„Една българка” от Иван Вазов

"Една българка” от Иван Вазов

Иван Вазов променя заглавието на разказа от „Челопешката гора” в „Една българка”. Тази промяна ни насочва към основните акценти, които авторът поставя, към посланието, което отправя към своите читатели.

Вазов е озаглавил своя разказ „Една българка”, защото чрез него разказва за постъпката на добра жена, която в дните ва Априлското въстание се опитва да помогне на своя сънародник и внучето. Така той извисява добродетелите родолюбие, честност, доброта, отзивчивост, милосърдие.

Баба Илийца е „висока, кокалеста – мъжка на вид”. Това описание ни дава представата за характера на силен, непреклонен, упорит, излъчващ корава воля и енергия човек.  Героинята се появява преди всичко като силна жена, с добро и отзивчиво майчино сърце. На плещите и се стоварва отговорността за болното внуче и тя търси божията милост, за да го спаси, но се оказва, че трябва да спаси още един човешки живот – този на бунтовника. Баба Илийца е изпълнена с много женска жалост към младият бунтовник. Решила е, без да се колебае, че ще  преодолява всички препятствия. Бори се със собствения си страх, с личното си страдание в името на едно добро дело – добротворството. Безспорно героинята иска да помогне на момъка, защото е неин сънародник, но тя е и майка, която е готова на всичко в името на спасението на човешки живот.

Четвъртата част е особено важна. Тук образът на баба Илийца придобива своя завършеност. Тя е завършила своя път към Бога. Сега трябва да продължи своя път към доброто, който е път в тъмнината, пустотата и в зловещата нощ. Тук се явява още едно препятствие – ладията е заключена, но съвестта и, моралът и не позволява да спре и в този миг на напрежение тя извършва подвиг, напълно известен за нея. Така, по този начин, тя успява в своя път към доброто.

Когато отново трябва да се срещне с бунтовника, тя трябва да се пребори с кола. Този момент е много важен в произведението. Баба Илийца е безсилна, но въпреки всичко продължава да се бори, защото знае, че бунтовникът я очаква. Този път срещата е по-различна. Баба Илийца е спокойна,излъчва топлина, непринуденост и сърдечност. За да го успокои, тя използва обикновени думи. Все едно това е обикновена среща и не съществува никаква опасност.

Тук идва жестът на преклонение на четника. Той се навежда и целува ръката на баба Илийца. Това е мигът на извисяването. Но хубавите неща сякаш свършват. С разсъмването се явяват ужасни открития: „О, майке – та то е умряло...”. Увлечена от порива да направи добро, героинята е забравила за нечий друг живот – този на внучето. То напомня за себе  си по страшен начин – чрез смъртта. Въпреки това героинята успява да надмогне страданието и пак обещава помощ на момъка. Тук баба Илийца дава опора на бунтовника, вместо обратното.

В цялото произведение Вазов показва как всеки може да се докосне до доброто и извършването на добри дела.

 

Bookmark and Share