Синтаксиса като наука. Основни признаци на изречението. Части на изречението

Синтаксиса като наука. Основни признаци на изречението. Части на изречението

I. Синтаксиса като наука.

1. Обща характеристика.

Думата синтаксис е старогръцка и означава връзка, построение, ред, устройство. Синтаксиса е наука за свързването на думите в изречението. Синтаксиса се занимава с две езикови единици – словосъчетанието и изречението. Дълго време се смятало, че основната единица на синтаксиса е словосъчетанието, тъй като се е слагал знак за тъждество между словосъчетанието и изречението. Между двете единици съществуват значими разлики.

  1. Словосъчетанието не е предназначено да изразява съобщения, само изречението служи за общуване.
  2. Словосъчетанието е строителен материал на изречението и двете единици се съотнасят така, както частите на цялото.
  3. Словосъчетанието няма интонационна завършеност, за разлика от изречението.
  4. Словосъчетанието се състои от минимум два компонента, за разлика от изречението, което може да се състои и от един.

Например:                                                    Падна нощ.

СЛОВОСЪЧЕТАНИЯ        Тиха нощ.

Падна над селото.

Тиха нощ падна над селото – изречение.

Нощ – е изречението, което е от един компонент.

Изречението е предикативна единица, словосъчетанието не е.

В изречението: “Вчера моята майка купи красива лампа с оранжев абажур.”

Майка купи – основно словосъчетание.

Моята майка, купи лампа, красива лампа, лампа с абажур, вчера купи – словосъчетания.

Какво е мястото на изречението като езикова единица в контекста на езиковата система?

Фонеми – морфеми – лексеми – словосъчетания – изречение – текст.

В езиковата система то се намира непосредствено под текста като същевременно съставя текста, а то е съставено от по-низшите от него езикови единици.

Тази необходимост се нарича валентност.

2. Валентност.

Способността на думите да се съчетават като части на изречението. Понятието е въведено от Люсиен Тениер през 1953г. Той заимства този термин от химията. Думите, подобно на химичните елементи, се свързват по точно определена закономерност в изречението. Тениер говори само за валентност на глаголите. В днешната лингвистика се възприема по-широко.говори се са синтактична, морфологична и семантична валентност (според теорията на В. Адмони). Морфологичната валентност представлява съчетанието на думите като части на речта.

Прилагателно + съществително име (красива жена)

Съществително име + прилагателно (жена млада)

Глагол + съществително име (гледам телевизия)
Предлог + съществително име (на прозореца)

Словосъчетанието се изгражда от две самостойни думи, а предлога е несамостоен.

Иван Леков смята, че съществуват 100 комбинации. Практически за БЕ са невъзможни само 3 съчетания:

Предлог + глагол

Предлог + частица

Предлог + междуметие

Семантична валентност – възможността на думите да се съчетават по смисъл. Предлог + съществително име е нормална комбинация за БЕ, също и прилагателно+ съществително. Но не всеки предлог може да се свърже с всяко съществително и не всяко прилагателно може да се свърже с всяко съществително име.

Например: кестеняви очи – възможно, но не и кестеняви обувки.

Знанията на човек за възможността думите да се свързват по смисъл се наричат фонови знания. Те се усвояват.

Синтактична валентност – отнасят се към свързването на думите като части на изречението. Глаголът – сказуемо има около себе си свободни места, които се заемат от определен тип части на изречението.

Например глаголът “посрещам” изисква до себе си пряко допълнение – Посрещам брат си. Възможно е да влязат и други връзки. Например обстоятелствено пояснение за време – Днес посрещам брат си. Може да се появи обстоятелство за място – Посрещам брат си на гарата. Връзките с обстоятелствата обаче не са задължителни за този глагол. Задължително е само допълнението.

Глаголът изискващ обстоятелствено пояснение е например “влизам” в стаята.

Тениер сравнява изречението с една малка пиеса. Глаголът е режисьорът. Той управлява актьорите. Глаголът е “душата на изречението”.

С оглед на валентните връзки около глагола в изречението е съставена следната класификация:

Глаголи с нулева валентност – сами образуват изречения. Съмна. Гръмна. – безлични глаголи.

Глаголи с една лява валентна връзка (изискват подлог до себе си) падна – кой Иван падна; влиза – кой Иван влиза.

Глаголи с лява и дясна задължителна валентна връзка. Изискват подлог и обект (допълнение). Иван купи книга.

Глаголи с 3 валентни връзки. Иван подари книга на сестра си. изискват подлог и пряко/непряко допълнение. в БЕ лявата валентна връзка може да се изпусне, ако в предходното изречение се споменава подлога. Във връзка с изравняването на валентността възникват понятията потенциални и реализирани валентни връзки.

Потенциални са тези, които предлагат един глагол, а реализирани – които са налице в дадено изречение.

Например: пея песен – пряко допълнение В1

Пея хубаво – обстоятелствено пояснение за начин В2

Пея на сестра си – непряко допълнение В3

Пея под дъжда – обстоятелствено пояснение за място В4

Аз пея – подлог В5

Вчера пях – обстоятелствено пояснение за време В6

Пея прав – сказуемно определение В7

Пея за да се упражнявам – с цел, фраза  В8

Задължителната валентност се проявява в това, че глаголът изисква непременно до себе си някаква изреченска част за да бъде завършено изречението.

Чувствам – какво – изисква допълнение.

Чувствам се – как – изисква наречие.

Факултативни връзки се явяват още след глагола, без той да ги изисква непременно. В съвременния синтаксис се говори за валентност на всички части, а не само на глагола. От начина на свързване зависи и синтактичната роля, която тази части изпълняват в изречението.

Например: чаша чай – чрез прилагане – чаша с чай. Главната дума в “чаша чай” е “чай”. Думата чаша определя думата чай. Чаша е несъгласувано определение.

В “чаша с чай” – ‘с чай’ е несъгласувано определение, а чаша е главната дума. Синтактичната връзка е предложна – ‘с’ е предлог.

 

II Основни признаци на изречението.

Това са категориите предикативност, модалност, интонация, граматична оформеност на изречението.

1. Предикативност - има латински произход и означава сказуемо – приписвам нещо на някого. Разбирането, че предикативността се изразява само със сказуемото не е точно. Има и изречения, които са без сказуеми. Предикативната връзка възниква в резултат от свързването на предмета и действието.

Проф. Иван Недев заявява:

“Необходимо е предикативността да се свързва не само с глагола, но и с интонацията, ситуацията, с контекста и изразните средства.”

А. А. Реформаторски заявява, че предикативното отношение изразява зависимост между подлога и сказуемото във връзка с времето и наклонението. Защото връзката между предмета и действието възниква във времето, мисли се във времето, осъществява се във времето; зависи от свидетелската или несвидетелската позиция на субекта, от волеизявлението (изявително и преизказно) и от условията за реализация на глаголното действие (условно наклонение).

2. Модалност – свързана е с категорията предикативност. Те се обуславят взаимно. Модалността се изразява с глаголното наклонение, с вметнати думи, с модални частици. Модален характер имат интонацията и словореда. Има два вида модалност – обективна и субективна.

Обективна – разкрива връзката между съдържанието на изказването и действителността. Например маркираната форма ‘търсеше’, показва, че говорещото лице гарантира реалността на действието. Двойно маркираната форма ‘ търсел е’, ‘търсел бил’, показва, че говорещото лице се дистанцира от реалността на съдържанието на изказването и го подлага на съмнение.

Чрез изявително наклонение се изразява реалност, достоверност на информацията, а чрез преизказно наклонение – не само не свидетелска позиция, но с помощта на интонацията може да се изрази съмнение в достоверността на информацията.

Субективна – разкрива отношението на говорещото лице към съдържанието на изказването. Такива модални значения са: на желателност, възможност, невъзможност, задължителност, необходимост, съгласие, несъгласие, удовлетворение, одобрение и т.н.

Това са модални думи като: мога, не мога, трябва, не трябва, смея, не смея, необходимо е, бива, няма, чудесно, ура.

Модални частици – използват се за изразяване на субективна модалност и междуметия – уж, леле, уха, ох и т.н.

За изразяване на субективна модалност служат и вметнатите думи и изрази – естествено, за съжаление, обаче, от друга страна, наистина, вярно и т.н.

3. Интонация – тя е друг главен признак на изречението. С нейна помощ изречението се оформя като завършено съобщение и като синтактична цялост. Този признак обединява всички езици в света. Тя зависи от съдържанието на изречението и от целта на изказването. Чрез нея говорещото лице може да промени смисловото и емоционалното съдържание на едно и също изречение, като по този начин се образуват различни типове изречения.

Граматически функции на интонацията:

Чрез нея изречението се оформя като завършена синтактична цялост.

Чрез нея се изразява оценъчно или модално отношение към действителността.

Чрез нея се изразява волево-емоционалната страна на речта. Изреченията преминават от един вид във друг. Например: Пиши. и Пиши!

Чрез нея се изразява логическото ударение.

Сама интонацията не може да образува мисъл (безсловесно изразяване).

4. Граматична оформеност

всяко изречение има своя граматическа структура, която го определя към даден синтактичен тип (просто сложно). Думите в изречението се подчиняват на принципа на съчинението или на принципа на подчинението. Съчинението се изразява чрез безсъюзно свързване или със свързване чрез съчинителен съюз (та, на, че, ту-ту, и, или ....). например: Жени, деца, старци се стекоха на площада.

Словосъчетанието ‘жени, деца, старци’ е изградено на принципа на съчинението, нарича се съчинително и връзката е осъществена чрез запетаи и без съюзи.

Пример: Манол ту пребледнява, ту почервенява. Ту, ту – двоен съчинителен съюз.

Жени, деца, старци – трите думи са равноправни, няма главни и второстепенни. В ‘Манол ту почервенява, ту пребледнява’ има две прости изречения свързани чрез съчинителна връзка.

Съчинителната връзка може да се реализира не само в словосъчетание, но и между простите изречения в състава на сложното. Подчинителното отношение се изразява чрез следните типове връзки: съгласуване, прилагане, управление и предложно свързване.

Съгласуване означава думите да се съгласуват по род, лице, число.

Манол – ед.ч.; пребледняваше – ед.ч.

Мъже, жени деца – мн.ч.; се стичаха – мн.ч.

Сказуемото се ръководи от подлога. Съгласуването става и между определението и определяемото.

Червена роза: роза - главна

Моят приятел: моят – м.р., ед.ч. съгласувано определение/подчинено; приятел – главна.

Приятелят ми (ед.ч.) и приятелите ми (мн.ч.), както и роклята си и роклите си. Няма “ми” в ед. или мн.ч. тук няма съгласуване по род и число.

Връзката прилагане се употребява между сказуемото и прякото допълнение. Например: Взех четката – няма съгласуване.

Управлението се прилага когато има падежни форми: казах нему.

Предложната връзка – между подчинения и главния елемент се поставя предлог. Главния елемент е пред предлога, а подчинения след него. Например: Клони на дървета. Където ‘клони’ е главния елемент, а ‘дървета’ е второстепенния елемент.

Допълнение към съществително име не се поставя.

 

Лек и топъл ветрец погали ръката й.

Лек ветрец – съгласувано по род и число

Топъл ветрец – съгласувано по число и по род

Лек и топъл – съчинителна

Ветрец погали – съгласувано по число

Погали ръката – прилагане (няма съгласуване, глаголът не се променя)

Ръката й – прилагане

 

За граматична оформеност на изречението съществена роля играе и словоредът.всеки език има установен ред, по които думите се свързват, за да се образува изречение. Словоредът в БЕ е свободен и многообразен, с многобройни вариации. Въпреки това той е подчинен на определени закономерности, от които зависи правилното и точното изразяване на мисълта.

Изречението “Калина кръшно вървеше по пътя към дома си” може да има и други словоредни варианти. Например: Кръшно Калина вървеше към дома си по пътя.

Има случаи когато определяемото не може да се отдалечи много от определението. Съгласуваното определение стои по правило пред определяемото, обстоятелството не трябва да е много отдалечено от сказуемото, т.е. не бива синтактично зависимите една от друга думи да са прекалено раздалечени, защото в такъв случай се получават т. нар. неправилни реакции.

Например: На Вапцаров новата в идейното положение поезия вдъхновява читателите.

Класическата схема на българското кратко, пълно изречение е: подлог, сказуемо допълнение.

 

III Теории и дефиниции на изречението.

Общоизвестно е че в системата на синтаксиса ней-пълно се разкрива диалектическата връзка между мислене и език. именно в светлината на тази връзка трябва да се разглежда и тълкува изречението като синтактична цялост и като комуникативна единица. Въпреки това за изречението има различни теории.

1. Представителите на психологическото езикознание (последната четвърт на ХIХ век) дават широко психологическо тълкуване на изречението. Според Хенри Паул изречението е езиков израз, символ на представи и средства да се създадат в думата на слушателя тези представи. На практика Паул третира изречението не като граматическа, а като психологическа категория.

2. Логико-психологическа теория: А. А Шахматов се опитва да прокара мост между психологията, логиката и граматиката. Според него изречението е единица на речта, възприемана от говорещия и слушащия като граматическо цяло и служеща за изразяване на единица мислене. Според него между подлога и сказуемото има генетична връзка. Подлогът е главна част, а сказуемото – подчинена. Тази теория е подкрепена от Балан.

3. Руският езиковед В. В. Виноградов отхвърля тази теория. Единственото ценно в нея е че се подчертава правилно основната функция на изречението като граматически организирана цялост и комуникативна единица. Той посочва като основно характеризирането на изречението в отношението на съдържанието към действителността. Трябва да признаем обаче, че не е възможно да се разглежда изречението само откъм структурната му страна, без да се държи сметка на неговите семантична организация. Ето защо проф. Иван Недев правилно акцентира върху лексико-граматическия принцип, според който трябва да се анализират изреченията.

4. Франсис Керн – представител на формално-граматическата теория. Подхваща идеята, застъпена още в античната граматика, че сказуемото е душата на изречението и изречението без глагол-сказуемо не може да съществува.

5. Логическа теория – изречението отразява действителността чрез съждението, но дали всички изречения са съждения? Още Аристотел признава за съждения само ония изречения, в които се изразява истина или неистина за нещо. Изречение, което съдържа пожелание, не е съждение, тъй като то не съдържа утвърждение или отрицание на някакъв факт, явление, обект. (до скоро, до нови срещи, на добър път)

съждението като логическа форма на мисленето, се състои от понятия, но познавателния процес се изгражда не само от понятия, но и от представи и асоциации. Ето защо не може да се приеме като задължителна формулировката, че всяко изречение е съждение. Иван Дуриданов и Владимир Георгиев определят изречението като: “Най-кратката комуникативна единица, граматически оформена, която се характеризира с предикативност и интонация на съобщението. Това разбиране за изречението се приема от Константин Попов и Иван Недев.

Bookmark and Share