Защо съм студент? – Есе

Защо съм студент?

Защо съм студент ме питат приятели, които знаят, че преди 10 години вече съм бил студент, но съм предпочел добре платената работа в чужбина пред Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив. Това не е ли непоследователност?

Защо съм студент се чудят колеги, които знаят, че никога не съм бил контингент на трудовата борса и практикувах две професии в продължение на 11 години – и като учител по пеене, и като музикален изпълнител. Работата ми носеше удовлетворение. Обичах я. А по-прагматичните се подсмихват иронично, понеже им се струва безсмислено да инвестирам време, сили и средства, за да се подготвям да бъда по-добър преподавател по музика, след като заплатата ми ще си бъде все така мижава, а социалният статус – под кота нула. Поне да бях избрал право, икономика, публична администрация или друга по-престижна специалност, продължават в този ред на мисли, хората, които здраво стоят на земята. Тогава следването ми не е ли самоцелно и наивно начинание?

Защо съм студент недоумяват роднини, според които съм загърбил синовния си дълг, заминавайки на 400 км от дома и оставяйки без своята подкрепа родителите си – вече на възраст и със сериозни здравословни проблеми. Тогава образователните ми амбиции не са ли безкрайно егоистични?

Защо съм студент се изненадват познати, които са свидетели, че никога не ми е липсвала добра среда и интересен живот, изпълнен с пътувания, с емоции и впечатления, а и на пръв поглед не виждат как бих могъл да се интегрирам в компанията на 18 – 19 годишни младежи студенти и да не се чувствам маргинал във ВУЗ-а...

Да... на мнозина им е странно, че съм студент.

А отговорът е прост!

Студент съм не само заради възможността за по-добра реализация, която ще ми даде дипломата за висше образование.

Студент съм не защото мама и татко настояват. Нито защото искам да подражавам на приятелите си или да продължа безгрижното и необременено от отговорности време и да се порадвам на пълния с емоции и приключения студентски живот.

Студент съм не само заради потребността от принадлежност към една по-добра и стимулираща среда, каквато е академичната.

Студент съм, защото осъзнах, че имам вътрешна потребност от това. Беше ми нужно време, за да осмисля, че единствено обучението във висше учебно заведение ще ми позволи да разширя кръгозора си, да разгърна способностите си и да се подготвя пълноценно за кариера, а не просто да си изкарвам препитанието. Студент съм, защото разбрах разликата между занаята и професията.

Пораснах. Затова съм студент по Педагогика на обучението по музика в Югозападен университет “Неофит Рилски” - Благоевград.

Впрочем, винаги съм знаел, че музиката е мое призвание. Нямам и не съм имал съмнения по този въпрос. Без да се колебая съм наясно, че трябва да се посветя на музиката. Баща ми е цигулар и от дете свиря. С лекота завърших Детската музикална школа в родния ми град. Отличието беше закономерно и напълно очаквано. Спомените от многобройните ми концертни участия и завоювани награди от детски конкурси ме радваха, но в същото време ги възприемах като нещо естествено. Не знам дали те стимулираха вроденото ми желанието да свиря и пея, но със сигурност затвърждаваха убеждението ми, че трябва да правя това цял живот.

Светлината на прожекторите от голямата сцена на фестивалите по-късно се смени с естрадата в ресторанти, клубове и ... кръчми не само в България, но и в Унгария, Чехия, Словакия, Австрия, Швейцария. За мен важното беше, че пеех и свирех, събирах впечатления и трупах социален опит, учех и крадях занаят, имах преживявания и печелех приятелства, получавах доста пари и имах твърде висок стандарт в сравнение с връстниците си. Динамика и емоции изпълваха живота ми... “Пуста младост!”

В един момент обаче изпълнителската дейност взе да ми доскучава. Имах нужда от нови предизвикателства. Започнах да пиша и музика, текстове и аранжименти. Издадох и албуми с авторски песни.

Вече можех повече и знаех повече. Съдбата като че ли разбра това и ми предостави поредна възможност да се развивам, но в малко по-различен аспект – да предам своите знания и умения. Попаднах в едно средно училище. После във второ, и в трето, и в четвърто... Учител – от така наречените “нередовни”, защото нямах висше образование. За пръв почувствах какво означава липсата на документ – несигурност и по-ниско възнаграждение... Бях учител по пеене. Най-пренебрегваната дисциплина. Обяснимо! Естетическото възпитание не е свързано с потребност от първостепенно значение... Децата не бяха особено заинтересовани, нито пък изключително надарени (така е в масовото българско школо), но естеството на работата ми допадна. Не можех да повярвам, че вече аплодисментите на публиката не ме трогват толкова, колкото едно дете, изпяло благодарение на мен от началото до края “Върви, народе, възродени”... Впрочем, истинският прелом настъпи у мен настъпи, когато започнах работа като ръководител на вокална група в Обединения детски комплекс в Монтана. Всички деца в тази извънкласна форма бяха подбрани с конкурс след прослушване. Бяха талантливи. Силно мотивирани. С невероятно желание за изява. Попиваха с лекота всичко, на което ги учех, а когато се сблъскваха с трудност бяха склонни да репетираме с часове, за да постигнат желаното изпълнителско ниво. Не закъсняха и творческите резултати. Имам чувството, че наградите на моите възпитаници ме радваха повече отколкото моите собствени детски отличия. И въпреки това, чувствах, че нещо ми липсва. Струваше ми се, че моите знания и умения трябва да бъдат допълнени, за да съм още по-полезен на надарените си ученици. Имах пропуски в методическа компетентност и... известни колебания, че съм сбъркал преди години като прекъснах обучението си в Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив, изкушен от високия хонорар на ресторантски музикант в Швейцария. Разбира се, грешката не бе непоправима, а изборът ми – логичен и присъщ на тогавашната ми възраст и начин на мислене. В момента обаче ключова роля за мен играе собственият ми стремеж за развитие и усъвършенстване.  Той мотивира идеята ми да постъпя във ВУЗ. И тъй като аз твърдо стоя на позицията, че няма проблеми, има само решения, предприех необходимото - станах студент. Явно натрупаният житейски опит и неизбежното съзряване породиха у мен желанието да продължа образованието си във ВУЗ. Това е мое собствено вътрешно преживяно решение, взето напълно свободно – без да съм притиснат от обстоятелствата, без да подражавам на приятелите, без да се подчинявам на родителите. Това за мен е оптималният вариант за попълване на пропуските в знанията, придобити в средното училище, и уменията, изградени в хода на практическата работа.

Да, знам, че има множество организации и източници на информация, които биха могли да помагат развитието и обучението ми, но съм убеден, че не тематични семинари и отделни курсове, а само завършването на висше образование ще ми даде цялостна система от теоретични познания, ще разшири кръгозора ми и способността да се ориентирам адекватно в океана от информация, ще ми осигури необходимите контакти и ще ме интегрира в образователната система. Избрах ЮЗУ “Неофит Рилски”, защото го възприемам като утвърдено учебно заведение, предлагащо обучение по професия, която ме интересува. Вярвам, че тук става дума за качествен образователен продукт, отговарящ на потребностите на съвременния пазар на труда. Дипломата от ЮЗУ и най-вече знанията и уменията, които стоят зад нея, ще очертае пред мен несравнимо по-големи възможности за реализация, защото ще бъда конкурентоспособен и ще посрещам  предизвикателствата подготвен. За мен това е перспективно учебно заведение, което създава контакти с оглед бъдеща ми реализация като асистент във Факултета по изкуствата. Затова съм склонен да инвестирам всичко в бъдещето си и да положа всички усилия, за да овладея учебната материя и да се преборя с всички трудности. И да живея по-скромно сега в името на една истинска кариера. Вече съм по-последователен и целенасочен и няма да прекъсна обучението си, въпреки всички обстоятелства на сложната ситуация около мен. Оценявам възможностите, които ми дава академичната среда.

Първата ми година във Югозападния университет стимулира не само амбицията ми, но и продължи да ме променя. Под влияние на средата и контактите с изявени преподаватели, които освен блестящи специалисти са и изключително стойностни хора, осъзнах необходимостта да имам визия за бъдещето в професионален план и развих способността да планирам кариерата си. Целта да стана един от тях определено е силно мотивираща за мен. Чувството за принадлежност към общност с по-висок социален статус също ми вдъхва кураж и вътрешна увереност. С всеки учебен и професионален успех, желанието ми за нови постижения е все по-силно, защото той ми показва, че способностите и заложбите ми са много по-големи, отколкото съм предполагал. Стимулира ме и фактът, че в ЮЗУ “Неофит Рилски” се осигурява подкрепа на хора с потенциал, за да продължат обучението си през целия живот и да са адекватни на непрекъснато променящата се ситуация в съвременния динамичен свят. Това насърчава моя стремеж към високи постижения, засилва моя ентусиазъм и желание да дам всичко от себе си, за да се докажа и утвърдя. Готов съм с всички сили да отстоявам своя избор, защото имам ясна цел и нагласа да учене през целия си живот.

Разбрах колко бил прав е древноримския философ Сенека, който е казал: “Няма попътен вятър за онзи кораб, който не знае към кое пристанище плува”. Аз се чувствам човек, който знае какво иска и как да го постигне. Затова съм студент.

Bookmark and Share

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *