Мотивация за висше образование – Есе

Мотивация за висше образование - Есе

Защо хората се стремят към висше образование? Въпросът може да звучи и така: защо все повече хора се стремят към висше образование? Втората редакция на въпроса отчита масовизацията на висшето образование в последните десетилетия, мотивите, за която са по-различни от най-разпространените.

1. Но да започнем, така да се каже, от началото. Академичната идея има славна история. След Академията, основана от Платон в 4 в. пр. Хр., важен епизод е десетвековната работа на Магнаурската школа в Константинопол, в която учат и българи. В тази история участват и българските школи в Плиска- Преслав, Охрид и Търново. До създаването на Софийския университет в 1888 г., през Възраждането българи учат в лицея „Галатасарай” (осн. в 1481 г.), Робърт Колеж (1863 – първият американски колеж извън САЩ; и двата – в Истанбул), руски училища и особено в Ришильовски лицей в Одеса. Както и например в школата на Теофилос Каирис на остров Андрос. Нарастват и българските студенти в Западна Европа. След Освобождението много ученици са стипендианти в различни европейски университети на различни български обществени организации или на отделни благодетели. Нова България бърза да навакса закъснялото просвещение и образование от модерен тип.[1] Тя се нуждае от висшисти за строителството на държавата – в системите на министерствата.

В Западна Европа в Новото време образованието разширява периметъра си и се демократизира в смисъл, че новите класи виждат в него начин за изравняване и търсене на превъзходство пред аристокрацията и духовенството . Съществен фактор е и индустриаланата революция, която развива нарастваща потребност от образовани и квалифицирани хора. Този въпрос е добре представен от Кристоф Шарл.[2]

Накрая на тази обща част ще припомня – и разширя – тезата на Ерих Фром, че всяко общество (болно или здраво, по неговия език) произвежда необходимия му тип човек – като социален характер.[3] В Новото време развитието на икономиката и културата  изисква високо и специализирано образование. Затова то става важен просвещенски идеал, включително в България, макар и с известно закъснение – химнът на светите братя Кирил и Методий на Стоян Михайловски, изпълнен с просвещенски идеали, е създаден в края на 19-и в. и изпълнен за първи път в 1900 г.

На този общ фон, на основата на създаваната от общественото развитие потребност от висше образование можем по-лесно да търсим и откриваме личната мотивация на индивида за висше образование.

2. Ще се опитам да изброя и опиша няколко вида мотивация за учене в университет:[4]

- мотив на саморазвитието; става дума за висшата човешка потребност според хуманистичната школа в психологията – според Е. Маслоу това е потребността „да стана повече от това, което съм, да стана всичко, което мога да стана”[5]; струва ми се, че ако човекът има ограничение за развитие на възможностите си, в случая – на образованието си, това е нещо като духовно самоунищожение за него; ще добавя само, че този мотив в чист и самостоятелен вид вероятно се среща по-рядко;

- мотив на саморазвитието, професионалната и социалната реализация; този мотив, като че ли, е преобладаващ – да имам хубава, модерна и търсена специалност, с нея да направя успешна професионална кариера и това да бъде оценено – и като признание, и като добро заплащане. Този мотив притежава дълбочина и разнообразие. Психологически, в него се виждат добре нормалните различия и напрежения между реалния и идеалния духовен и социален Аз – сега не съм достатъчно образован, но един ден ще бъда; сега нямам условия на живот, които ме задоволяват, но един ден – на основата на професията си – ще имам и т. н.

- мотив на промяна или удържане на социалния статут; той произтича от предишния и го развива. Нямането в широкия смисъл на думата може да бъде мощен мотив за развитие, за постигане на друго, по-добро обществено положение. Можем да открием добри примери в емиграцията, в мита за Америка като място на неограничени възможности и пр. В образованието – също. И особено в страни като България, която прави своето възраждане и развитие след Освобождението с отдавна унищожена аристокрация. Промяната на социалното положение в рамките на един живот, на едно поколение, е масово в условията на разпадането на патриархалното семейство и общество, и един от лостовете е образованието, особено висшето. Вероятно затова и българската образователна система – в началните и средните си нива е, казват, демократична от самото си начало.

Този мотив има особености. От родителите си знам за една интересна мъдрост: „Учи, чедо, за да не работиш!” Разбирам го като измъкване от – образно казано – селото, от начина на живот, в който за труд се смята само физическият труд.

А в годините на преход, в каквито България живее от две десетилетия, образованието е и начин да се запази, удържи постигнато от семейството социално положение – например на вид средна класа.

- мотив на семейната традиция; в моето училище, природоматематическа гимназия,  от доста години има паралелка с профил „биология” и в нея повече от една трета са деца на лекари и медицински сестри; вероятно така се прави нещо като аристокрация в професията. Тези момичета и момчета имат известни предимства – наследяват библиотека, опит и контакти в професията, име и авторитет, а в някои случаи – и пациенти. Разбира се, това се отнася не само до медицината.

- мотивът на семейната професия може, обаче, да се превърне в бреме за наследника, ако бъде насилен да я избере; затова, ако един ден реша да привлека децата си в моята професия, ще трябва да съм много внимателен.

- мотив на родителския комплекс; той е разновидност на търсенето на нов социален статут – това е желанието на родителите да видят в детето си това, което те не са успели да станат и да постигнат.: „Не успях да уча в университет, но детето трябва да учи!”.  Тук можем да намерим и добри, и смешни страни – нещо като онова дете, което е музикален инвалид, но майка му е купила пиано и то се измъчва всеки ден по час-два.

- мотив на новия престиж; ще го обясня с известен за България пример –т. нар. мутри често нямат висше образование, но държат децата им да имат.

- мотив на конформизма; той може да е и личeн (”След като другите учат, и аз!”, „Трябва да ме приемат, защото какъв срам ще е, ако не стане, а съучениците успеят!”), и семеен (След като чуждите деца ..., след като децата на еди кого си ... , учат, и нашето ще учи!).

- мотив на самостоятелността; той е валиден за тези момичета и момчета, които отиват да следват в друг град; за тях това е и отдалечаване, освобождаване от всекидневния родителски контрол – постигане на доказателство за съзряване и самостоятелност.

- мотив на студентската романтика; това е очакването на живот на ново място, с нови и интересни хора, с нови познанства и приятелства. Но има и друга студентска «романтика», с която нашумя, например в последните години Студентския град в София – дискотеки, купон нон-стоп и т. н.; знам и друга страна – затваряне в кръга между общежитието и учебните зали, което води до известна социална изолация.

- мотив на пола; става дума за  висшето образование на жената – мои съученички се страхуват, че ако не ги приемат да учат сега, след матурата, за година-две ще се изпоженят, ще народят деца и ще си останат необразовани, без специалностите и професиите, към които се стремят. И в днешния свят еманципацията на жената продължава да е проблем.

- „кризисна” мотивация – човекът с висше образование не е предпазен от безработицата, особено по време на криза. Например в България сега безработните висшисти са 31 000, като процент са 7. 7 срещу  4. 2 на сто в старите членки на Евросъюза. И все пак, това е най-ниският процент по показателя образование в бюрата по труда.[6]

3. Ще продължа с това, с което започнах – масовизирането на висшето образование. Има ясно изразена тенденция на увеличение на броя и дела на хората с висше и средно образование при същевременно намаляване на броя и дела на хората с основно и по-ниско образование. Това е световен процес, в който участва и България. В него ясно се виждат демократизацията на достъпа до висшето образование и преодоляването на елитарния му характер. Сега студентите в България са около 250 000, а българските студенти в чужбина са около 80 000. Броят на студентите в България за последните 15-20 години е удвоен и масовизацията носи специфични проблеми.[7]

Тази тенденция – поне за мен – носи в същността си нови мотиви. След като висшето образование се масовизира, то се обезценява, в посочените току-що източници се използва и думата „профанизира”. Така вече не е достатъчно просто да имаш висше образование. Важно е какво е то, къде е получено, каква е комбинацията от бакалавърска/и и магистърска/и степен/и, какви са специализациите в добавка с владеенето на чужди езици и висока компютърна грамотност.

Допълнително, ако допреди няколко десетилетия получената диплома е достатъчна до пенсионирането на човек, днес не е така и Лисабонската стратегия на Европейския съюз наложи понятието и практиката „учене цял живот”...

Накрая, трудно ми е да се самоанализирам толкова дълбоко, че да открия в детайли моята мотивация за учене в университет. Но със сигурност мога да кажа, че тя е една съвкупност от стремеж към развитие и надграждане на личностните качества, достигане на висока професионална квалификация и откриване на подходяща реализация. В същото време е и желание за срещи с нови интересни хора и опознаване на житейските хоризонти. И смятам, че всичко това е постижимо, особено в перспективен град като Варна, стига човек да знае какво иска от себе си и от живота си, и да го потърси на правилното място и в правилния момент.



Bookmark and Share

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *