“По жицата” – разказ за страданието и надеждата в човешкия живот

“По жицата” – разказ за страданието и надеждата в човешкия живот

Йордан Йовков

Йовковият художествен свят е свят на красота, мъдрост, благородство и любов, за това той има облагородяващо въздействие върху човешката душа. Такъв е и разказът “По жицата”, в който оживява една човешка драма.

“По жицата” е разказ за страданието и болката, но и за вярата в доброто и за надеждата, която спасява човешките души.

Още в първите редове на творбата читателят се сблъсква с мъка и страдание, но и с човешка отзивчивост и доброта. Срещата на Гунчо и Моканина е среща на две сродни души – чувствителни, добри и сърдечни. Още първото изречение, което ни запознава с героите, насочва към бедата, основна тема на разказа и причини за страданието на семейството. В мига, в който добруджанецът вижда другоселецът, той разбира, че в душата на този “висок, едър” човек има стаена някаква мъка. Ризата му е цялата в кръпки, “едро и неумело шити”, поясът и потурите му са оръфани. Тези художествени детайли подсказват, че бедността и неволята са вече спътник на семейството. Не е трудна за Моканина да открие, че непознатият е “сиромах и като, че ли сиромах се е родил”. Но за него е ясно, че не бедността му тежи, а “друга грижа” е нарушила душевното му равновесие. От проницателния поглед на овчаря не се изплъзват редица подробности, които разкриват нещастието на прокуденото по пътищата на Добруджа семейство и подготвя човешката драма. Моканина разбира, че на тези хора са им нужни вяра и сили, за да продължат по пътя си, за това внимателно подхваща разговор: “Ти май болно имаш?”. Той сякаш се надява преценката му да е грешна, но другоселецът тъжно потвърждава: “Имам. Една момичка имам болна”. Непознатият усеща, че има насреща си добър човек и започва колебливо тъжния си разказ. Колебанието му не е израз на недоверие към овчаря, а сложна вътрешна борба.Сякаш Гунчо е изпаднал в някакъв унес, околният свят не съществува за него, толкова силна е болката му. Единственото му дете Нонка съхне “като вейка” и причина за това е змията легнала на гърдите й по жътва. Змията в библейски и във фолклорен смисъл е символ на злото. Този образ в разказа е противопоставен на образа на бялата лястовица – прекрасен символ на човешката надежда.Гунчо се колебае как да разкаже на Петър Моканина за тази вълшебна птица. В думите му се усеща сложно преплитане на вярата и неверието. Умът му го заставя да не вярва, но бащината мъка го тласка към надеждата. По интересен начин се менят позициите на Гунчо и Моканина по отношение съществуването на бялата лястовичка.От начало бащата с неизвестно неудобство и съмнение споделя за чудната птица: “На мене да остане, не вярвам, ама нали жени са, пък болно, е чедо е...”. При първият допир със чудото Моканина е изненадан:”Ами истина ли е?”. Когато разпитва за подробности, около бялата лястовичка, овчарят също не е убеден в нейното съществуване. След това обаче Петър Моканина успокоява своя събеседник:”Пък и трябва да има, щом се е чуло”. Сега вече бащата, усетил благородното милосърдие на Моканина,проплаква съмнението си:”Кой знай?”.

Разговорът между героите е приключил. Онова, за което Гунчо се бе отбил, е изпълнено.Той става да си ходи, Моканинът става да го изпрати. Но вместо само да изпрати Гунчо, Моканина решава “ и да види момичето” – избягал веднъж от лъжата, сега той сам върви към нея.Следва епизодът на лъжата.

Святата бащина обич подтиква Гунчо да изрече спасителните думи:”Нонке тоз чиляк виждал лястовичката”. Въпросът на Нонка изпълнен с толкова надежда :”Ще е видим ли, чичо?” сякаш взривява болката в душата на овчаря. Моканина с развълнуван глас започва да повтаря святата бащина лъжа. В накъсаните фрази се чувства смущение и обърканост, но и много нежност и обич. Чрез трикратно повтореното  обръщение “чедо” и многократно употребения глагол “ще я видите” се разкриват добротата и обичта му, желанието му чудото да стане и Нонка да оздравее. Моканина извървява в душата си сложен път. Той тръгва от знанието, че такава птица няма и стига до мъдростта, че единствената сила, която може да се противопостави на нещастието е надеждата.

Моканина изпраща Гунчовото семейство с напътствието :”Все по теля, все по теля”. Това е пътят на надеждата, но той води и към безкрая и така се внушава мисълта за илюзорността на човешкото щастие. Трагизмът на изживяното не може да отзвучи в душата на героя. Нещо в него е за винаги преобразено. Обръщението му към Бога е кулминация на душещото го отчаяние. Страшна е смазващата истина, че понякога дори да искаш, не можеш да помогнеш на човека.

Чрез своите прекрасни герои Йовков ни учи да бъдем добри, да се стремим към красота и хармония. За това неговото творчество ще бъде вечно и актуално, защото в него летят белите лястовици на надеждата.

Bookmark and Share