“Бяха сред обществото, но бяха в пустиня”
(“Немили - недраги” Иван Вазов)
Любимата тема на Иван Вазов в най-значителните му творби е героизмът и самопожертвуванието на българина в последните години на турското робство. В повестта “Немили – недраги” писателят пресъздава живота на българските емигранти в Румъния – хъшовете, които безкористно и всеотдайно служат на майка България.
Във втора глава на повестта Вазов използва лирическото отстъпление, за да изрази личностната си позиция – своето възхищение и преклонение пред мъченическия и героичен живот на хъшовете. В чуждата страна те живеят изолирани, самотни, с чувството, че са ненужни. Писателят изразява душевните им преживявания чрез една сполучлива метафора – “Бяха сред обществото, но бяха в пустиня”.
Вазов избира подходящ момент, дълбокия сън на хъщовете след поредния изморителен ден, за да даде пряк израз на своите мисли и емоции, с които да внуши най-характерното от колективния им образ. След това разкрива индивидуалните им черти. Настоящето им е непоносимо тежко, гладът и мизерията са превърнали съществуването им в безкрайно страдание. Въпросите, които Вазов задава от свое име, са всъщност техни въпроси на които няма отговор: “Какво ще правят в тая чужда земя?”. Липсва им интимната топлина от ласкавата ръка на майка или съпруга, милите очи на децата им,техният звънлив смях. Чуждата земя ги приютява, но е останала студена и равнодушна към страданията им. Неприветливата реалност авторът я представя образно – метафорично, с думи, преливащи от болка. Вазов рисува хъшовете, като “измъчени от бедността същества”, ката “изхвърлени от бурята морехотци”.
Вълнуващи са размислите и оценките за печалната съдба на емигрантите, които той определя като “един нов и гладен пролетариат, съставен от подвизи, дрипи и слава –но слава, непризната окаляна от презрението”.
Отхвърлени и обидени от обществото в Румъния, те още повече страдат за България. Хъшовете често отиват на брега на Дунава, с копнеж съзерцават “зелените хълмове” на родната страна, под чието небе са техните родни огнища, там са и спомените и мечтите им. Само една крачка да направят през величествения Дунав – и са в родината си. Реката е граница между родното и чуждото, между реалността и мечтите, между свободата и робството. Копнежът по отечеството намира израз в мъчителния възглас: “О, Българйо никога не си тъй мила, както кога сме вън от тебе! Никога не си ни тъй необходима, както когато те изгубим безнадеждно!...”
В лирическото отстъпление Вазов изразява своите чувства към тези доблестни мъже, които живеят в очакване на оня свещен миг, когато майка пак ще има нужда от тях. Те с радост ще пожертват живота си за нея.
