Моралните измерения на справедливостта

Моралните измерения на справедливостта

Въпросът за справедливостта стои в етиката като ключов момент от логическата верига подбуда-престъпление-възмездие. Освен чисто философски аспект, касаещ съдържанието и предназначението на понятието справедливост – онази справедливост, която винаги се стреми да възстанови равновесието във вселената, справедливостта има и морални измерения.

В този материал е направен кратък, синтезиран опит да се очертаят моралните граници на справедливостта.

Коректният подход към разглеждания въпрос предполага изясняване на съдържанието на понятията морал и справедливост, преди опита те да се обвържат помежду си.

Моралът сам по себе си е термин с широко тълкование, но тук ще се спрем на характеристиката му, която се отнася до човешкия морал. Трудно е да се говори за морал на природата или морал на някоя от нейните стихии или пък за морал на бога въобще. Моралът е качество, присъщо на човека. По същество той представлява програмираните в личностната психология правила и норми за това кое е грешно и кое правилно, наследениtе по генетичен път и доразвити в течение на времето, докато се формира културния Аз на личността – естествено под влияние на околната среда – семейството, близки и приятели, културата на цивилизацията и времето, в което живее индивида и въобще - обществените порядки.

Да започнем от формирането на морала. Съществуват две теории за възникването на ценностната система на индивида и в частност – за изграждането на онова негово качество, което сме свикнали да наричаме морал. Първата е наследствената теория. Учените, които подкрепят това направление в психологията твърдят, че качествата на личността в максимална степен зависят от наследствената му обремененост, от генетичния код. До голяма степен тази теория има резон, тъй като в ежедневието ни има стотици примери за човешки таланти и заложби и въобще за всякакви качества – лоши или добри, които могат да с намерят у генетичните предци на индивида. Много практически силни примери за това ни дава съвременната медицина, която открива все повече заболявания, към които пациентите имат наследствено предразположение или дори са получили като наследство от своите преки създатели или от по-отдалечение членове на семейството. Дали въпросът стои така и по отношение на морала? До голяма степен моралът зависи от възпитанието, т.е от въздействието, което околните оказват върху формирането на ценностната система на индивида. Тук стигаме до втората теория, която защитава твърдението, че всички характерни за личността уникални черти и възможности са плод на външно влияние. Разумният подход към третирания въпрос не би позволил да се приеме напълно която и да било от двете теории. Възникването на морала като човешко качество и качество на личността е процес на съвкупно въздействие на собствени преживявания, моделирани от факторите на околния свят и до известна степен предопределени от генетичното наследство.

Произходът на морала в обществен план датира още от древни времена, когато човечеството е започнало да формира своите обществени взаимоотношения. Всяко общество се нуждае от ред и законност, за да може да съществува. Редът и законността представляват същите тези правила и норми, определящи кое е добро и кое лошо и как обществото трябва да се отнася към съответната постъпка на индивида, в зависимост от класификацията й за позитивна или отрицателна. В миналото общественият морал е бил формиран предимно от традиционни, културни, религиозни и семейни схващания за ред и законност, за добро и зло, за изкупление и наказание. Постепенно този процес еволюира до съвременното сложно законодателство, чиито основи, обаче, са били поставени още в древния Рим. Постепенно от личността моралът се пренася към обществото и придобива нормативен характер. Фокусът му се измества към потребностите на групата, които са поставени на по-високо йерархично стъпало от потребностите на индивида. Така се раждат понятията “обществено полезен” и “обществено опасен”, “национален герой” и “национален враг”, и.т.н.

Усещането за справедливост е една от присъщите на човешкия морал нагласи и като такава тя се пренася и върху колективните взаимоотношения. Справедливостта сама по себе си представлява желанието да се възстанови онова вселенско равновесие, за което стана дума по-горе и, което сякаш крепи смисловото съществувание на цялото човечество. Стига се дотам, че държавата (групата, обществото) си присвояват личностното желание да отдаваш благодарност и възмездие в името на колективното благо. Справедливостта в обществен план е неизменна част от законността и като говорим за моралните й измерения, ние визираме точно тази - обществената справедливост.

Част от обществения договор на съвременното гражданско общество е отдаването на суверенитет на колективите институции и овластяването им да преследват личния просперитет чрез налагане на справедливост над чужди индивидуални или групови постъпки. Олицетворени на обществената справедливост в наше време е националната държава. Тук се крие и първото противоречие, дори парадокс в описанието на моралните аспекти на тази справедливост. Тъй като държавата не е личност, не е човешко същество, тя не би следвало да има морал. Въпреки това, обаче, държавата изпълнява моралните функции по възстановяване на справедливостта и по овъзмездяване на постъпките на индивида. От една страна, до това състояние на нещата се стига чрез дълга еволюция на обществените отношения, тоест в колективния морал има резон, дотолкова, доколкото той представлява онези правила и норми, без които една група, националност, държава, не би могла да съществува. Римляните са казали, че “дори най-лошият закон е за предпочитане пред беззаконието”. Общественият морал противостои на анархията, водеща до колапс в социалните взаимоотношения и смърт на колективния начин на живот. Общественият морал е неприсъщ за личността на държавата, тъй като държавата не е личност. Юристите са създали термина “юридическо лице” именно с тази цел – да дадат на колективната власт някаква идентификация, някакво олицетворение в единствено число, за да запълнят празнотата, създадена от неперсонифицирания морал. Последният несъмнено е обществена потребност и трябва да съществува. Въпросът е в какви граници ще бъде той ефективен и кога ще се превърне в насилие или престъпление сам по себе си.

Моралните измерения на справедливостта са точно тези граници – обект на изследване в етиката. Те не са ясно очертани, но прекрачването им води до сериозни нарушения на причинно-следствената връзка, на спасителното равновесие и оттам – до колапс на обществената система.

Прави впечатление, че макар да е сложно и обемно, съвременното законодателство има логичен характер. Повечето закони, особено що се отнася до справедливостта и възмездието се подразбират. Тоест, държавните органи налагат със сила онези норми, които индивидът по правило приема за нормални. Тъй като човешкото общество не може да живее без да е подредено в йерархична система, която се нуждае от законност, за да съществува, се е стигнало дори до там, че налагането на лична справедливост без посредничеството на държавните органи или както сме свикнали да казваме – взимането на закона в свои ръце, се смята за престъпление. Какво ще стане, обаче, ако държавата в действията си прекрачи моралните граници на справедливостта? Ще бъде ли извършено престъпление “в името на обществото”? И ако да, кой трябва да носи отговорност за него, за да се възстанови справедливостта и равновесието?

Най-болезнен е този въпрос, когато се третира дилемата за смъртното наказание. Има ли право държавата да убива и ако да, какво ще стане в случай, че убие невинен човек? Албер Камю – виден френски философ екзистенциалист и наш съвременник е бил сред основните сподвижници за премахването на смъртното наказание във Франция. В една от многото си статии по въпроса “За гилотината и хората” той твърди, че смъртта е знак за еднопосочно движение и необратим процес, който не дава възможност съдебните грешки да се поправят, а съдебни грешки винаги е имало и ще има. Подобно на всяка една система, съдебната система също проявява дефекти. Фатално е когато те отнемат човешки живот. По този въпрос Камю казва, че е достатъчно да се екзекутира само един невинен човек, за да се обезсмисли цялата система на смъртното наказание. На въпрос на журналисти как би постъпил ако се намира в една стая с убиеца на неговото семейство и държи зареден пистолет в ръка, Камю отговаря, че би “взел закона в свои ръце”, би нарушил правилата и би отмъстил, както би постъпил всеки човек, но това все пак си остава престъпление, продиктувано от личен мотив, а не личността трябва да се занимава с въпросите за справедливостта и възмездието, защото така ще се стигне до хаос в обществените отношения.

Използваме този пример като още един показател за моралните измерения на справедливостта. Тя, наложена от държавната власт, трябва да прави обществено добро. С други думи, моралните граници на справедливостта се простират дотам, че актовете на възмездие не бива да надвишават по своята сила и строгост своите причинители, т.е самото престъпление. Тъй като моралът се приема като положително качество на индивида, би следвало присъдената справедливост да се приема като положително качество на обществото.

В днешно време се наблюдава все по-голям хуманизъм в отношението на институциите към личността. Ако в миналото са важали принципите “око за око, зъб за зъб” и “всекиму дължимото”, които имат аксиоматичен, неоспорим характер, днес по-популярни са термините “невинен до доказване на противното”, “смекчаващи вината обстоятелства” и др. Все още съществуват, разбира се, държави, в които религията определя ценностите на личния и обществен морал и, в които на крадеца се ампутира китката, но може да се поспори кое би навредило на провинилия се повече и кое би го отделило от обществото в по-голяма степен – отнемането на един крайник или отнемането на няколко години от безкрайно краткия човешки живот.

Bookmark and Share

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *