Личностни разстройства

Личностни разстройства

Какво представляват личностните разстройства?

Личностните разстройства заемат особено място в психиатричната практика. Все още се водят спорове относно това дали те трябва да се разглеждат като болестни прояви или всъщност са особеност на характера. Другото им название е психопатии или характеропатии.

Най-общо личностните разстройства представляват дълбоко заложени модели на поведение, които се изразяват в трайно дезадаптирано социално поведение. Това са екстремни и значителни отклонения от общоприетия начин на култура, мислене, чувства и отношение спрямо другите. Имат устойчив характер и обхващат многобройни области и аспекти на поведението и психологичното функциониране.

Дълго време се спореше коя част на нервно-психическото развитие на индивида се засяга при тази особена група нарушения. Днес е сигурно, че именно характерът с неговите многобройни психични функции като подтици, мотивация, емоции и свързаната с тях волева устойчивост и насоченост е слабото звено в системата при всички подтипове личностни разстройства. По отношение на интелектуалните възможности, аспирациите, ценностната система и креативните качества те могат да са запазени или да са нарушени само някои черти. Т.е. един индивид може с поведението и реакциите си да не е приемлив за обществото и все пак да притежава високи креативни качества и дори да създаде непреходни духовни ценности.

 

Как се определят личностните разстройства?

За определянето на личностните разстройства се използват два способа, които сами по себе си не са медицински. Първият има по-скоро оценъчен характер, т.е. той дава оценка, характеристика на вграждането на индивида в социалната среда. Този, който с поведението си не отговаря на нормите, изискванията и очакванията на съответен социален контекст, се смята за носител на личностно нарушение. Недостатъкът на метода е, че все още няма точно дефинирано понятие на норми. Освен това те не са нещо неизменно нито за дадено общество във времето, нито за различните обществени групи.

 

 

Вторият способ за разграничаване на личностните разстройства е статистическият. Оценъчният метод взима един еталон за идеално поведение и спрямо него се сравнява поведението на членовете на дадена социална група. При статистическия способ отделните качества на личността се подлагат на тестово измерване и се отнасят към изчислените вече за дадена група средностатистически норми. Когато изследваната личност показва отклонение от дадената строго дефинирана преди това норма, тя се бележи като абнормна.

 

И двата описани способа за определяне на личностната абнормност – оценъчният спрямо идеалната норма, статистическият - спрямо средната норма, не само не са медицински, но са и доста критикуеми.

 

Какво води до появата на личностните разстройства?

 

Етиологията на личностните разстройства все още остава загадка. Обсъждат се много и различни теории, но нито една не може да бъде доказана и съответно приета.

 

 

Най-често се коментира т.нар. наследствена хипотеза за появата на нарушенията. Изследванията показват, че те се проявяват по-често сред монозиготни, отколкото при дизиготни близнаци. Това дава основание да се приеме, че настъпва повторение и предаване на характерови черти от поколение в поколение, за биологичната и вероятно наследствена основа на темпераментовите особености. Един обаче твърде съществен въпрос е всъщност какво се унаследява. Така например чисто социалната категория престъпност не може да е наследствена, обаче в поколението могат да се предадат тези черти като емоционална хладност, повишена агресивност, импулсивност, които правят носителите им по-склонни към извършване на противообществени действия.

 

 

Друга вероятна хипотеза за появата на личностните разстройства е евентуалната мозъчна увреда, която обаче се приема, че има допринасяща, но не и основна роля за проявата им. Значение имат т.нар. минимални мозъчни увреди, които реално нямат неврологичен израз. Те настъпват обикновено в ранното детство и са вероятно причина за състояния като хиперкинетичното разстройстно след децата, аутизма и други. Предполага се, че в детството незрялата мозъчна тъкан е особено ранима спрямо всички неблагоприятни въздействия. По-често те не водят до огнищни мозъчни увреди като парализи, епилептични пристъпи, но се нарушава функционалната цялост на някои важни нервни пътища, както и редица регулаторни и адаптационни възможности на нервните процеси. Именно това може би обяснява по-късно трудно адаптивното поведение на тези личности.

 

 

Съществуват и редица психологически теории, които в една или друга степен обясняват някои от чертите на личностните разстройства, но не могат да обединят цялостно техните прояви.

Какви са основните клинични белези на личностните разстройства?

Личностното разстройство е състояние, свързано с развитието, което възниква в детска или юношеска възраст и продължава в зряла възраст. Може да предхожда или да съществува съвместно с друго психиатрично разстройство. То най-често се характеризира със следните по-важни клинични белези:

* дисхармонични нагласи и поведение, които обхващат няколко сфери на функциониране – емоции, мислене, отношение към околните и други

* абнормният стил на поведение е траен с голяма продължителност и не е ограничен само в рамките на отделен болестен процес

* абнормният стил засяга цялостното поведение и е неадаптивен

* винаги започва още в детска или юношеска възраст и продължава в зряла

* разстройството води до значителен дистрес на личността

* настъпват значителни нарушения както в професионалната, така и в социалната адаптация

ДЕПРЕСИЯ И САМОУБИЙСТВО

СИМПТОМИ НА ДЕПРЕСИЯТА

Присъствието на пет или повече от изброените симптоми сочи наличие на депресивност:

  1. Потиснатост, почти през целия ден, чувство на тъга и празнота
  2. Загуба на интереси и занимания във всичко и липса на активност през деня
  3. Значителна загуба на тегло, което не е свързано с диети
  4. Сънливост или безсъние почти всеки ден
  5. Забавеност в действията, мисленето, невъзможност за концентрация
  6. Загуба на енергия или страх от загуба на енергия
  7. Чувство за безсмисленост и вина
  8. Повтарящи се мисли за смъртта или страх от смъртта
  9. Опити за самоубийство

За оценка “наличие на депресивност” е нужно да присъства поне един от симптомите: потиснатост или загуба на интереси.
Симптомите трябва да са налични повече от 2 месеца и да се характеризират с функционални разстройства.

САМОУБИЙСТВОТО – СЪЩНОСТ, ВИДОВЕ, СТЕПЕНИ, ОЦЕНКА НА СУИЦИДЕН РИСК И ПОДПОМАГАНЕ

СУИЦИДЕН РИСК

Проучванията в развиващите се страни сочат, че повечето хора, които извършват самоубийство, имат психично разстройство, което може да се диагностицира. Изследванията в България показват голямото значение на социално-психологичните фактори.
С най-висок риск за извършване на самоубийство са хора с :

  1. Депресия
  2. Хора със соматични заболявания – хронични, нелечими или травматични. Колкото по-сериозни са травмите, толкова по-голям е рискът
  3. ПТСР
  4. Сексуално малтретиране и др.
  5. Разстройства на личността
  6. Алкохолизъм
  7. Шизофрения

Мнозинството от извършилите самоубийство са преживели приблизително три месеца преди това стресиращи жизнени събития като междуличностни проблеми, отхвърляне – раздяла, загуби – на близък човек или финансови, обществени промени и др.

МИТОВЕ, КОИТО НЕ СА ВЕРНИ

  1. Самоубийството засяга само определен тип хора. /Това не е вярно!/
  2. Този, който говори за самоубийство, няма да го направи, а самоубийството се извършва без предупреждение /Напротив! Почти няма човек, взел такова решение, който да не е споделил в даден етап за намеренията си. Суицидният риск се развива, той не е нещо, което просто се случва ей тъй. А един от първите етапи включва именно обсъждането или споменаването на тази идея. Това е, един вид, вик за помощ все още, човек, тръгнал по този път, като че ли се надява някой да го спре./
  3. Съвземането след опит за самоубийство завинаги премахва риска от самоубийство. /Много самоубийства се извършват през период на подобрение, когато лицето има енергията и желанието да превърне своята безнадеждност в саморазрушителен акт/
  4. Не всички самоубийства могат да бъдат предотвратени. Защото тези лица наистина имат намерението да умрат. /Напротив! Повечето от тях са предотвратими, а хората с такива мисли имат двойнствена позиция – смесени чувства, от една страна искат да избягат от болката в живота, от друга имат желание да живеят. Много от суицидните личности всъщност не искат да умрат, те просто не са щастливи от това, че живеят./

 

ОЦЕНКА НА СУИЦИДЕН РИСК

  1. Семейна обремененост – примери в семейството - не толкова като наследственост /въпреки твърдението на някои лекари/, колкото като формиран неадекватен модел за справяне, модел за поведение; като деструктивна среда за развитието на личността.
  2. Минали опити за самоубийство /или намерения/ - има трайна във времето депресивно-суицидна нагласа; предишните опити дават “познание” относно това как да се увеличи ефективността на поредния опит. При човек, който никога не е мислил така – сега му е за първи път, има много по-малък риск от реализация, в сравнение с онзи, който вече има минал опит.
  3. Личностови особености – най-вече “емоционална лабилност”; по-ниска самооценка /неувереност/, лесна ранимост; понижен вътрешен контрол и импулсивност; тревожност или невротизъм като обща черта = свръхчувствителност + трудност в установяването на междуличностни отношения; разстроени междуличностни взаимоотношения /напр. деца от семейства с разведени родители/; липса на модели за справяне + деструктивни модели.
  4. Стил на живот – еднообразен и сив живот, когато човек е лишен от възможността за положителни емоции; или пък действия с разрушителен характер /алкохолизъм, наркомании, поведение, включващо често поемане на неоправдани рискове/.
  5. Минали негативни /травмиращи/ събития – преживени загуби, разрушителни събития в семейството /слаба привързаност към родители, поради липса на такива или ранна загуба на родител; развод, смърт на член от семейството; психически и физически тормоз/; или загуби и разрушителни събития в личния житейски път /заболяване с хроничен характер/.
  6. Източници на помощ /ресурси за справяне/– дали има близки хора - приятели, семейство, които да го подкрепят в трудни моменти; както и личностови модели за справяне.
  7. Симптоми – на депресия и дистрес /негативизъм в мисленето :”Нищо не може да се  промени” и емоциите, угнетеност, физическа неефективност – отпадналост, умора, главоболие, нарушение на съня и/или храненето/
  8. План за реализация – до колко го обмисля реално; когато човек се замисля и за конкретните начини за реализация + на кого коя своя вещ да завещае, значи човекът е напреднал далеч по пътя на самоубийството – може да се каже, че тук е краят на пътя преди самата реализация; щом човек е стигнал до това ниво, рискът от реализация вече е много висок.

 

СТЕПЕНИ /В РЕАЛИЗАЦИЯТА НА СУИЦИД/

Риск като потенциално ниво

  1. Суицидни нагласи – човек обмисля тезата за самоубийството в екзистенциален план.
  2. Суицидна нагласа като конкретен начин за справяне с проблемите – вече обмисля тази възможност като един от начините, по които може да реши проблемите си. /тук имаме фантазия-допускане/

Рискът е на реално ниво – опасността става реална и значима

  1. Декларирано намерение – човекът вече говори за тази си идея, споделя я с близки или въобще я обсъжда; вече имаме една реална възможност, която се оценя и обмисля съвсем явно – навлиза и в ежедневието на човек, в реалността му.

Рискът е изключително висок

  1. Подготовка за реализация – тук се взема окончателното решение; оформя се план за реализация.
  2. Суициден опит : бутафорен /показно, фалшив/ и реален
    1. Бутафорен – не означава, че човек не се чувства зле или че лъже или се преструва, по-скоро разликата от реалния опит е в това, че този е предназначен за околните, а не е истинско желание за приключване на живота. Това е послание: “Хей, вижте. Аз не се чувствам добре. Имам нужда от помощ.” Опит за контакт, търсене на внимание, вик за помощ.
    2. Реален – той е по-опасният, защото не е предназначен за околните; тук вече има реалното желание за откъсване от света, за приключване на живота; човек се чувства изчерпан и не вярва, че нещо може да се промени; вижда единствения изход в това действие.

ЗНАЦИ, по които може да се съди за суициден риск /в общоприети ситуации/:

  1. Събиране накуп на много хора, раздаване на вещи – необичайна щедрост.
  2. Изказвания от типа обобщаващи, напр. :”Добре изживях живота си.” ; “Дадох каквото можах.”
  3. Говори за самоубийството като тема или заявява за желание за реализация.
  4. Когато такъв човек е минал през всички етапи и е взел крайното решение, може да изглежда спокоен, весел. Това е обяснимо, защото той е приключил с дилемите си – знае какво иска и какво ще прави, затова не се  чувства тревожен.
  5. Другия вариант са емоции и мисли в негативна насока – в депресивен план. Усещане за безнадеждност, обърканост, безизходица, вина, апатия.

 

ПОДПОМАГАНЕ

Най-добрият начин, по който можем да разберем дали един човек има суицидни мисли, е той да бъде запитан. Фактически запитаните лица са благодарни и изпитват облекчение за това, че могат да говорят открито за проблемите и въпросите, с които се сблъскват.
ПЪРВООСНОВНА ЦЕЛ – не разубеждаването, а ОТЛАГАНЕТО на ситуацията. АБСОЛЮТНО ЗАБРАНЕНИ СА ОЦЕНКИ И ОСЪЖДАНИЯ НА МОТИВИТЕ НА ЧОВЕКА, ПРЕДПРИЕЛ ТАКОВА ДЕЙСТВИЕ.

Действия, свързани с професионална намеса

  • Ако човек замисля, или прави опити за самоубийство, трябва да се включи в психотерапевтична програма.
  • При реализация на самоубийство се провежда кризисна интервенция за хората, които са били в близост до самоубиеца – дифузия /или дебрифинг – в рамките на 12-я час от ситуацията до 3-4 денонощия/. Това се провежда с цел отреагиране на емоциите, поети от другите хора, участвали в събитието. Основната дейност в тези процедури е разказване на събитието от всеки, имал достъп до самоубиеца – дава се възможност на участниците да разкажат каквото са видели, почувствали и преживели. Това тушира вътрегруповите митове, които се зараждат в такива ситуации и които често са с негативна оценка. Много често в юношеска възраст, там, където един мисли депресивно, е вероятно да има и друг – типично е за тази възраст.
  • Могат да се правят и индивидуални кризисни интервенции /особено за близките на самоубиеца/ – за да не се получи ПТСР или депресивно-невротизиращо състояние.
Bookmark and Share