Психология на промяната

Психология на промяната

 

Родната ни социално-психологическа наука, поради късното й събуждане за активен живот, ненужно пренебрегна проблемите, дълбоко свързани с душевността на българския народ. Извън полезрението й останаха онези дълбоко специфични качества на нашата психика и характер, благодарение на които ние сме народ, оцелял през вековете на жестоко робство и на безбройни опити да бъде обезличен.

Уникална е издръжливостта на българския народ като психика и характер. Превратностите на нашата история, факта, че много столетия е прекъснато нашето историческо развитие, че след 1878 година до сега, с малки изключения, ние не можахме да излезем на Европейската сцена със самочувствие и престиж ни превърнаха в народ с ранима душевност, с болезнена чувствителност, с повишена комплексираност. По тази причина българинът се затваря в себе си, издига в култ дома и семейството си и подхранва непрекъснато собственото си отчуждение към общественото, към онова което става извън собствения му свят. Дълбоки са противоречията в нашата психика. Полярно-противоположните й изяви са уникални. Но за това има и съответни причини.

 

Тредно е човек да отрази душата на българина в този преходен момент от най-новата ни история. Като инат, упорит и малко консервативен, българинът не може да намери все още себе си, прикрива се, затваря се, на общественото гледа с недоверие. Два са големите проблеми, които поставям тук. Първият е за необходимостта от нов тип общуване между етносите у нас. Нова нагласа е нужна за изграждането на един нов многоетнически модел, едно ново отношение към т.нар. “други етноси”, за да се съхраним като един интересен, колоритен народ, обединил в себе си българи, турци, роми, арменци, евреи, каракачани, гърци и други етнически групи, живеещи в България. Етническите отношения имат големи психологически резерви. Ако те бъдат освободени от политизирането, от комплексите, бариерите и вредните стереотипи ще съхраним единството си като народ.

 

Вторият проблем, изразява мъчителното взаимодействие на българина със средата, в която той работи и живее. В тази среда трудно, едва доловимо, но в същото време оптимистично прозират елементите на бъдещето, на промяната. Човек се отваря за активност към обществото и влага себе си в него, докато последното му дава сигурни гаранции за един начин на живот, носещ му задоволеност на интересите и потребностите.

 

Национална психика и характер

 

Сложен човек е българинът. Сложен като психика, мислене и поведение. Доста усилия се изискват, за да вникнеш в психиката или характера му. А докоснеш ли се до него веднага пред теб се явява един духовен феномен. Това са исторически формирани качества, стоящи в основата на нашия стремеж за собствено съхранение. Претенцията ни за дълбоко познаване на националния ни характер веднага предполага съмнение, отрицание на нещо, което сякаш е ясно от пръв поглед. Тази двойственост на душата ни както пише проф. Марко Семов, може да намери както подкрепа, така също и отрицание. Всичко това зависи от целите на изследването, от задачите, които си поставя авторът. Социологическият и гносеологически подход към националната ни психика я поставя в органическа връзка с всички социални, субективни и личностни, генетични, биологически, природните фактори, които разкриват динамиката на нейното съществуване, ролята й в повседневния живот на хората, чертите и особеностите на нейното собствено проявление.

 

По този начин се избягва доминиращия досега едностранчив подход, който дава възможност психиката на социалните групи да се разглежда като емоционално съзнание, определено преоритетно от непосредствените материални условия, при които работят и съществуват хората. Това твърдение е вярно, но не е достатъчно. Трябва да се отиде по-дълбоко, нужно е да се обхванат всички фактори в тяхното взаимодействие и тогава да се изложи теза за съдържанието, чертие и особеностите на националния ни психически синтез.

 

Следователно, не е достатъчно да се посочи обективността на съдържанието на националния ни характер, нужно е да се разкрият и факторите, които го определят, както и да се разкрие ролята му в живота на хората. Т.нар. “идеалистически подход” има голямо достойнство да извисява “психологичното”, “съзнанието”, “духовното” до пиедестала на активен субект, който намира своята реализация в материалното, като непосредствена човешка практика.

 

Взаимното преминаване на подходите един в друг разкрива, дава много по-големи възможности за успех на всяко едно изследване на духовното и на психическото.

 

Вярната методология има своята нравствена страна, свеждаща се до едно добросъвестно и обективно вярно тълкуване на националната ни психика. На този проблем с основание се спира известният български народопсихолог Марко Семов (Народопсихология. т.І. 1995). Свидетели сме често пъти на крайности при анализа и оценките. Едната крайност е идеализация на чертите на характера ни, докато другата представлява душевността в негативни характеристики, напомнящи за народ който през вековете само е рушил, а нищо не е създал.

 

Оценките, изводите за националния характер и психика много пъти са под влияние на политически и исторически моменти, от поредният флирт, който правят българските политици. Присъжда ни се отново един начин на живот, противоречащ на собствената ни национална традиция. За това българинът е резервиран и затворен, индивидуалистичен и консервативен. С нарастване на интереса към социално-психологическата проблематика все повече се срещат заглавия , разработки, опити да се вникне в същността, в особеностите, в ролята, която играе социално-психологическият феномен в живота на българския народ. Разкриването на душата на един народ или научно-терминологично казано, на неговата социална психика, изисква не само свобода на мисълта, но и дълбоко познаване на корените, съдбата и битието му. Великият български социолог и социал-психолог – Иван Хаджийски достига до една висока научна прецизност и добросъвестност при анализа на българския характер, поставяйки го не изолирано от другите, а в кооперацията, в задругата, в еснафските обединения и общности. (Иван Хаджийски. Бит и душевност на нашия народ) Подобен е и подходът на Марко Семов в “Народопсихология”, т.1, на М. Драганов – “Душевност на българския селянин” и други социал-психолози и народопсихолози.

 

Социално-психологическият подход към националната ни психика, към характера на българина ни дава и големите възможности да търсим тяхната същност, черти, съдържание в социалната им обусловеност. Средата на българина от основаването на Българската държава и до сега не му предлага луксозен, презадоволен материален живот, нито пък му дава възможност сам да решава собствените си съдбини.

 

В този смисъл пословична е издържимостта на нашия народ. Може би е вярна тезата, че българинът е жилав човек, носещ в себе си социално-обществен инат, в съдържанието на който стоят здраво вплетени бариери, съхранявайки го за бъдните времена. Ако го няма психическото противопоставяне, мълчаливото упорство, способността ни да се затваряме в себе си, за да се съхраним, вероятно няма да съществуваме. По тази причина трудно се разкрива душата на българина. Недоверието, с което той се отнася кам тези, които са над него, недоверието към пари и власт, дистанцираността на позицията му са формирани в продължение на много и много години.

 

Следователно, социално-психологическият подход към националната ни психика в случая е тясно свързан с общо психологическия. Не може да разсъждаваме единствено и само върху социалните фактори без връзка и взаимна зависимост с физиологическите и биологическите предпоставки и обстоятелства. Взаимната обусловеност и връзка на тези фактори придава по-голяма широта на изследването, прави го по-цялостно и задълбочено.

 

Посочените два подхода предполагат използването и на социологическият подход. Психиката получава по-цялостна, същностна характеристика, ако се вникне в нейната компонентна характеристика, ако зад цялото се видят компонентите, които го изграждат и начина, по който те си взаимодействат. Не само това. Социологическият подход поставя във взаимна връзка и взаимозависимост факторите, формиращи душата на българина. Взаимодействието между тях разкрива дълбоката същност на психиката. В противен случай анализът е едностранчив, беден. Тук вече ще може да се посочи отношението – национална психика – национален характер, да се разкрие общото и специфичното между тях, да се видят в отношение като общо и специфично, като взаимно свързани и взаимно обуславящи се явления. Социологическият подход разглежда и ролята на тези духовни феномени в историята на българския народ. Няма да е грешка, ако посоча, че преоритетно българинът живее от позициите на собствената си психика. Въздействието на т.нар. “Свръх Аз”, на опитите на социалните фактори да внесат в душата му политика, религия, морални норми среща упорито противодействие на вътрешни духовни сили. Психическият свят на българина в повечето случаи спуска бариера пред опитите той да бъде “вербуван” или пък “да възприеме норми от друг манталитет”. Собствената ни психика притежава вътрешна организация, мотивираща сила, извеждаща в крайна сметка българина на позиция, която го води до спасение.

 

В този смисъл българинът е една сложна психическа организация, която го мотивира в неговия драматичен исторически път. Социологическият подход към националната ни психика категорично потвърждава факта, че социалните актове на българина в основата си са психически обусловени. Не може да разглеждаме психиката на нацията, на групата, на отделния човек просто така, като духовна абстракция. Тя оживява в реалните обществени отношения, в универсалното общуване на хората като взаимодействие, комуникация, взаимно разбиране и взимно изменение. В този смисъл прав е М. Драганов, че човешката психика трябва да се разбира не като “човешко съзнание изобщо”, а като част от него, като негова страна, свързана със субективната специфика на неговите явления, процеси, свойства, като обществена психика в плана на социално обусловената връзка на нейните елементи с конкретните елементи на действителността, към която тези елементи са насочени, т.е. тогава, когато тези аспекти се разглеждат като особености на насочените към тях психически явления, процеси, свойства. При това връзката с един или друг конкретен обект трябва да се разглежда като характеристика не на психическия елемент, а на човека или човешката група, чиято психика имаме предвид. “Ето това е обществена психика.\" (М. Драганов. Душевност на българския селянин. С. 1974 г., стр. 56)

 

Националната ни психика може да се разглежда и по друг начин, в смисъл да не се ограничава нейното съществуване в определени страни, степени, структури на съзнанието, а да се приема като духовна сплав, като своеобразен синтез, като настроение, нагласа и ориентация, които преминават, присъстват, участват в цялостната жизненост на единството душа и тяло. В този смисъл е прав руският социолог-психолог Б. Д. Паригин, според който, ако приемем, че социално-психическите явления не са “продукти на интелектуалната разсъдъчна дейност, но представляват сплав на рационалното и емоционалното, на съзнателното и безсъзнателното;. Авторът посочва като пример за това т.нар. умонастроение. В него той вижда единството от чувства, настроения, емоции, мисли, навици, убеждения. “С други думи умонастроението може да се разглежда като сложно психическо образувание, представляващо единство от емоционално и рационално.

 

Посочената закономерност ни дава по-големи възможности за разкриване, за доближаване до една по-пълна характеристика на психичното. Веднъж то е духовна основа, втори път то е непосредствена връзка на човека с външния свят, на трето място то е духовна среда, умонастроение, в което закономерно са свързани в психически синтез чувства, настроения, мисли, знания, мечти, идеи,фантазии, илюзии, ориентации, нагласи и позиции. Дори и най-бедното психическо явление е израз на целия духовен свят на човека или групата от хора. Мястото на обективното и субективното в психическия образ непрекъснато се сменя, т.е. взаимно се определят, преминават едно в друго. Подобна е логиката на движението на съзнателното и несъзнателното, на рационалното и чувствено-емоционалното в човешката психика, поставени при различни социални обстоятелства, хората, за да се реализират или пък за да се съхранят проявяват приоритетно посочените страни на психическото в себе си. Няма “чисти емоции” и “чисти чувства”, така както няма и “чисти мисли”. Те са в синтез и определящи за едната или другата страна са както външните дразнители, така също и моментното състояние на хората, техните индивидуални черти, особености и мисли.

 

Проблемът за националния характер все повече привлича вниманието на социал-психолози, етнолози, философи, културолози, творци. И това е напълно закономерно като се има предвид, че в него се съдържат духовните механизми, наглани, ориентации, позициите, които имат личностите и социалните групи към особено съществени проблеми, органически свързани с техните интереси и потребности.

 

Все едно националният характер е сърцевината на социалната психика. Той е нейната качествена вътрешна определеност. Ако психиката е органически свързана с бързо подвижни и трайни духовни явления, то характерът е синтеза между тях, онази обща духовна сплав, която мотивира, определя в крайна сметка позицията, отношението и реализацията на личности и цели народи към определени материални и духовни ценности.

 

Не мисля, че трябва да се постави знак за тъждество между социалната психика и националния характер на един народ. Може да се търси мястото на последния в общата национална духовност, да се разкриват чертите и особеностите му, да се посочат факторите, които го определят, да се анализира взаимодействието му с другите социални групови и индивидуални психически явления, но не и да се претопят в един синтез. Всяко явление, съдържащо се в социалната психика има свое място, своята структура, свой относителен живот. То е динамично, отразава в себе си промените в жизнената среда, динамиката на историческия процес, храни се от естествените корени, формирани при зачеването на една нация или етнос и мотивира в една или друга степен определени социални поведенчески актове. В този смисъл психиката е един жив духовен организъм, който веднъж пробудил се за живот има свои собствени закони на развитие и съществуване. Разбира се, че тази самостоятелност е относителна, тя е органически свързана с хората, които са нейния материален носител и с голямото разнообразие от обществени и природни фактори и обстоятелства.

 

С основание А. И. Горячева посочва,че цялото богатство на социалната психика има отношение към националния характер, но той е част от т.нар. психически склад – привичките, вкусовете, традициите, обичаите, предразсъдъците и т.н. И тя обобщава, че “националният характер представлява основна най-устойчивата характеристика на психическия склад на нацията, специфично, исторически формиралата се съвкупност от психически свойства. (А. Горчева. Проблемы общественый психологии. 1965 г., стр. 214). Според авторката националният характер е неразривно свързан с “психическия склад”, изпълнява функциите на най-устойчивото психическо явление и оказва влияние върху цялостния психически синтез на личността и цялата група. Известният български социал-психолог Дончо Градев също посочва, че е привидна автономията на концепцията за националния характер. “Тя снема в себе си значителна част от мащобните социално-психически явления, като ги вгражда в характеристиката на човека, представящ актуалния национален облик. (Д. Градев. Промени в социалната психика. 1983 г., стр. 11). Авторът сполучливо отбелязва, че концепцията за националния характер е един стремеж към изграждане на индивидуална характеристика на човека. “Търсенето на трайни поведенчески закономерности на индивидуални образци на мислене, психическо преживяване и действие обединява изследователите на националния характер...\" (Пак там, стр. 11). Д. Градев се позовава в своя анализ и на оригиналната теза на Е. Фром за определяне на националния характер чрез посочване на неговата функция, разкриваща се в канализиране, обединяване, насочване на енергията на членовете на обществото, което ги прави независими от предлаганите обществени модели. Тази позиция много плътно кореспондира с националния български характер. Хронологията на историческите събития от най-новата ни история ясно потвърждава философското обобщение на Е. Фром. Независимо от превратностите, от непрекъснатите промени в моделите на нашето общество, българинът остава верен на своя характер. Отчуждеността към обществото си остава една основна черта на характера му. Този характер с основание може да се определи като концентрирана и насочвана човешка енергия, реализираща се в трайни стереотипи, традиционно сложили се традиции и ориентации, навици и привички. Независимо от динамичните исторически и политически събития, които ни предлага действителноста, българинът си остава една константна същност, трайно генетично и социално формирана. По тази причина трудно възприемаме новото, съмняваме се в него, иска ни се да го видим от негативната му страна, чак тогава, по всяка вероятност, може да се получи някаква приблизително адекватна реакция. И така, няма основание да разглеждаме националния характер извън огромното национално духовно богатство, наречено “национална психика”. Той е най-трайното психическо образувание даващо отражение на всички останали социално-психологически явления, състояния и преживявания. Той (характерът) е като основата на една постройка. Проблемът заема доста голямо място в научните интереси на един от най-големите съвременни български народопсихолози Марко Семов. В една интересна достъпна за възприемане и оригинална форма той прави цялостна характеристика на националния характер. Посочвайки, че характерът може да се разкрие в движение, в исторически план, авторът е на мнение, че той има постоянно, трудно изменчиво съдържание, за разлика от историческите събития, че е функция на онова, което се онаследява, че отразява тенденцията, главното: “Националният характер е премислен, уталожен начин на поведение, съответстващ на най-големите, съществени нужди на историческия живот и национална съдба. (М. Семов. Народопсихология. т.І, стр. 103) Авторът поставя в синтез генетичната приемственост и хода на историята като основни фактори, формиращи характера на един народ. “Ако приемем, че генът е преносител на трайното, на общото, на постоянното и неизменното през вековете, то върху него с огромна сила столетия наред влияе историческият процес\ (Пак там, стр. 107) Тезата на Марко Семов за факторите, определящи националния характер отваря големи възможности за теоретико-психологически и психолого-прагматични анализи, обобщения и изследвания. А това са преди всичко: 1. Социално-историческите условия, при които се формира и развива един народ; 2. Геогрфските, природните дадености; 3. Биологическият фактор; 4. Култура, образование; 5. Религиозност. (Пак там, стр. 149) Националната ни психика и характер, приведени към тези фактори и обстоятелства, придобиват действителната си същност и роля. Аналогични са и разработките на Тодор Панов в “Психология на българския народ”, на Спиридон Казанджиев, на Захари Стоянов, на Иван Хаджийски, на Николай Генчев и други.

 

И така националният характер е сложно, трайно духовно явление, основа на националната ни психика с определящо въздействие на личности, социални групи и нации. Националният характер е особено чувствителен към властта и персоните, които го осъществяват, към степента на задоволеност на потребностите и интересите, които създава дадено общество, към семейството, към социалните различия, към обществената несправедливост.

 

Спорът “национална психика, национален характер” е излишен. Явленията и понятията, съдържащи се в тях, могат да се сравняват, противопоставят, доказват, като това е един естествен стремеж за по-цялостно и пълно изложение.

 

Използвана литература:

 

1. Данчев, Н. Психология на българина. Габрово. 2001

 

2. Данчев, Н. Психология на промяната. Габрово. 2001

 

3. Семов, М. Народопсихология. Варна. 1995

 

4. Юнг, К. Г. Избрано. Кн. 1, 2, 3. Плевен. 1993

Bookmark and Share

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *