Мълчаливит диалог за вярата в „По жицата“

Мълчаливит диалог за вярата в "По жицата"

Есе

Мило дете,избърши сълзите си...недей да изпълваш красивите си големи очи с тези капки на страданието.Недей да се отказваш от бъдещето,само защото сега не ти върви...недей да загърбваш любовта,тя е огъня,който ще те топли,недей да загърбваш доверието,то е опората,която ще те крепи,недей да се отказвай от вярата,тя е пътеводната ни звезда,която винаги ще озарява нашето небе,колкото и да е мрачно понякога то...
В училище сега учите "По жицата"от Йордан Йовков,нали?Досадно ли ти е?Или може би те отегчава?Мислиш си,че нищо в тоя свят не си струва.Мислиш си,че всичко е болка.Не ти е сега до едно произведение...но аз ти казвам-надзърни в него.Отвори сърцето си за истините,които внушава то.Преглътни болката и погледни това разказче,но не с очите си,а със сърцето.Погледни в тъжните очи на болното момиче,което въпреки всичко се бори.Е,сега осъзна ли какво искам да ти кажа?Да?Сега вече знаеш кое е най-ценното нещо-вярата.Прочети този мълчалив диалог и ще разбереш ,че винаги си струва да се бориш.Колкото и далеко да ти се струва победата...
Случвало ли ти се е някога да желаеш нещо много силно?То да ти изглежда на една ръка разстояние,близко и очакващо да се протегнеш и да го сграбчиш?А случвало ли ти се е когато го направиш,дланта ти да остане празна,а заедно с нея и душата ти?А красивата мечта да е отлетяла някъде много далеко,където вече дори не я съзираш,само помниш блясъка и...топлината и..Ако това ти се е случвало,то значи си бил нещастен.И какво правиш в този случай?Дали намразваш света,хората в него и теб самия?Дали се отказваш от мечтата си и желанията си?Не!Не искам да чувам такъв отговор!Ти си човек,роден ,за да се бори.Човек,чиято цел е да бъде щастлив.Препятствията са пред нас,за да ги преминаваме,не бива да позволяваме да ни спъват.Ако го направим,значи сме се предали.А това е недопустимо.Защото в този случай ,то значи сме забравили вярата си.А за къде сме без нея?Тя е тази,която ни прави силни и амбициозни.Тя е тази,от която имаме нужда винаги и която можем да загубим единствено ако я захвърлим някъде сред счупените си мечти.Но ако не я изоставиш,а я съхраниш в себе си,дълбоко в душата си,можеш да превъзмогнеш всичко.Така е и в произведението на Йордан Йовков-"По жицата".Това е може би един от най-тъжните и в същото време оптимистични творби.Не вярвам,че има някои от нас,който не се е разплаквал докато я чете.Защо ли?Та това е просто един разказ,написан на обикновена хартия,но това,което го прави специален ,е смисълът му.Той се състои само от един кратък диалог между Моканина и бащата на болното момиче.Те не се познават,за първи път се виждат,но болката е тази,която ги сближава.Болката и надеждата...Диалогът им е лаконичен-нищо особено не си казват,просто споделят.Но това,което е наистина завладяващо е монолога в сърцето на Моканина.Той напълно съзнава,че момичето няма да види търсената бяла лястовица.Знае това,но е длъжен да дари вяра и надежда на момичето,защото какво е един живот без вяра?Какво е една съдба без вяра?Момичето може и да умре...но до последно ще живее добре,а не в агония,защото тя не е обърнала гръб на вярата си,тя отдавна е затоплила студенината от змията на гърдите си,тъй като надеждата е дълбоко в душата и и там никой не може да я победи.Включително смъртта...
Моканина лъже,че е видял бяла лястовичка,но дълбоко в себе си той самия би желал да е наистина така.На всички ни се иска да бъдем щастливи,на всички ни се иска да успеем да се измъкнем от черната бездна,в която понякога попадаме,не всички успяваме,защото само някои успяваш да се измъкнат от нея-само тези които имат спасително въженце,само тези които имат вяра.Болното момиче също е изпаднало в такова положение.Чрез лъжата си Моканина цели да запази единственото и може би най-ценното ,което и е останало-надеждата.Само така тя би могла да пребори болестта и всичко останало.И макар да възкликва"Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!",Моканина се надява тази мъка да бъде превъзмогната чрез вярата-чрез това,което той дарява на момичето.Може би се питаш защо мисля,че тази творба е оптимистична?Отговорът е прост.Защото това е разказ за човешката сила и вяра-разказ за това,че има хора като болното момиче,които се борят за щастието си,които изпитват жажда за живот,жажда за щастие,хора,които се борят въпреки всички трудности и които не дават да бъдат сломени от нищо,дори от булото на смъртта…
Животът ни е една телеграфна жица,отрупана с черни лястовици...дете,знам,че те боли.Знам,че си само и тъжно,но знай,всичко ще се оправи.Спри да се взираш само във лошото,да намериш отрицателното в живота си е лесно,по-трудно е да оцениш това,което притежаваш.А ако притежаваш вяра,то значи имаш всичко,от което се нуждаеш.Спри да гледаш към черните лястовици...знам,че са навсякъде около нас...престани да се взираш в очевидното,във видимото,бялата лястовица е вътре в теб самия!Единственото,което трябва да направиш е да вярваш в нея,не я пускай да отлети от теб,така рискуваш да не си я върнеш никога вече,да не си върнеш вярата

Bookmark and Share

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *