Мит ли са добродетелите на българина? – Есе

Мит ли са добродетелите на българина?

Преди време под една от най-известните си картини Пол Гоген написал: “ Откъде идваме? Кои сме? Накъде отиваме?” Макар и без толкова философски подтекст, би било добре ако всеки от нас поне веднъж в живота си си зададе същите въпроси.
За съжаление, поради ред трагични исторически катаклизми, българската историческа памет не се простира толкова далеч и назад във времето, за да отвърне еднозначно, поне на първите два от тези въпроси. Отговорите, обаче са ни необходими ако желаем да си отговорим и на последния, най-трудния от тях, а именно: Накъде отиваме? Каква е посоката, в която да вървим и вярна ли е тя? Това е дилема, която трябва да решим, за да не се лутаме никога повече в безпътица, нито сляпо да следваме нечии чужди стъпки!
За първи път названието “българи” се споменава в исторически документ от IV век от н.е в “ Похвално слово за Теодорикх” – весготски крал, по повод на войната му водена с тях. Неизвестният средновековен хроникьор възторжено възхвалява своя владетел защото: “ …те /българите/ нямат равни на себе си в боя….и няма такъв, който да ги е срещнал с меч в ръка и да се е нарекъл победител”….и понеже сред тях “…най-знатен е не най-имащият а оногова, който е пролял най-много от кръвта си в бран”.
Трудно е да се върнем толкова назад във времето и през призмата на годините да си представим племето от сурови войни, чието име сега носим. Можем само да гадаем за силата и волята на хората наричали себе си българи. За непоколебимата им решителност да вървят напред, в търсене на най-доброто - за себе си и за своите деца. Нищо чудно, че от дълбините на Средна Азия до Европа, близо 2000 години досега този народ все още носи непроменено същото име. И как няма да го носи, когато това име задължава! И не само задължава, и не просто е име на един етнос, а събирателно на цяла една ценностна система. На съвкупност от добродетели, чиито основен идеал е готовността да умреш. Да пожертваш себе си в името на нещо на което си се обрекъл – нещото, което просто и ясно нашите предци са наричали България!
Историята, тази “учителка на света”, както я нарича Херодот , познава бляскави империи, възход и падение, но едва ли има пример подобен на българския, за народ претърпял велики дни наред с дни на горест и унижение без да загине или да се обезличи. Само високите морални добродетели, дълбоката вяра и безрезервното вкопчване в тяхната същност помагат на този народ да възкръсва всеки път като Феникс от пепелта.
Мисля си сега за всички тия непреходни неща, които наричаме добродетели. Мисля си за България и за българите. За ония българи, които през годините са носили на плещите си бремето и отговорността да държат в ръцете си съдбата на една държава и бъдещето на нейните хора.

Мисля си за Кубрат и завета му за единството. Колко далечни и неразбрани звучат сега думите, че в съединението е силата. Как от безкрайната спекулация никой не прозира в смисъла им.
Мисля си за Аспарух и разбирам значението на думата “надежда”.

Виждам Ювиги Тервел – властен и извисен като фар над бурно море. Твърд и вечен като гранита на Мадара, върху който е изсечен образа му. Иска ми се сега да се обърна към Европа и да извикам:
- Ти жалка ,клетнице, която не разпознаваш собствените си деца! Спомни си и ти като мен за Ювиги Хан Тервел, защото той е човека, който под стените на Константиновия град спря бича на Исляма. Нему ти дължиш 700 мирни и спокойни години, през които живя и процъфтява.

Ювиги Круме! Защо разпореди да изкоренят лозята? Уплаши се да не би тракийската жар на виното да помъти хладния разсъдък на войните ти и да намали силата на десниците им, или изтръпна пред страшното откровение на аварите че: “…разпадна се могъщото ни царство, защото се умножиха при нас безчестните, а крадците и лъжците управляваха редом със съдията."

Ако си видял като мен, през очите на Омуртаг как от пепелищата на Плиска изниква нов град и белотата на камъка отразява първите лъчи на изгрева , тогава си разбрал смисъла на живота си.

Ако също като мен със зениците на Самуил отчаяно си се взирал в незрящите очи на 14 000 осакатени мъже, тогава си познал най-страшната горест на този свят. В такъв момент живота ти губи смисъл, но знаеш за какво умираш.

Ако като мен си надникнал в душата на Борис, за да се опариш от огъня на терзанието и съмненията, който гори в нея. Ако в пламъците на тия колебания и мъки са изгорели сетните връзки, в които е омотана тяхната воля а щом дойде време за действие не си пожалил първородния си син – тогава за теб настъпва утро и се събуждаш пречистен. Утро , през което с копнеж очакваш да чуеш звъна на камбаните и това за теб е най-прекрасната музика, която някога си слушал.

Мисля си сега за България и за българите. За оная България, която византийските хроници със страхопочит и уважение наричат “стара и велика”. За оная България, в която Будапеща е била гранична застава а Белград средищен кръстопът. Чудя се и не мога да проумея какво се е променило? Нали същото слънце огрява над същата земя? И дали тия, които сега се наричат българи отново са същите или вече безвъзвратно са се променили?

Това лято за няколко дни бях в София. Град като град, какво като расте а не старее, и само непоносимата жега ми пречеше да се почувствам наистина добре. Ако има нещо, за което съжалявам, че не живея в София – това са националния стадион и националния исторически музей. И не само заради спорта, който всички обичат, а заради неповторимото чувство да си сред 50 000 развети трибагреника, докато пригласяш “Мила Родино”. Но понеже в такава горещина стадионът е пуст – отидох в музея.
Странно спокоен и смирен се усещаш сред хладния лъх на времето съхранено в предмети и тихото обаяние на реликвите, между които пристъпваш. . Толкова много свидни неща, всяко от които нашепва своя разказ. И аз също тъй безмълвна и тиха, залята от сумрачната светлина спрях пред нея и веднага я познах – Омуртаговата колона!
“Човек и добре да живее – умира! И друг се ражда! И нека роденият по-късно, четейки тия редове си спомни оногова, който ги е писал. А името на война е Ювиги Хан Омуртаг – владетел на всички Българи! И нека бог му даде да живее 100 години!”
Защо не мога да откъсна поглед от грубия камък, в който са издълбани тия толкова прости думи. Във вечността ли си гледал Ювиги хане, когато си продиктувал това! И как си успял да събереш цялата човешка мъдрост само в няколко слова?
Не издържах и аз на порива и обгърнах с ръце студения камък. 1300 години – почувствах ги във вените си. Капка по капка. Миг подир миг…..а после внезапно изтръпнах сякаш от светотатствена мисъл: - Велики Хане, нима си бил езичник?

Имам приятел. Добър приятел, но той заминава! Далече! А на мен ми е тъжно, защото не искам да тръгва. Искам да го спра и гледам в очите му, ала не знам какво да му кажа. Питам го – защо заминаваш? Нали тук е твоята страна а той въздъхва. Държи ръката ми и отвръща, че поетите казват много неща с малко думи и ми подарява стих.

Мисля си сега за България и за българите. За оная България, която византийските хроници със страхопочит и уважение наричат “стара и велика”. За оная България, в която Будапеща е била гранична застава а Белград средищен кръстопът. Чудя се и не мога да проумея какво се е променило? Нали същото слънце огрява над същата земя? И дали тия, които сега се наричат българи отново са същите или вече безвъзвратно са се променили?

Това лято за няколко дни бях в София. Град като град, какво като расте а не старее, и само непоносимата жега ми пречеше да се почувствам наистина добре. Ако има нещо, за което съжалявам, че не живея в София – това са националния стадион и националния исторически музей. И не само заради спорта, който всички обичат, а заради неповторимото чувство да си сред 50 000 развети трибагреника, докато пригласяш “Мила Родино”. Но понеже в такава горещина стадионът е пуст – отидох в музея.
Странно спокоен и смирен се усещаш сред хладния лъх на времето съхранено в предмети и тихото обаяние на реликвите, между които пристъпваш. . Толкова много свидни неща, всяко от които нашепва своя разказ. И аз също тъй безмълвна и тиха, залята от сумрачната светлина спрях пред нея и веднага я познах – Омуртаговата колона!
“Човек и добре да живее – умира! И друг се ражда! И нека роденият по-късно, четейки тия редове си спомни оногова, който ги е писал. А името на война е Ювиги Хан Омуртаг – владетел на всички Българи! И нека бог му даде да живее 100 години!”
Защо не мога да откъсна поглед от грубия камък, в който са издълбани тия толкова прости думи. Във вечността ли си гледал Ювиги хане, когато си продиктувал това! И как си успял да събереш цялата човешка мъдрост само в няколко слова?
Не издържах и аз на порива и обгърнах с ръце студения камък. 1300 години – почувствах ги във вените си. Капка по капка. Миг подир миг…..а после внезапно изтръпнах сякаш от светотатствена мисъл: - Велики Хане, нима си бил езичник?

Имам приятел. Добър приятел, но той заминава! Далече! А на мен ми е тъжно, защото не искам да тръгва. Искам да го спра и гледам в очите му, ала не знам какво да му кажа. Питам го – защо заминаваш? Нали тук е твоята страна а той въздъхва. Държи ръката ми и отвръща, че поетите казват много неща с малко думи и ми подарява стих.

На моята Родина!

Все още помня дните, през които
седях на ученическия чин
и слушах думите звънливи:
-“На най- прекрасната земя си син!”

Родино, в тебе са се клели
със крепка вяра моите деди,
потоци свидна кръв са лели
за да пребъдеш Ти!

И аз във порив всеотдаен
презрях от все сърце смъртта
в душата пазех свята тайна,
че съм готов за Тебе да умра!

Тогава в пролетта на свойта младост
държейки, клетвен факел във ръка
аз паметник на тези идеали
за бъдещето исках да строя!

А после лято – знойна жега
и лумна в пламък моята мечта
замря в жаравата сломена,
като жар-птица с восъчни крила

Задуха сетне есенният вятър
поръсиха ме капки леден дъжд
отмиха в мен наивните идеи
и се пречистих отведнъж.

А зимата едва ли ще дочакам
не ще оставя дири по снега
от спомените клада ще разпаля -
далеч от Теб – Родино моя,
за нов живот ще се родя!
Тогава си спомням стара римска сентенция, научена от уроците по история: Ubi bene, ubi Patria! – Родината е там където се чувстваш добре.

Ако някога в тъмнината на нощта си загубил пътя си, вдигни поглед към небето и потърси с очи светлината на някоя звезда. Тя ще ти даде посоката без която не можеш. И всеки от нас търси своята звезда и всеки от нас изпитва необходимост да я следва.

Приятелят ми си тръгва, но аз не изричам сбогом. Слагам в дланта му парченце – , отчупено от Омуртаговата колона и му казвам:
- Ако някога изгубиш пътя си а небосклона ти е тъмен и не можеш да откриеш своята звезда – не тъгувай! И макар самият ти да си просто малка отломка, стисни до болка това късче камък в ръката си, защото в него е скрита частица от вечността и искра от сърцето ми. А това е огън, който гори вечно и светлина, която никога не угасва.

 

Bookmark and Share

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *