такива ритуали навсякъде се разделят на три стадия: раздяла, преминаване на праг, събиране отново перспектива, към която ще се върнем покъсно, когато обсъждаме труда на Виктор Търнър (Шеста глава).
Друг съвременник на Дуркхайм и Маус, който въвежда алтернативен комплект от проблеми за антропологията е философът Люсиен ЛевиБрюл (18571939). Въпреки че неговият труд сега е известен главно (според слухове) като смешен пример за неправилен възглед към отдавна отминали векове, няма никакво съмнение, че ЛевиБрюл отваря ново поле за емпирични изследвания, които покъсно стимулират поколения антрополози включително ЕвънсПричард и ЛевиСтрос. В „Mentalite primitive" (1922, „Примитивният начин на мислене") и следващите си книги, ЛевиБрюл твърди, че неграмотните хора мислят качествено различно от грамотните; те не разсъждават логично и разбираемо, а поетично и метафорично. Въпреки че неговите съвременници, като се започне от Лоуи в САЩ и се стигне до Шмидт в Германия, се отнасят почти единодушно критично към неговия труд, той очертава рамката на едно аналитично поле, което покъсно доказва своята плодовитост: сравнителното изследване на стиловете на мислене и проблемите на интеркултурния превод, свързан с такива разлики. Но влиянието на ЛевиБрюл е посилно извън областта на антропологията, а не толкова в самата нея. Неговата философия се приема с ентусиазъм от движението на сюрреалистите, които поставят знак за равенство между „примитивния начин на ми слене", свободата и творчеството. Техните идеализирани възгледи за „примитивните народи" не виждат необходимост от важни емпирични изследвания.
АНТРОПОЛОГИЯТА ПРЕЗ 1930ТЕ ГОДИНИ: ПАРАЛЕЛИ И РАЗЛИЧИЯ
През 1930те години общности на „нови антрополози" се установяват във Великобритания, Франция и САЩ. Те поддържат контакти със свои колеги , които работят в Германия и Източна Европа, Южна Африка, Индия и Австралия. Групите все още са малки. Всичко на всичко в света има не повече от двеста професионални антрополози и в този контекст да се говори за „школи" би било малко преувеличено. Само осем години са изминали откакто двамата основатели на новата антропология във Великобритания са публикували своите разтърсващи основите трудове и ще бъде подвеждащо да се говори за „британска школа" в тези ранни години. РадклифБраун все още е в Сидни и ще прекара поголямата част от 30те години в Чикаго. Малиновски има малко студенти и дотогава никой от тях не е произвел нещо важно. Дифузионизмът и повече или помалко спекулативната „фотьойлна антропология" разцъфтяват. На Фрейзър все още му остават единайсет години като професор в Кеймбридж. През 1930 г. във всеки случай може да се приеме за дадено, че новата антропология ще успее във Великобритания, а положението във Франция и САЩ не е много поразлично.
Основателите на модерната антропология принадлежат към малка група и имат много общо въпреки многобройните си различия. Вероятно найважното е, че всички те искат да установят антропологията в подробно изследване на обичаите и в отношение към цялостната култура на племето, което ги практикува (Боас, 1940 (1896); 272). Централната точка на този цитат е идеята, че културните елементи повече не могат да бъдат разглеждани изолирано. Един ритуал не може да бъде сведен до независимо „оцеляване" на някакво хипотетично минало. Той трябва да се разглежда в отношението му към цялото общество, от което е част тук и сега. Трябва да бъде изучаван в контекст. Антропологията е холистична наука нейната цел е да опише обществата или културите като интегрирани ця лости. Дотук четиримата основатели са съгласни: действително подобни идеи са централни за марксистката социология, както и за Дуркхайм и Вебер и си спечелват широк прием в началото на века. Бихме могли да твърдим още, че концепцията, че „обществото е система" е найфундаменталното от всички социологически прозрения и следователно не би трябвало да ни изненадва, че когато влиза в антропологията, то произвежда теоретическа революция, в която участват в едно или друго качество всичките четирима основатели.
Въпреки умаления размер на дисциплината, различията между националните традиции вече са белязани; в методи, теория и институционални организации. Покъсно, когато всички основатели са мъртви, създадените от всеки от тях образи и отношения формират дисциплината. Тези образи или митове днес са широко разпространени и имат тенденцията да позволяват на някои от найизявените качества на всеки от четиримата да засенчва останалите. Следователно читателят би трябвало да има предвид, че академичните отношения между антрополозите не са помалко сложни от човешките отношения изобщо (вж. Лийч, 1984). Така, Боас и Маус са съгласни, че няма голям конфликт между културна история и синхронни изследвания и следователно двамата запазват интереса си към „нена учното". Това разделение явно отразява факта, че двамата британски антрополози са били ангажирани с „революция", докато във Франция и САЩ съществува много посилно чувство за приемственост. Но и други раздели също са важни. Радклиф Браун и Маус са съгласни, че техните изследвания са част от голям сравнителен социологически проект, докато Боас, който наймалко от четиримата е предразположен към социология, се отнася с подозрение към „френската наука", която Радклиф Браун преподава в Чикаго и има дълбоко недоверие към сравнителния метод. От своя страна Малиновски като че напълно избягва сравненията. В този случай немското наследство на Малиновски и Боас явно ги обединява срещу „френската школа". Но този съюз също е непълен. Докато РадклифБраун и Маус са ангажирани методологически колективисти, които се ровят в тайните на „обществото като цяло", Боас и Малиновски са (германски) сепаратисти. Но сепаратизмът на Малиновски съсредоточава вниманието си върху телесните нужди на индивида, докато Боас вярва в първенството на културата.
Чисто личностните качества на четиримата мъже също повлияват на новата наука за обществото. Без никакво усилие Боас приема ролята на доброжелателен баща на американската антропология. Действително, по време на дългата му кариера популярността му е толкова голяма, че явната му слепота, недоверието му към обобщенията, са се превърнали в слепота на цялото поколение. С много малко изключения (включително известния Бенедикт, 1934), в американската антропология през двайсети век, чак до смъртта на „татко Франц", напълно липсват широкомащабни обобщения. Във Великобритания такъв консенсус не съществува. Вече напреднали в своята кариера РадклифБраун и Малиновски участват във „функционалната революция", но когато общият им враг се оттегля, изплуват антагонизмите между двамата и техните студенти (и студентите на студентите им) пламенно пресъздават този конфликт (Четвърта глава); привържениците на РадклифБраун се подиграват на монографията на Малиновски, пълна с досадни подробности, без да носи използваеми идеи; докато студентите на Малиновски обвиняват колегите си от Оксфорд, че произвеждат модели, които са точно толкова разбираеми, колкото несъвместими са фактите.
Найнакрая между трите национални традиции съществуват систематични различия, които не са нито от академично, нито от лично естество. Донякъде благодарение на престижа на Боас, а и заради факта, че средствата за изследвания са по достъпни в Съединените щати, американската антропология бързо се превръща в поголяма и поустановена дисциплина, отколкото антропологията в Европа. Когато Американската асоциация на антрополозите (AAA) е основана през 1906 г., тя вече включвала 175 члена. Но през 1939 г. има само 20 професионални антрополози в цялата Британска империя, а когато Асоциацията на социалните антрополози (ASA) се основава във Великобритания през 1946 г., тя наброява само 21 пълноправни членове (Купър, 1996:67; Стокинг, 1996:427).
Във Франция виждаме съвсем различно положение. Френската академична система е поцентрализирана, отколкото в другите две страни и Париж привлича голям, талантлив и динамичен интелектуален елит, който се радва на значителен престиж. Членството в този елит е поважно отколкото границите на дисциплината и затова антрополозите участват в ин тензивно сътрудничество и дебати със социолози, философи, историци, психолози и лингвисти. Въпреки че тук, както и навсякъде антропологията е ясно институционализирана, няма същото силно чувство за нова и революционна дисциплина, която се оформя и се дефинира като различна от своите предшественички, от други дисциплини и от други антропологиче ски школи. Така френската антропология в известен смисъл е найоткритата и найелитарната от националните традиции.
В началото на 1930те години четирите школи на ранната модерна антропология са твърдо установени. В границите на едно кратко десетилетие викторианската антропология на Тай лър и Фрейзър, материализмът на Морган и дифузионизмът на германците натрупват дебел слой прах. Някаква ранна теория все още съществува в латентно състояние, за да бъде преоткри та от покъсните поколения, найсилно изразено в трудовете на Маркс и Вебер; но като цяло начинанието антропология се приема като свежо, ново и вълнуващо, като наново открит ключ към истинското разбиране на човешките условия. Практикуващите я във всяка страна са малко на брой и силно мотивирани, в някои случаи (имаме предвид последователите на Маус и РадклифБраун) това почти напомня религиозен култ.
В Европа, извън Франция и Великобритания, разпространението на новата дисциплина още не е започнало. В Германия дифузионистите се люшкат чак до края на Втората световна война, а едва през 50те години социалната антропология се установява в Скандинавските страни и Холандия (вж. Вермойлен и Ролдан, 1995 за частична история на европейската антропология). Културната история в дифузионистката или еволюцио нистката си жилка, често поръсена с етнографски предразсъдъци (когато се говори за други) и националистически стремежи (когато се говори за собствената „народна култура"), ще преобладава в поголямата част на Европа още десетилетия напред.
Г7П
ЕКСПАНЗИЯ И ИНСТИТУЦИОНАЛИЗЪМ
Джаз и сталинизъм, ХитлерЮгенд и Ал Капоне, кръв на хоризонта и опашки за хляб по улиците, установяване на колониални империи и раждане на мас медиите, сриване на фондовата борса и издигане на държавата с обезпечени социални грижи; 1930те години вибрират като стрела, която чака да бъде изстреляна. След това войната потъпква Европа и света
найразрушителната война в историята, която оставя Ауш виц и атомната бомба да подхранват кошмарите от втората половина на века.
Войната заличава последните останки в света, с които са живели и в които са вярвали хората от викторианската епоха. Рационалният индивид от Възраждането и емоционалната общност на романтиците сега изглеждат също така наивни. Скоро ще се сринат великите колониални империи, а заедно с тях и raison d'etre товарът на белия човек и mission civilisatrice поетото задължение да се разпростре европейската цивилизация до всяко кътче на света. Наистина, самата „цивилизация" скоро ще бъде уличена като измама като тънък пласт хуманизъм, скриващ злото животно под себе си.
Вероятно е любопитно, че в тези години антропологията разцъфва в зряла дисциплина. 30те години са продуктивен период първите студенти на основателите започват да оставят своя отпечатък в полето на науката, а самите основатели все още работят. Войната от 19391945 г. не обезпокоява сериозно този подем. В САЩ животът в университетите си тече почти както преди; във Великобритания учените също продължават да работят. Дори в окупирана Франция положението не е непоносимо, а страните, найсериозно засегнати от войната
Германия и Съветският съюз и без друго са маргинални към новата антропология. Въпреки всичко, докато „трае войната" някои въпроси си остават „задържани" или „отложени". Във всеки случай след 1945 г. през антропологията преминава нова вълна на радикална реформа. Вероятно това става и защото войната съвпада с оттеглянето на Маус и РадклифБраун (през 1939 и 1946 г.), както и заради смъртта на Малиновски и Боас (през 1942 г.). Когато старият свят вече не съществува и четиримата основатели са вече извън картината, моментът е назрял всеки да заяви мнението си високо и ясно. Тази история ще бъде разказана в следващата глава. Сега се връщаме към началото на 30те години.
ПЕРИФЕРНА ЛИ Е ДИСЦИПЛИНАТА?
Сега антропологията се изправя пред предстоящите предизвикателства, породени от собствения й успех. „Революцията", както РадклифБраун и Малиновски я наричат, продължава още от началото на 20те години. Положени са методологиче ските, теоретическите и институционалните основи на подновената дисциплина. Съставени са програмите за изследвания, осигурено е финансирането, професионалните приятелства, вражди и стратегически съюзи са установени. Сега задачата се състои в това да се покаже дългосрочната жизнеспособност на дисциплината. Студентите трябва да бъдат обучавани, да се издават списания, да се намерят издатели на монографии, да се организират конференции, да се правят обръщения към пресата, да се убеждават политиците и плановиците и, не на последно място, да се намери работа за нарастващия брой учени. За да се постигне това енергията на революцията трябва да се концентрира и да се насочи по предсказуеми институционални пътища. В забележителната история на Адам Купър за британската социална антропология (1996), главата, посветена на този период се нарича „От харизмата към пътя" и се потвърждава точно онова, което би казал Вебер: след харизматичното пробуждане, макар и неохотно, трябва да се стигне до опитност. В антропологията този период на консолидация продължава от 30те до края на 40те години. Във Великобритания ръководството е поето от РадклифБраун и неговите студенти; в САЩ Бенедикт, Мийд, Крьобер и други осигуряват приемствеността на широката програма на Боас, докато в тези иначе тежки вре мена, френската антропология е действена и творческа.
Както беше отбелязано погоре, още от самото начало новата антропология има маргинална идентичност. Самите осно вателибащи са „аутсайдери" и много от техните последователи, подобно на РадклифБраун са номади, „глобални учени", които неуморно пътуват между университетите, своите домове и полетата за изследвания. Изненадващо е, че много от тях като личности не са от найизвестните. Някои са чужденци, като Малиновски и Боас, а също така Кръобер, Сапир и Лоуи те са родени в немски говорещи страни. Други идват от колониите Фортес, Глукман и Шапера (от Южна Африка), Фърт (от Нова Зеландия) и Сринивас (от Индия). Много от тях Маус, Сапир и Александър Голденвайзер са евреи. По времето, когато академичната работа все още е определено мъжка територия се появяват и жени Мийд и Бенедикт са добре познати, но студентките на Малиновски Одри Ричардс (много важна аф риканистка) и Хортенс Паудърмейкър (авторка на класическа книга за полевите методи), принадлежат към същото поколение.
За разлика от еволюционизма на деветнайсети век, антропологията от двайсети също е маргинална в смисъл, че тя поставя „мръсните езичници" на едно ниво със западняците от средната класа. Холистичният полеви метод на Малиновски, културният релативизъм на Боас и стремежът на РадклифБраун към постигане на универсалните закони на обществото предполагат, че всички общества или култури имат еднаква стойност. Изучаването „отдолу" вече става отличителен белег на антро пологическата полева работа. За разлика от другите социални науки, които често работят с големи групи и цели населения, антрополозите приемат земната човешка гледна точка и се отнасят скептично към решения, взети „отгоре", от политици и бюрократи, нямащи представа как всъщност изглежда животът „на земята". Девет от десет антрополози в едно или друго отношение изглежда са политически радикално настроени. Дори Маус е активен социалист, макар и немарксист. Продължителните (и успешни) нападки на Боас към академичния расизъм го правят непопулярен в очите на политиците и веднъж се стига до замразяване на средствата за нови бройки в Колумбийския университет (Силвърман, 1981:161). Книгите на неговата студентка Маргарет Мийд, която сравнява американците от
:редната класа с тихоокеанските островитяни стават бестселъри и повлияват дълбоко на американския феминизъм и на културния радикализъм. Когато препълнените аудитории аплодират Малиновски, изправени на крака заради лекциите му върху живота на туземците на островите Тробрианд по време на обиколката му из САЩ през 1926 г., посланието е ясно: антропологията притежава значителен потенциал в културната критика и защитата на туземните хора.
Твърди се, че особено британските антрополози се подчиняват пасивно на потисничеството на „туземците" в Африка, Азия и Океания и дори активно сътрудничат на колониалните администратори в замяна на средства за изследвания (вж. Асад, 1973). В своя много съвестен изследователски опит да разкрие истината по този въпрос веднъж завинаги, Джек Гуди (1995) заключава, че обвиненията са необосновани, а Джордж Стокинг (1995), историк на антропологията поддържа неговото становище, както и Купър (1996). Те изтъкват, че няколко водещи социални антрополози се отнасят силно критично към колониа лизма. Понататък Гуди доказва, че Министерството на колониите и други колониални учреждения нито са финансирали, нито пък по друг начин са подпомагали антропологическите изследвания в определени райони или сред определени групи. Гуди изтъква, че като правило американските фондации финансират полевата работа. Вярно е, че една шепа колониални администратори са обучавани от Малиновски, РадклифБраун и антрополозите от Кеймбридж. Съществуват и няколко отделни примера на изследвания, поръчани от Министерството на колониите. Общо взето, обаче, колониалните администратори се отнасят с безразличие към антропологията и обратно (Стокинг, 1995: Осма глава; Купър: Четвърта глава).
Въпреки всичко, все пак може да се твърди, че британските антрополози са склонни да правят изследвания, които директно или индиректно легитимират колониите. Интересът към политическите организации в Африка, например, като че ли идеално съвпада с косвеното управление на администраторите (въпреки че отново ще кажем: съществуват много малко доказателства, че такива изследвания са приемани сериозно и са използвани). По подобен начин почти пълното отсъствие на какъвто и да било интерес към политиката и икономиката сред студентите на Боас отразява факта, че в повечето случаи пър воначалната социална организация на североамериканските индианци е загубила; останала е само символична култура, която антрополозите са можели да изследват. Винаги е било така остава си фактът, че плановете за изследвания се съставят в определен исторически контекст и самите те носят печата на този контекст.
Вероятно много лесно може да се разбере периферното положение на антропологията. Дисциплината привлича някоя определена личност, която би могла да напредне в полевата работа (или поне да я понася) при неудобни и непривлекателни условия. След престоя на Малиновски на островите Тробрианд, неговото име се споменава често. Самият предмет на антропологията е извън утъпкания път: роднинската система в Африка, размяната на мрежи в Меланезия и североамериканските ритуални танци не попадат в основното русло на науката.
При всички тези фрагментарни и индивидуалистични тенденции, много впечатляващо е, че през годините, които сега разглеждаме, антропологията си завоюва академично положение, общо взето достойно за уважение. Харизмата е успешно канализирана. Понататък ще се обърнем към тези процеси и развитието им в основните страни.
