Възгледите за масовото поведение в контекста на социално – психологическото познание

Възгледите за масовото поведение в контекста на социално – психологическото познание

 

1. Генезис – около средата на 19 в. възникват първите форми на социалнопсихологическото познание. Те все още не се основават върху сериозни научни изследвания и твърде се доближават до универсалните схеми на социалната философия. В пъстрия калейдоскоп на първоначалните търсения се открояват три направления с голямо значение за развитието на социалната психология. Критерият за разграничаването им е начинът, по който се анализират взаимоотношенията между индивида и обществото: доминантата се приписва или на индивида, или на обществото. В зависимост от решенията се раждат мощните школи на германската народопсихология, френската школа на Психологията на масите и англоезичната теория за инстинктите в социалното поведение. И до днес те съхраняват обяснителния си потенциал.

 

2. Народопсихологията - формира се около средата на 19в. в Германия. Във връзка с посочения по-горе критерий, тя приема доминирането на обществото, схващано като "свръхиндивидуална цялостност", на което се подчинява индивидът, схващан като "свръхиндивидуална душа". Лансира се тезата, че обществото е много повече от съставящите го индивиди. Абсолютизирането на тази колективност поражда идеите за "народен дух" и "народна душа".

Формирането на тази концепция е сложно и многопластово. То е резултат от:

- специфичният статут на политическата действителност по онова време в Германия, свързан с нуждата от обединяване на немската нация. То се оказва теоретически завършено в идеята за "народния дух" преди да бъде осъществено на практика;

- някои концепции на немската философия:

»»» тезата на Хегел за "обективния дух" като въплъщение на Абсолюта в социалния живот;

»»» немският романтизъм, утвърждаващ естетическото съзерцание на абсолютното и надинивидуалното;

»»» учението на Хердер, че масовата психика на даден етнос сумарно се изразява в народния фолклор.

     За преки създатели на народопсихологията се приемат философът Морис Лацарус и езиковедът Щайнтал. Тезата им е, че главната сила на историята е народът или "духът като цяло", който се въплъщава в продуктите на духовния живот. Индивидуалното съзнание е просто звено, осъществяващо психичните му връзки. Задачата е да се разкрива същността на народния дух и развитие.

Най-голям принос в утвърждаването на школата има Вилхелм Вунд. Лансирайки тезата, че психологията трябва да се състои от две части – физиологична,  занимаваща се с индивидуалното съзнание и антропологична, културологична или психология на народите, той утвърждава народопсихологията като самостоятелна наука. Тя се занимава с висшите психични процеси, развиващи се в общностните продукти на духовната култура чрез анализ на езика, обичаите, митовете, религията, изкуството, законите, държавата. Основната теза, изключително плодотворна и днес е, че освен индивидуалното съзнание, съществува надиндивидуални психични комплекси  в ролята на регулатори на всяко поведение.

 

3. Психология на масите /Франция, втората половина на 19в./. Неин вдъхновител е Габриел Тард, с две концептуални идеи:

- ролята на ирационалните елементи в социалното поведение;

- ролята на подражанието, осъзнато или неосъзнато.

Всичко, което човек прави без научаване се отнася до сферата на физиологичното. Много други неща от живота се овладяват по пътя на подражанието, т.е. социално. Всеки социален процес се разгръща по три механизма: изобретение, подражание, опозиция. Даден индивид достига до някакъв творчески резултат – изобретение. Когато то се включи в социално-културния контекст се усвоява от другите по подражание под влияние на традицията и модата, до превръщането му в ценност или норма. Когато привържениците на различни ценности се противопоставят помежду си възниква опозиция, която може да доведе до евентуален социален конфликт.

Тезата е, че социалните взаимодействия се формират чрез интернализация на обичаи, традиции, нагласи, по механизма на подражанието. Често обаче то е извън рамките на когнитивната сфера. Следователно съществуват афективни, ирационални компоненти на социалното поведение, които изглежда го трансформират в масово.

Индивидът подражава по различни начини в зависимост от това дали е сам или е в тълпа. Не всяка общност от хора е тълпа, а само масата, чрез която индивидът губи рационалността си и става лесно възбудим. Тард е автор и на понятието "публика" – общността от хора, споделящи сходни социални въздействия, под чиито влияние формират сходно самосъзнание.

Първият теоретик на психологията на масите е Густаф Льобон с централното понятие "тълпа" в противоположност на  понятието "елит". "Маса" е всяко струпване на хора, чиято основна характеристика е загубата на критичност. Типичният профил на индивидът в масата е със следните черти:

- обезличаване (дифузност на личностните структури и загуба на автономията);

- преобладаване на афектите пред когнициите (силна податливост на влияния, родени от безсъзнателни или емоционални импулси);

- загуба на интелекта (властва законът за душевното единство на тълпите);

- загуба на чувството за отговорност (тотална липса на контрол върху страстите).

В синтез – поведението на индивида в масите е с висока реактивност, по природа хаотична, която лесно се превръща в стихийна разрушителност. Нужен е вожд, който да направлява масите – тази функция се отрежда на елита. Той прокарва новите тенденции чрез манипулации като повторения, утвърждаване, психологична зараза.

През 20 в. се популяризира тезата, че това е ерата на масите. Личността губи индивидуалността си и започва да се подчинява на най-примитивните инстинкти, което води до упадък на цивилизацията. Психологията на масите се формира и в отговор на тези социални настроения. Има за предмет проявите на психичното в масови ситуации, където атмосферата е наситена с групова аморфност и липса на организационна структура за упражняване на целенасочено просоциално поведение.

 

4. Англоезична теория за инстинктите в социалното поведение – основоположник на теорията е Уилям Макдаугъл ("Въведение в социалната психология", считано за първото систематизирано ръководство за обяснение на масовото поведение в световен мащаб.

     Основната теза е свързана с познаването на вродените инстинкти като причина за всяко социално поведение. Ключови понятия са "хорме" и "инстинкт".  Думата "хорме" произлиза от гръцки и означава стремеж, желание, порив. Точно хорме е движещата сила на интуитивния характер, чиито черти обясняват социалното поведение. С други думи, основният принцип на поведението е целта. От друга страна, инстинктите са средствата, чрез които се осъществява целенасочеността на поведението. Те са закрепени наследствено у човека. Резултат са от специфично, психофизиологично предразположение и изпълняват ролята на канали за освобождаване на нервната енергия. Всичко, което се случва в сферата на съзнанието, е в пряка зависимост от тях. Те са мотивиращата сила за мисленето, чувствата, поведението. Инстинктите имат три части:

- афективна – регулира възприемането;

- централна – отговаря за пораждането на емоциите;

- аферентна – определя реакциите.

Връзката между инстинктите и емоциите има системен характер, който може да бъде изразен в няколко основни типа реакции:

- инстинкт за борба – чувство за гняв и страх;

- инстинкт за бягство – чувство за оцеляване, самосъхранение;

- инстинкт за възпроизвеждане на рода – чувство за ревност и стремеж към себеутвърждаване;

- инстинкт за придобиване – чувство за собственост;

- инстинкт за градеж – чувство за съзидание;

- стаден инстинкт – чувство за принадлежност.

Всички социални институции, организации, феномени от типа на семейство, образователна система, икономика, война, имат свой аналог в някоя от тези релации, в смисъл на причина за съществуването си. Така се утвърждава значението на ирационалните и подсъзнателни влечения в ролята им на регулатори на индивидуалното и на всички разновидности социално поведение.

 

 

ТЕМА 2: ФОРМИРАНЕ НА ПОНЯТИЯТА В ОБЛАСТТА НА МАСОВОТО ПОВЕДЕНИЕ

 

     Около средата на 20 век бунтът на масите се превръща в символ на времето. В западния свят се появява нов човек – "човекът от тълпата". "Той е лишен от собствената си история и памет, не е човек, а само обвивка на човек, изграден от чужди идоли, лишен от вътрешното си Аз и интимната си същност – от което не може да избяга" – Хосе Ортега–и–Гасет.

Дали е възможно да се демократизира масовият човек, поставил диагноза на времето, в което живее? Понятието е с универсален характер, т.е. съвременната епоха е епоха на масите.

 

I. Съдържание на социалните представи за тълпите и масите.

Терминът "маса" въздейства много по-силно от термина "мнозинство", когато се има предвид многобройната част от населението. Това са хора, които поради факта, че нямат елитно потекло, са нито много образовани, нито имотни, нито овластени, но съзнават, че като цяло са на едно равнище. Имат общи интереси, което създава чувство за принадлежност, което се различава от принадлежността към дадена общност, пораждайки сходно самосъзнание, дори гордост, понеже масата е облагодетелствана от големия си брой и ударната си сила. При появата на тази сила е естествено да възникне въпросът "какво представлява масата, чието въплъщение са тълпите?".

Могат да се откроят три типа отговори в първоначалните търсения:

1. Тълпата е множество от индивиди, намиращи се в периферията на официалната система и в ситуации на социални вълнения заставащи срещу нея. Тя е антисоциална, тя е сбирщина, сган, лумпени, пролетариат, утайка на обществото. Тя не може да се разглежда като нещо нормално, защото, по думите на Макс Вебер, "е куриоз, нарушаващ обичайния ход на събитията". В социалната организация на обществото тя отразява липсата на организация, структура и законност.

2. Тълпата е налудничава, необуздана и хистерична. Въплъщава емоционалната еуфория на масата в различни епизоди, например:

- когото множеството почитатели посрещат своята "звезда";

- безредиците, съпътстващи появата на поредния нов пророк;

- масовият екстаз на вярващите;

- припяващото мнозинство на гротескно карнавално шествие;

- "влюбените" в даден човек, кауза, идея.

В този тип отговори масата се определя като колективно поведение, което поради халюцинации и пълната липса на контрол за приема за психологически ненормално.

3. Масата се определя като тълпа от престъпно естество. Тя е сган, жадуваща за насилие и разрушение. Например, феновете на футболен отбор, тийнейджърите, устремени към концерта на идола си. В тези и подобни на тях ситуации без съд, масата се отприщва без видима причина и по правило заема формата на хулиганска проява. Резултатът е противопоставяне на нормите, властта и пренебрегването на закона.

В този тип отговори психологията на масите се разглежда като раздел на криминалната антропология.

Ретроспективното проследяване на идеята за тълпата показва, че най-напред тя се приема за симптом на психично заболяване или за белег на колективно отклонение от нормите. Независимо обаче дали се счита за престъпление, лудост или отклонение, има единодушие, че тя приютява утайката на обществото.

 

II. Промяна на социалните представи

С натрупването на наблюденията върху масово-поведенческите епизоди, разбиранията за тълпата се променят. Тя започва да се възприеа като пълна противоположност на индивида. Фактът, че хората претърпяват сходни промени, когато са в тълпата, разрушава схващането, че тя е сган, сбирщина от лумпени, обратно – включва и представители на елита. Следователно, всеки може да е част от тълпата.

Отхвърля се и тезата за престъпното и естество. Остава виждането, че тя е стихийна, разрушителна и обслужваща страстите си. Никой от индивидите не дръзва да извърши сам изстъпленията, които си разрешава, когато е включен в нея. Така тезата, че тълпите са престъпни или добродетелни става безсмислена. Оказва се, че в така наречената "лудост" на масите няма нищо патологично. Те включват нормални индивиди, които обаче попаднали в масите, започват да мислят и да се държат по сходен начин, различен от обичайния. Заключението е, че индивидуалната психология и психологията на масите са различни, дори противоположни: онова, което е "ненормално" в един случай, може да се окаже "нормално" в друг.

Феноменът "маса" вече се сдобива със свой самостоятелен научен статут. Без значение дали са народни, престъпни, героични, неразумни или разумни, масите са висше проявление на проблемите в дадена общност. След признаването им за ударна сила на обществото, те се превърнаха в предмет на социално-психологични изследвания. От виждането за престъпността и патологията на тълпата се стига до виждането за силата на колективната общност. Тя се приема за основен компонент на всяка политическа система, като дава енергията на социалните вълнения. Тя трябва да бъде не само дефинирана, но и обяснена. В противен случай съществува риск от неразбиране на съвременния свят, в който масите са на преден план. Така се утвърждава необходимостта от развиването на психологията на масите. Предметът и гравитира около дефинирането на типа държавническо управление, което да отчита проявленията на масовата психика. Целта е да се намерят практически отговори на въпроса как да се управляват масовите общества.

 

 

ТЕМА 3: СОЦИОЛОГИЧЕСКИ ПОДХОДИ ЗА ОБЯСНЕНИЕ НА МАСОВОТО ПОВЕДЕНИЕ

 

 

Тук вниманието се насочва към институционално организираният живот на обществото, към хода на ежедневието, а следователно и към статичните структури на социалните общности и механизмите на функционирането им. Обособяването на социологическия подход за изследване на неинституционалните форми на масово поведение поради тази причина до някаква степен е иновация. Тук заявяват своето присъствие няколко относително автономни обяснителни модела – за имитацията и психологическата зараза, за конвергенцията, за нововъзникващата социална норма и за прибавената стойност.

1. Теория за заразата – централна е идеята за "механизма на кръговата реакция", изведен до всеобщ принцип за обяснение на поведението в нестандартни социални ситуации. Кръговата реакция е взаимно стимулиране, при което реакцията на даден индивид възпроизвежда стимула, получен от друг, като обратното рефлектиране на този стимул интензифицира ефекта му. Така взаимното стимулиране има кръгово движение. Хората взаимно отразяват емоционалните си състояния и точно тази взаимност ги усилва. Механизмът е особено валиден при предаването на настроения между хора, намиращи се във възбудено състояние.

Типично за социалната зараза е, че тя поразява индивиди, които първоначално са били странични, безучастни наблюдатели в изходния момент. Хората са просто любопитни относно дадено поведение, но отразявайки възбудата и проявявайки интерес, те лесно се присъединяват. Така посредством верижно пренасяне, масата достига до хомогенност на преживяванията и като резултат до хомогенност на действията. Обяснението поражда някои критични въпроси:

- дали дадено настроение буквално се предава по начина, по който се предава инфекциозната болест и дали то се преживява еднакво от всички?

- защо заразяването не се разпространява абсолютно сред всички, оказали се в ситуацията на необичайното явление?

Извод: масовото поведение има комплексно съдържание и не може да се вмести само в границите на един групово-поведенчески процес, какъвто е процесът на психологическата зараза. Той е просто един от механизмите.

 

2. Теория за конвергенцията – хората в дадено мнозинство се превръщат в хомогенна маса не в резултат на внушението или заразата, а обратно – масата е хомогенна, защото се образува от индивиди с предварително сходни характеристики. Следователно, масата не прави хората хомогенни - под някаква форма характеристиките на хората са съществували преди нейното образуване. Така тя влиза в ролята на фактор, улесняващ проявлението им.

Докато теорията за заразата откроява трансформацията на нормалния индивид, завладян от възбудата на мнозинството, тази за конвергенцията твърди, че то включва силно разнородни групи от хора, събрали се поради общи личностни качества. Този модел е стъпка напред в развитието на идеите за масовото поведение, но също има ограничения. Освен това, остават без обяснение очевидни проблеми на масовото поведение – защо сходни по характеристики хора се събират изобщо, при положение, че всеки от тях би могъл да осъществи и сам това поведение; защо, след като масата включва индивиди с вече готови поведенчески модели е факт, че тя не винаги е праволинейна в поведението си.

 

3. Теория за нововъзникващата норма – груповото поведение, както във всекидневието, така и в масови ситуации, се ръководи от социални норми. Но нормите на всекидневието са неподходящи за регулиране на поведението в нестандартни ситуации, поради което се заместват от нововъзникващи норми, специфични за конкретната ситуация. Самите условия за поява на масов епизод обуславят развитието на начини за общуване, които "произвеждат" нововъзникващите норми на поведение.  Тя по неформален начин задължава съобразяването с предписанията и санкциите и. Понеже нормата е специфична за самата ситуация, тя упражнява контрол само в параметрите на конкретната ситуация. Контролът е най-силен, когато индивидите са идентифицируеми, а не анонимно присъстващи в ситуацията. По този начин се променя и фокусът на изследването.

Масовото поведение започва да се изучава чрез анализ на процесите, посредством които възниква координирано поведение, променящо се под контрола на новопоявили се нормативни единици, когато конвенционалната нормативна структура се оказва неприложима в ситуацията.

 

 

 

ТЕМА 4: КЛАСИЧЕСКАТА ТЕОРИЯ ЗА ТЪЛПИТЕ НА ГУСТАВ ЛЬОБОН

 

 

Льобон е представител на Романската школа в социалната психология, чийто основен фокус е човешкото поведение в необичайното за всекидневието групиране на хора, квалифицирано като "тълпа". С произведението си "Психология на тълпите", той си осигурява забележително място в системата на социалните науки с претенцията "да дефинира общи принципи за всички тълпи като формулира обща теория на тълпите, изведена по индукция".

I. Основни принципи и концепции

1. Психологическа природа на тълпата – определя се от общата нагласа на включените индивиди – те са слети в общо мислене и чувства, индивидуалните характеристики са заличени, интелектуалните способности са притъпени. Имат обща насоченост на вниманието и ситуативните нагласи. Така чрез загубата на "съзнателната личност" се формира масова психика или колективно съзнание.

По правило това състояние възниква по повод на засягащо интересите на хората събитие от всекидневието, политическия, духовния, културния живот. То обединява отделните единици в организирана психологически тълпа. Всъщност тя заема мястото на инцидентното множество. Тя е самостоятелно цяло, което функционира по "закона за душевното единство на тълпата". Под нейно влияние индивидът се превръща в трансформира в духовна единица, качествено различна от разума и чувствата на всеки отделен индивид, включен в тълпата.

 

2. Социално-психологически профил на индивида в тълпата – описва се чрез прехода от хетерогенност към хомогенност на единиците в нея. Тя е временна формация от хетерогенни елементи, ситуативно свързани точно така, както клетките, съставящи живия организъм. Проявява се чрез няколко ярко изразени симптома:

А) снижаване на интелектуалните компетенции – съществува тенденция рационалните способности на отделния индивид по-скоро да се влошават, отколкото да се повишават, когато той стане част от тълпата;

Б) засилване на емоционалните реакции – струпването на хора на едно място отключва действието на някаква ентропия, която превръща реда в безпорядък. Разумът им сякаш се трансформира в енергия на тълпата. Освободени от контрола на съзнанието си, хората откликват само на емоционалните си импулси. Реакциите им са внезапни и необичайни, често каквито етиката осъжда. При това спонтанните емоционални реакции засилват интензивността си;

В) пренебрегване на личната изгода – когато човек е сам, той се стреми а действа съобразно с интересите си, преценява фактите преди да направи избора си сред различните възможности. Тази предпазливост не му позволява да жертва притежанията си или собствения си живот в името на другите. Погълне ли го обаче тълпата, той спира да мисли какво ще спечели или загуби в ситуацията. "Затова истинският алтруизъм на дело, а не на думи, е достойнство на тълпата. Важните неща – тези, които изискват минимален егоизъм и максимална безрезервност, себеотрицание или саможертва, могат да се постигнат само от тълпата."

В този смисъл в тълпата човек надскача себе си, превръща се в героичен мъченик, великодушен, освен ако не стане жесток палач или предател. Оказва се, че по отношение на етиката, тълпата е по-висше образувание от отделния индивид.

 

3. Повърхностна и съзнателна структура на личността

Механизмът на заразата в общуването може да се обясни чрез наличието на първична структура на личността у всеки индивид. Всяка личност притежава две психични нива или две части. Едната е повърхностна и съзнателна – откроява различията между хората; тя е резултат от социализацията на индивида, като осигурява интегрирането му в обществото. Другата е подсъзнателна, тя е унаследена и е еднаква за всички.

В тълпата съзнателната част се претопява, т.е. различията се неутрализират, а унаследената обща част (инстинкти, страсти, импулси) се генерализира и усилва. Чрез това превръщане се обяснява и хомогенността на тълпата, функционираща под действието на закона за душевното единство. Т.е. човек не приема нови качества в тълпата, просто се освобождава от повърхностния си слой, неизбежно натрапен му от стандартите на съответния културен модел.

 

4. Анонимност (безнаказаност) – феномен, закономерно проявяващ се в тълпите. У човека, освободен от задръжките му, се появява чувство за непобедимост – което не се осмелява да извърши самостоятелно, в тълпата върши с усърдието на невменяем. Този импулс за непреодолима сила се дължи на обстоятелството, че тълпата е анонимна и безотговорна. Изглежда анонимността е нужна за личностната регресия на индивида към антисоциалното, защото дълбоко в себе си и независимо от контрола на нормите или страха от законовите санкции, той е носител на антисоциални ценности, търсещи удовлетворение.

 

5. Лидерът – значителна част от модела е посветена на феномена лидерство, пряко обвързан с феномена внушение. Чрез внушението могат да се обяснят почти всички успехи на лидерите – властта им да фанатизират масите, способността им да умножават последователите си, лекотата, с която променят масовото поведение от възторг, към нетолерантност и хистерия. Лидерът се анализира от две гледни точки:

- разглежда се като източник на психична енергия за тълпите, който внася вяра, осмисля подсъзнателните им илюзии и подхранва надеждите за въображаеми победи в бъдеще;

- в случай на неуспех лидерът се разглежда като жертва на тълпата, която лесно заменя любовта и покорството си с омраза, хули, жажда за отмъщение.

Атрибутивно свойство на тълпата е готовността и да приема волята на своя лидер. Льобон откроява няколко психологически характеристики, които обясняват лекотата, с която лидерът манипулира тълпата:

А) тълпите нямат общи стратегии на поведение, те са епизодични по характер и нямат белезите на самостоятелно социално същество. Оставени сами на себе си, те са жертва на обстоятелствата. Затова имат вътрешна потребност от външен стимул, т.е. от водач;

Б) тълпите са неспособни на адекватни преценки и критичност. Те са импулсивни, раздразнителни, с изострени емоции. Затова са податливи на манипулативни въздействия. Предпочитат непротиворечиво поведение от страна на лидера си. За да е ефективен той трябва да има безусловно, праволинейно, целенасочено и просто поведение, защото е достъпен на масите точно в тази форма;

В) тълпите винаги преувеличават чувствата – добри или лоши, чувствата им винаги имат двойнствен характер (да бъдат много прости и много преувеличени). Склонни са да възприемат крайности, поднесени с патос. Затова добрият лидер трябва да използва яростни уверения, да преувеличава и потвърждава; да прибягва до повторения, неистини или полуистини и никога да не прави опит да доказва нещо по логически път.

Тук интелектуалния статус на лидера не е от значение. Льобон твърди, че "великите лидери на тълпите от всички векове са имали нищожно нисък интелект. Онези, чиято интелигентност е била най-ограничена, са упражнявали най-силно влияние". Льобон е вярвал, че лидерите не трябва да бъдат надарени с остро прозрение, защото психологически то води до съмнение и поведенческо бездействие – качества, които тълпата на одобрява.

 

Моделът има конкретен принос в разработването на феномените на масовото поведение с оригиналността на поне две прозрения:

- че тълпата е съвременно социално явление и нейният генезис показва, че е продукт на масовото общество. Индивидът потъва в масата и тълпата доминира над личността;

- че масата е резултат от действието на внушението като работещ психологичен механизъм за превръщане на хората в тълпа, като с това се хвърля повече светлина върху човешката природа.

 

 

 

TEMA 5: ТЕОРИЯТА ЗА МАСОВАТА ПСИХОЛОГИЯ НА ФРОЙДИЗМА

 

 

1. Научен статус – знае се, че психоанализата възниква като психология, но чрез последващи модификации се представя и като теория на религията и естетиката и общо на културата, чиито твърдения и до днес получават противоположни оценки. Не съществува друга концепция и психологическа практика, която да упражнява такова голямо влияние върху всички сфери на хуманитарната практика, дори в крайната си форма на отричане. По този начин реалния и принос се простира и в областта на масовото поведение.

Трудът, посветен на тази проблематика се нарича "Психология на масите и анализ на човешкото Аз", като в него Фройд избира подход, различен от традициите на ранните изследователски търсения. Въпреки, че налага нови стандарти за интерпретация, той не стига до крайно отхвърляне на идеите на предшествениците си. Особено цени описанията на Льобон за ирационалната същност на тълпите, затова в своя модел тръгва от признанието, че той описва правилно феномените, свързани с тълпите, но че не съумява да ги обясни правилно.

Самата концепция на Фройд представлява трансфер на идеите му от полето на индивидуалната човешка психика към широкия контекст на груповите процеси. Моделът гравитира около търсене на отговори на три важни въпроса:

- що е група, маса и тълпа;

- по какъв начин те се сдобиват с характеристики, позволяващи им да оказват решаващо влияние върху живота на индивида;

- каква е спецификата на промяната им.

Намирането на тези отговори формира предмета на психологията на Масовото поведение.

 

2. Основни принципи и концепции

Централна е тезата, че в основата на масовите процеси лежат либидните връзки, осъществяващи се в два типа отношения:

- връзки между лидера и последователите;

- връзки между индивидите, включени в масите.

И двата типа се развиват на подсъзнателно равнище, като Фройд поставя акцент върху разкриване на механизмите на взаимодействие между тях, защото те са в основата на сплотеността на тълпата  и изразяват природата на масовото съзнание.

Анализ на базисните термини:

2.1. Либидо – това е основната идея, използвана за връзката между индивида и тълпата и трансформациите, които те претърпяват. Понятието въплъщава представата за синтез, обединяване на разновидностите на любовта – към себе си и личните убеждения, към детето, близките, Бога. Във всяка от тези възможности има скрити емоции, които превръщат либидото в ядро на душата на масата; емоции, които я обединяват;

2.2. Идентификация – това е процес, при който даден индивид се стреми да усвои черта, качество или поведенческа реакция на друг, да се моделира по негово подобие. Така, чрез поредица от идентификации с другите, той трансформира своята същност.

Фройд определя няколко източника за идентификация – това, което разбира като специфична форма на елементарната връзка с някакъв обект или като възприятие за общо притежавано качество с някой друг. Колкото по-значимо е качеството, толкова по-успешна е идентификацията.

Тезата му е, че сплотяването на членовете в масата се дължи на типа идентификация, основаваща се на общо емоционално качество, подсилено от връзка с лидера;

2.3. Его – идеал – това е понятието, обясняващо възникването на връзки в тълпата. Дефинира се като способност, сякаш изолирана от другите структури на Егото, дори и в конфликтите с тях. Чрез Его – идеала се обясняват феномени като: подчинение на хипнотизатора или на лидера, както и процеса на влюбване. Общото между тях е, че на мястото на Его – идеала човек поставя другия, като в тълпата това е лидера. Подчинението се обяснява с факта, че властта на непостигнатия личен Его – идеал се заменя с властта на лидера. Точно тази форма на либидна връзка между лидера и последователите му, осигурява хомогенността на масата. Аз-ът се слива с лидера и като тази връзка измества собствената ценност. Характерното за този тип връзки е, че те не са дълготрайни;

2.4. Нарцисизъм – изразява либидното отношение към обекта, като преодоляването му е може би един от най-важните механизми за формиране на хомогенност в тълпата. Чрез преодоляване на любовта към себе си, индивидите постигат единство и сходство помежду си;

2.5. Лидерът – ключов компонент в търсенето на Фройд, с широка смислова натовареност, отразяваща символното обобщение изобщо, за всякакви колективни идеи и ръководители /бог, цар и т.н./. Профилът на лидера е властта, той е фигура, обичана от всички, които са обвързани по отделни либидни връзки с него. Либидното отношение се основава на вече осъществени процеси на идентификация и замяна на Его – идела с реални или символичния лидер. Последният започва да доминира над рационалното и критичните му способности водят последователите му до регрес, стигащ до състояние на инфантилна зависимост.

В тази ситуация започва да действа и вторият тип релация – тъй като всеки индивид вижда, че останалите възприемат лидера като свой идеал, то започва процес на идентификация с тях, която продължава и помежду им.  Но в крана сметка връзката на лидера остава определяща – не него е отдадена любовта, а следователно и абсолютното подчинение на тълпата. С преодоляването на егоцентричната любов е престанала да действа и асоциалната нарцистична сила, като масата достига състояние на хомогенност.

Може би най-важното е, че чувството за единство е подсъзнателно, а не реално. Лидерът всъщност е "ограбил" емоционално тълпата и е получил доброволно нейната любов, запазвайки обаче нарцистичното отношение към себе си. Т. е.  – не е обичал и не обича никого другиго освен себе си. Затова той е равен с тълпата и в хармония с нея, само благодарение на илюзиите и. Това обяснява голямата му увереност, чувството за превъзходство и лично самолюбие. Той може да мине без любовта на другите, ако тя не е очевидна; отделен от тези други, лидерът няма нужда от одобрение, за да действа, нито от мнението им, за да се възхищава на себе си, защото няма страх от загуба на любов.

Друг е механизмът на развитие на вторият вид реакция – взаимоотношенията между индивидите. Задължителната реципрочност на  либидните връзки става невъзможна без отказа на любов към себе си, за да могат да се обичат другите. Точно нарцисичното отношение поставя последователите в равнопоставеност  и подчинение на лидера. Отказали се от най-съкровеното, те имат илюзията, че жертват и че са възнаградени за отдадената любов към другите и към лидера, със възвращаемост в същата степен към тях.

В синтез: включилите се в тълпата имат потребност от илюзията за еднаква и справедлива обич от страна на техния лидер. Самият той обаче няма нужда да обича никого – той е абсолютно нарцистичен, самоуверен и автономен. Точно тази "любов" на лидера към подчинените предпазва изкуствено създадените формации от разпадане. Илюзията не се разрушава лесно, защото се поддържа от либидото – то сплотява и дава необичайна сила, прави човек различен от състоянието му в изолирано положение. Следователно особената психика на масите се дължи на формираните нов тип връзки между индивидите, основаващи се на либидните взаимоотношения и механизмите на лидерството.

Психоанализата, приложена към масовото поведение, макар и с усложнени обяснителни схеми, звучи логично, поради следния изходен принцип:

- съществуването и ролята на надиндивидуалната психика като регулатор на индивидуалното и колективно поведение, е израз на двойствеността на човешката социална природа, реализираща се от своя страна чрез двойствеността между несъзнателната и съзнателната психична организация.

 

 

ТЕМА 6: ТЕОРИЯТА ЗА "ЧОВЕКА - МАСА" НА ХОСЕ ОРТЕГА – И – ГАСЕТ

 

 

Проблематиката е представена в книгата "Бунтът на масите", замислена като серия от статии за Мадридски ежедневници. Независимо, че датира от 1926 г,, по думите на автора тя е прекалено човешка, за да бъде обезценена от времето. Белег за представената хомогенност на ситуацията е фактът, че вдъхва тревожност в цяла Европа.

Централно понятие тук е "човекът - маса" – той е тип, "скалъпен на бързо", понеже е безлично монотонен, "един и същ", изпразнен е от собствената си история и затова е интернационален. Ортега го определя като "коруба на човек", лишен от своята вътрешност, като в това състояние може да се представи за когото си поиска. Има само желания и вярва, че има само права и няма задължения – това е "настъпващия" съвременен човек.

 

1. Същност на тълпите – масите са явление от първостепенно значение за съвременността, а именно "възникването на масите ги поставя на трона на социалното могъщество, тъй като по дефиниция те нито трябва, нито могат да регулират съществуването си, а още по-малко могат да ръководят обществото. Днес Европа изживява най-тежката криза, която може да сполети дадена култура". Ортега нарича тази криза "бунтът на масите", с ключови понятия бунт на тълпата, на масата и човекът – маса. Той не придава политическо значение на тезата си, а изхожда от предпоставката, че живота на човека е интелектуален, морален, емоционален, икономически, религиозен, включващ традиции и индивидуални характеристики. За да се образува каквото и да било мнозинство първо е нужно всеки да се отдели от множеството с осъзнат извод.

Групата е струпване на хора, които си приличат по несходството си с безграничната тълпа, като обединяването им формира така наречените малцинства. При дефинирането на масата като психологично явление, характеристиката струпване на хора става несъществена. Изправени лице в лице с една личност можем да разберем дали е маса или не. Маса са онези, които не ценят и не търсят себе си, а се чувстват като всички и не се притесняват от това, че им е добре да са като останалите.

Когато обаче говорим за групи – малцинства, индивидите в тях не са маса, тъй като изискват от себе си повече, отколкото останалите. В този смисъл съвременния човек може да бъде разделен на две категории:

- хора, които изискват от себе си много, натоварват се с трудности и задължения, стремят се към съвършенството;

- хора, които не изискват от себе си нищо специално, като да живеят означава да бъдат това, което са, без да полагат усилия да се усъвършенстват – "те са шамандури, тласкани от вятъра и вълните".

Разделението на обществото на маси и малцинства не е разделение на социални или висши и нисши класи, а на категории хора. Вътре във всяка социална класа има маса и малцинство, като не добрата тенденция е, че за групите, които по принцип са малцинство вече е характерно доминирането на средния човек – маса. "Днес масата вярва, че има право да налага своите глупости, изречени на чаша кафе и да им придава силата на закон". Ортега издава съмнението си, че е малко вероятно в историята да е съществувала друга такава епоха, в която тълпата да е управлявала толкова пряко, както в наши дни.

ИЗВОД: посредственият човек знае и се осмелява да утвърждава правото си на посредственост, като го налага навсякъде, като неприличното става това, което е различно. Масата мачка различното, индивидуалното и творческото. Онзи, който избира да не бъде като всички, поема риска да бъде унищожен.

Съвършенството, с което 19 век организира живота е причината облагодетелстваните маси да се възприемат не като организации, а като дадености.  В профила на съвременния човек се отразява свободната експанзия на неутолимите му желания, неблагодарност, пренебрежението към онова, което е направило възможно собственото му съществуване.

Психологията на масите прилича на "глезено дето" – да глезиш дадено същество означава да не ограничаваш желанията му, като формираш у него убеждението, че всичко му е позволено и няма задължения. Вероятно тази нагласа определя абсурдната способност на масите да мислят в две измерения:

- че облагите на цивилизацията не са велико творение, което трябва да се поддържа с усилия;

- че собствената роля се свежда до безумното постоянно изискване на права.

Този начин на човешко съществуване Ортега нарича маса, не толкова защото е тълпа, а защото се характеризира с инертност и посредственост. Човекът – маса има разбирането, че е съвършен. "Това е новият Адам, на който поради задръстеност не му идва на ум да се усъмни в собствената си завършеност." Убеден в правотата си да има мнение по всеки въпрос, без да е вложил усилие да изкове мнението си, той е способен да го афишира на всяка цена. Принадлежността му към абсурда го прави да мисли, че за да бъдеш човек, душата ти трябва да бъде "задръстена". Вътре в себе си индивида разкрива характерен репертоар от идеи и решава да се задоволи с това да мисли, че е завършен във всяко едно отношение. След като не чувства липсата на нещо, което е извън него, той окончателно се "заковава" в този репертоар. Това е механизмът на "задръстването". В задръстването на средната душевност Ортега открива бунтът на масите.

 

 

 

 

ТЕМА 7: МОДЕЛ ЗА МАСИТЕ И МАСОВОТО ПОВЕДЕНИЕ НА КАНЕТИ

 

1. Същност, характеристики и причини за възникване на масите

Хората винаги избягват съприкосновението с чуждото, защото навярно няма по-голям страх от срещата с непознатото. Този страх диктува дистанцията, която те създават помежду си, стремежа им да се заключват, да се страхуват от някого, от тъмнината. Масите са една среда, в която страхът от съприкосновението може да се отхвърли и да премине в своята противоположност. Притискайки едно в друго телата си, те осигуряват плътност на душите си. В това състояние, в което никой не се интересува в кого точно се притиска, всички стават равни, няма различни; всеки е притиснат от някой друг и поради това възприема всички като себе си. Всичко протича като процес с една организация о хората спират да изпитват страх един от друг. Тази промяна, наречена изчезване на страха от съприкосновението, е най-типичния белег на масите.

Масите, макар и универсални, са доста загадъчно явление. Те възникват внезапно, като в придвижването им има твърда решителност да са мнозинство, докато съществуват. Затова друго тяхно свойство е стремежът към нарастване и поглъщане на всеки, когото могат да достигнат. Този тип маси се определят като отворени – растежът им не може да бъде ограничен и те нарастват във всички посоки. Те съществуват, докато растат, а щом този процес престане, започва и разпадането им. Разпадат се така внезапно, както и възникват. Точно поради спонтанната си форма те са много крехки човешки образувания. Опасността се съдържа в  самата им отвореност и те винаги живеят с предчувствието за разпад.

Противоположни на тях са затворените маси, чиято цел е постигането на устойчивост. Те се самоопределят чрез границата, посочена им в пространството за изпълване. По правило границата респектира и често има определен ритуал за допускане в това пространство. Щом то се запълни, границата се затваря, което пречи на нарастването и затруднява разпадането.

Много типичен за масите е процеса на разтоварване – това е акт, при който хората се освобождават от различията си и започват да се преживяват като равни. От особено значение са наложените отвън разлики в социално – икономическо или съсловно естество – те са най-обременяващи и на най-настойчиво разделят хората. Само заедно те могат да се освободят от дистанцията, а това става само в масите. Носи облекчение на членовете им в мига, в който никой не е повече от другия и не е по-добър от него.

Друг характерен процес за масовото поведение е страстта към разрушение. Според Канети тя е типична за масите във всички страни и култури, което все още не може да се обясни, но предполага, че грохота на разрушението, чупенето, дрънченето, допринасят за пълното ликуване. Разрушаването е всъщност премахване на йерархията  и концептуалните дистанции, които тълпите отричат. Следователно то е насочено към стъпкване на всички граници, като при сриването им всичко губи своята индивидуалност. Човекът, включен в масата, прекрачва границите на своята личност, чувства се облекчен, защото там са отхвърлени оковите и дистанциите, чувства се свободен. А онова, което ще се случи на него, ще се случи и на другите.

Последният характерен процес за масите е усещането за преследване. Канети го дефинира като "сприхава чувствителност и раздразнителност срещу веднъж за винаги врагове????????". Независимо, че последните могат да имат различно отношение и не рядко да откликват на желанията им. Всичко свързано с тях се тълкува от масите като злонамереност, предварително обмислено намерение за унищожаването им.

 

2. Свойства на масите – открояват се четири основни белега:

  • Винаги се стремят към нарастване – затворените маси или изкуствено създадените паразитни институции винаги могат да се отприщят и да се превърнат в отворени. Не съществуват абсолютно сигурни структури, които могат да възпрепятстват нарастването на масите;
  • Сред тях цари равенство – то е абсолютно, не се дискутира и не се поставя под съмнение и има очевидно огромно значение за преживяването на отделния индивид, включен в масата;
  • Масите обичат плътността – по възможност сред тях не трябва да има "пукнатини", но рядко се усещат достатъчно плътни. Чувството за най-голяма плътност усещат, когато се разтоварват;
  • Нуждаят се от посока, винаги са в движение и се приближават към нещо общо за всички. Посоката засилва усещането за равенство. Целта, която е извън всеки отделен индивид не е една за всички, затова се сриват личните, неуеднаквени цели, които биха били смърт за масите. Следва, че посоката е крайно необходима за тяхната устойчивост и точно страхът от разпадане ги насочва към всевъзможни цели. Масите съществуват, докато имат недостижима цел.
Bookmark and Share