Писмо до Европа – Есе

Писмо до Европа

За моя малък, справедлив, талантлив, чалга народ

Мило, непознато, европейско другарче,
Пише ти Емчо, от София. Скоро аз и моят народ ще дойдем в твоето (нашето) семейство, затова искам да ти разкажа как живеем ние сега, за да има за какво да си говорим, когато сме заедно.
----
Моят народ е много хубав. Толкова е велик и стар! И не сваля от гърбината си космодиск, защото много е прегърбен - къде заради много работа, къде заради много натягане. Горд е, но се смята за много беден и справедлив.
Не знам как да ти го обясня. Например мога да започна с една случка.
Миналата седмица едни мои сънародници се опитаха да ме оберат. Но не за да злоупотребят с имуществото ми, а за да го раздадат на по-бедните от мен, сиреч да продадат всичко на половин цена. Разбили ключалката на апартамента ми, но нещо ги уплашило и избягали. Бяха приготвили компютъра за износ, но така си стоеше на леглото, опакован като за подарък. Не им се сърдя. Само е яд, че не са били много чистоплътни. Когато се прибрах миришеше ужасно на... как да кажа... правосъдие и партенки. Това не означава, че всички българи са крадци или повечето не се къпят - не!
Но мило, европейско другарче, ако знаеш само какво представлява мирисът на партенките (трудно ми е да ти обясня тази дума, но си представи пай от развалено френско сирене, изоставено кисело зеле и един умрял пъдпъдък). С моята любима два пъти чистихме през уикенда, изпразних половината от любимия си парфюм върху килима и пак смърди. После още една седмица ходих с крива физиономия, но не заради миризмата, а от мисли за милото ни родно правосъдие.
Мен, мило европейче, ме обират за втори път. Първият беше успешен. Но не се оплаквам. По-скоро съм доволен, че съм направил две семейства щастливи - едното на този, дето гледа моя телевизор, пише на моя предишен компютър и се весели с парите от заплатата на любимата ми, а другото семейство е това на крадеца - и то е щастливо. Това е като в играта "Предай нататък". Мисля си, че ако всеки доброволно позволи да го оберат, неминуемо ще прави щастливи минимум по две семейства. Така в геометрична прогресия щастието ще залива милата ми татковина. Или бъркам? Не знам, после ще те питам, като те залеем и теб от щастие. Но понеже вече не познавам човек, който да не е обиран, помогни ми да се сетя

къде отива всичкото това откраднато щастие?

Моят народ мечтае да кара и много хубави коли. Но пък няма пари да си ги позволи или дори да ги поддържа. Затова тези, същите, миризливи крадци създават условия за справедливост.
Колите у нас са като млади затворници в отряд с рецидивисти - постоянно изнасилвани. Я източат бензин, я откраднат табелите, я емблемите, я цялата кола.
Само за една седмица на двама мои приятели им откраднаха колите, за да се радват по-бедните ми сънародници естествено. На колежката я върнаха. Не питай как, няма да го проумееш. Когато я върнаха, момичето я огледа и установи няколко тревожни факта за българския народ. Още цъка с език. От багажа, който стоеше в колата й, липсваха: един гирлянд, кутия цигари, огънче за цигари, две списания - "Плейбой" и "Моторшоу", и ароматизаторът за колата - наполовина похарчен.
Сега разсъждавам: Гирляндче - може да са били обратни. Цигари - явно кампанията срещу тютюнопушеното не е на европейско ниво (припомни ми затова като ти дойда в семейството). Списанията, хм... това е добре за "Плейбой" и "Моторшоу", защото безплатно оформят част от читателската си аудитория. Мъже, на възраст 25-35, технически грамотни, лидери и с добро бизнес поведение.
Но ако ти имаш обяснение защо са задигнали ароматизаторчето, кажи ми, защото съм в безизходица. Аз нямам друго обяснение, освен да излезе истина подозрението ми от случката с моя апартамент, че крадците и правосъдието ни смърдят. Ако намеря алтернативно обяснение, ще ти се обадя.

Най ми е тъжно за полицията. Тя е безсилна и страда

Нея никой не я разбира, защото е бедна.
Понякога толкова не им достигат средства, че стоят клети по тъмните кръстовища вечер, а хората като се връщат весели и засмени от празненства, пияни, спират говорят си с полицаите и се натъжават също. Полицаите са нерешителни хора и затова винаги те питат: "Е, сега какво ще правим, какво ще правим". Хората съчувстват на объркаността им и им подсказват решения: "Това и това не можем ли да направим". И така много хора "го правят". И пак има щастие и равенство.
Хубаво е, че полицията все пак има много симпатичен и загрижен началник. Всички жени го харесват и затова той се показва често по телевизията. Ходи облечен в черно, но не защото е модерно, а защото скърби за клетите престъпници, нагърбени да въвеждат равенството у нас - да вземат от богатите и да дават на бедните, на половин цена.
И понеже тези съвременни робинхудовци имат нелека задача да създават равенство, често се отнасят с тях несправедливо, сиреч стрелят ги. Този началник се опитва да им помогне, моли ги и ги кани да влязат на топло, за да може да ги защити, но те си имат мисия да извисяват нацията високо, както правеше Мери Джейн, и не му се връзват на загрижеността. Още повече си мислят, че това по принцип си му е работа - да пази гражданите на тази страна, без да ги тика зад решетките. И знаеш ли какво? Грешат. И ето какво се случва. Тъжно ми е да го кажа... убиват ги. И ето заради това загриженият полицай ходи целият в черно, в черна кола и с тъмни стъкла. За да не виждат мъката му.
Вярно е, че тук се стреля много, но пък трябва да си призная, че убийците ни са много точни. Те не са като американците в Ирак, които постоянно обсипват невинните хора с огън. При нас съпътстващи щети няма. Но пък доброто в толкова много стрелба е, че хората взеха, та свикнаха. Затова при нас няма да видиш никой да протестира срещу участието ни в мисията в Ирак, например. Но това е достойна работа и затова е трудно да заминеш на война - трябват връзки. За връзките ще ти пиша в следващото писмо.
Всички в моята родина са загрижени и за социалната несправедливост. Всеки политик, общински шеф и концесионер мислят за откриването на повече работни места. Затова

всичко е два пъти по-скъпо у нас и два пъти по-некачествено,

отколкото при вас. За да го разбереш, ще ти дам пример с общинските фирми. Например строежът на нашето метро в София е насочено изцяло към решаване на проблемите с безработицата. Затова 6 км ги построиха за има-няма половин век. За да се изградят линии като в лондонското метро, още три века ще има работа за моите сънародници.
Фирмите нарочно асфалтират некачествено, за да могат всяка зима да се отварят дупки по пътищата и тружениците да ги запълват цяла пролет и лято. Така не стоят без работа. Но пък фирмите вземат много повече пари, за да може като работниците поискат, те да дават. И на други дават.
Затова хората в България обичат много шефовете на общински фирми и концесионери, защото създават много работа... и дават. Пък те затова карат бързи коли, за да бягат от народната любов. Любовта е толкова голяма, че е близка до порното. Например всеки път покрай мен като профучи концесинер и дълго пращам любовта си след него.
Народът ни обича музиката, но няма пари за дискове и затова от десет години музиката и филмите са почти безплатни.
Ние засега разчитаме на просперитет единствено на демокрацията, която очакваме да победи напълно ей тия дни. И да знаеш, че ще победи и

ще станем богати, защото у нас с демократи е пълно:

едни са свободни, други са силни, трети са обединени. Но от друга страна като цяло нито са силни, нито са свободни, нито са обединени.
Силните са толкова, колкото да напълнят селски стадион, и са силни в думите. Надъхват се като служители в японска фирма. Чува се постоянно нещо като "Аллах у акбар", но си имат друг аятолах; свободните пък постоянно ходят със стоки и дрехи от първа необходимост, защото ги спукаха от дела и заплахи за затвор; а обединените се делят като амеби в блато или като атомно ядро в АЕЦ - и те не знаят, щото скоро никой пък тях няма да знае.
И социалисти имаме много. Те пък най-много са загрижени за просперитета и за даването. Но за да могат да дават, трябва първо да вземат. И вземат, да ти кажа. Много вземат, а сега им се отвори и второто гърло, защото са в размножителен период. Те са като розовите пеликани. За да дадат на малките пеликанчета, трябва да напълнят човчицата.
За останалите, дето са загрижени за просперитета на държавата, няма да ти говоря, защото са като сокол и таралеж и такава им общата работа - бодлива, хищна и все на мърша намирисва.
Благодаря ти, че ни прати преди четири години едно ваше момче, на което ние гледаме величествено. Той събра своя отбор и вече препикаха територията на България, за да могат да я пазят от навлеци. Затова милата ми родина все още жълтее. Но на места, като магистрали, тютюневи засаждения, и планински върхове е направо ректумно кафяво. И понамирисва да ти кажа.
Мога и още много да ти пиша, но понеже времето свършва, прегръщам те, целувам те, чакай ме. Само ми пиши какво да ти взема за подарък. Но не искай много, защото виждаш - бедни сме. А! Сетих се. Искаш ли ароматизаторчета? Помисли си, защото да знаеш, че не съм сам, а ти водя едни политици, съдии, прокурори и полицаи... Честно, ще ти трябват много ароматизаторчета. Ние вече изнемогваме и се задушаваме от миризмата им.

Bookmark and Share

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *