Европейци сме, ама не все до там

Европейци сме, ама не все до там

Защо българите винаги искат да са европейци? Почти съм сигурна, че повечето от тях дори не разбират значението на това, защото ние сме европейци от нашето раждане, намираме се в Европа и да сме европейци е наше неотменно право. Но може би макар и грешно във фразата е вкаран друг подтекст, а именно, че ние няма да постигнем никога нивото на култура и етика в по-напредналите страни в Европа. Но нима това трябва да е цел? Ние първо сме българи, а след това всичко останало. Не е необходимо да загубим нашата национална идентичност за да се почувстваме европейци на някакво ниво.
От нас не се изисква винаги да се сравняваме с другите, защото като нация ние сме различни от всички останали, а фразата – "Европейци сме, ама не все до там."- ни кара да забравим кои сме ние и да искаме да бъдем хванати във фината мрежа от псевдо култура на останалите общества, защото те също са толкова грешни, лицемерни и антилиберални колкото и нашето, просто "лустрото” им издържа на по-силно слънце.
Разбира се съществуват и отрицателни примери за българската народност като литературният образ на Алеко Константинов бай Ганьо. С това се стига и до въпроса съществува ли бай Ганьо днес като тип характер? На него категорично се отговаря с да, колкото и тъжно да е. Винаги ще има културни хора като студентите, с които бай Ганьо се среща из Европа, но същевременно винаги ще има и хора като този отрицателен образ, защото той сякаш е допустимата грешка на обществото в хода на еволюцията.
Но заради хора като него не бива да страда цялото общество, защото българската народност е неизчерпаем източник на вдъхновение и гордост. Българина обикновено има навика или желанието да пренебрегва положителните качества или просто положителните аспекти от своя живот и да се съсредоточава само върху негативните участъци в битието му. Но България е отгледала способни и осъзнати чеда, готови да научат човекът наречен българин да се гордее, че е такъв. Такива са повечето от нашите поети като:Иван Вазов, който обича родният си език с горещ плам, предаващ се и досега на хората; Петко Славейков, който е успял по умел начин да вплете народният фолклор в своите произведения; неговият син Пенчо Славейков, последовател на модернизма, който също обича българският фолклор и го пресъздава по нов начин в творбите си. Автори има много, но на въпроса защо тогава не сме по оптимистично настроени като цяло – отговорът е един – просто последователите и осъзнатите хора стават все по-малко и народът все повече смята, че четенето е загуба на време. Тъжни думи, но който и да се замисли ще разбере, че е така.
Като помисля с какво ни привличат останалите общества в Европа? Както вече писах те също са пропаднали морално. Тогава защо толкова много копнеем за това да бъдем техни копия? Вероятно завиждаме за начинът им на живот, за това че те живеят по леко или поне ние си мислим така. За друга съществена причина просто не се сещам, а и вероятно няма такава. Но нима това е причина да загубим себе си?
Българинът e удовлетворен когато неговите желания са изпълнени, а те не са чак толкова сложни колкото повечето хора си мислят. На него му е напълно достатъчно да има дом, пари за нуждите си, деца и много роднини. Но сякаш ние забравя ме за тях и в желанието да си направим добро вършим възможно най-лошото за нас като се отричаме от почти всичко родно.
Затова защо трябва да сме еднакви, когато различията ни правят неповторими. Не е и задължително да сме еднакви за да се почувстваме европейци – ние сме такива и винаги ще бъдем.

Bookmark and Share