Технически помощни средства
За да се разбере първостепенната роля на техническите помощни средства в процесите на социална рехабилитация и интеграция на хората с увреждания, трябва да се обърнем към дефиницията на самите понятия "увреждане" и "технически помощни средства"
"Увреждане" е всяка загуба или анормалност на психическата, физиологическата или анатомическата структура или функции.
За да могат хората с увреждания въпреки тези увредени структури и функции на организма да извършват всекидневните си дейности /хранене, хигиена, учение, труд, развлечения, спорт/, те се нуждаят от помощни средства.
“Технически помощни средства" /ТПС/ са технически пособия, които заменят или подобряват функции на човешкия организъм и увеличават възможностите на хората с увреждания за самообслужване, трудова и всяка друга дейност.
Те се делят на такива към тялото на човека/обикновено индивидуални/ и отдалечени от тялото на човека/обикновено серийни/.
Осигуряването с технически помощни средства (ТПС) е първата и най-важна стъпка в рехабилитационния процес, основната цел на който е постигане на максимална независимост на хората с увреждания и интеграцията им в обществото.
Осигуряването на равни шансове означава осигуряването на условия и възможности за хората с увреждания да упражняват своите всекидневни лични и професионални дейности, да общуват, да пътуват, да се занимават със спорт, с културни и развлекателни дейности.
Без индивидуалните ТПС, човекът с увреждане остава затворник на собственото си тяло и не би могъл нито да води самостоятелен и независим живот, нито пък да достигне до обществената среда (улици, сгради, транспорт), колкото и достъпна да я направим. Следователно ТПС е условие, без което са невъзможни рехабилитацията и социалната интеграция на хората с увреждания.
В помощ на незрящите
Информацията заема все по-важно място в живота на личността и обществото. Значението й е толкова голямо, че се говори за “информационно общество” като по-висока степен в развитието на цивилизацията. В обществото сериозно се дискутират проблемите на информацията - лична (частна), обществена (публична), класифицирана и т.н. Хората с увреждания и в частност незрящите, като равноправни граждани на Република България, също се вълнуват от тази тема. Тук обаче няма да се спираме на въпроса за съдържанието и значението на информацията за обществото. Ще говорим за нейната форма, тъй като именно чрез нея се осъществява възприемането на съдържанието.
Най-голямо значение за възприемането на средата има зрението - чрез него се получава около 70% от информацията. При хората без зрение съществува естествен стремеж към компенсиране на тези 70% информация, което се осъществява чрез останалите им сетива - главно чрез слуха и осезанието. Разбира се нито слухът, нито осезанието могат напълно да компенсират зрението, тъй като чрез тях е невъзможно непосредствено да се възприемат цветове, обемни форми, едновременно обхващане на няколко обекти или обекти от дистанция. Това налага информацията да се възприема опосредствано - чрез подходящо моделиране и най-вече чрез описание, т.е. чрез езика.
Като естествено средство за общуване между хората езикът притежава най-богатите възможности за предаване и възприемане на мисли, чувства и представи. Затова той е най-доброто средство за изграждане у незрящите на представи за обекти и явления, които обикновено се възприемат зрително. Тук ще фокусираме вниманието си не върху непосредственото общуване между хората, тъй като в него незрящият е равен на зрящия, а върху писмената форма на езика, или в малко по-общ смисъл – върху графичното изобразяване на знания, мисли, чувства и др.
Свойството на писмеността точно да отразява мислите и да ги запазва за практически неограничено време я прави най-удобната форма, под която се запазва и разпространява знанието. Като съвкупност от графично изобразени (плоскопечатни) символи и знаци, тя е недостъпна за непосредствено възприемане от незрящите. Това налага нейното преобразуване обратно в реч или използването на специален шрифт, наречен Брайлова азбука.
Съвременните методи на достъп до информация са свързани с електронните технологии. За щастие чрез специални устройства и програми незрящите могат да ползват компютър, сами да набират и обработват информация, както и да ползват огромно количество информация, събрана и обработена от други хора.
Като изключим работата с графични изображения (снимки и видеофилми), незрящите са напълно равнопоставени със зрящите си колеги при ползването на компютърните технологии.
Работата с компютър е свързана с обмен на информация между потребителя и компютъра. За да подава команди към компютъра, незрящият работи със стандартна клавиатура. Стандартната мишка обаче е неудобна за ползване от незрящи.
През последните години се създават и усъвършенстват програми за командване на компютъра и за въвеждане на информация чрез гласови команди – Via Voice и Dragon Dictate. Тези програми за разпознаване на говор се създават за ползване не само от слепи, но и от хора с двигателно-опорни затруднения, както и в области като медицина и космонавтика. Търсенето на такива програми ще нараства и те бързо ще се усъвършенстват. За съжаление внедряването на подобни иновационни технологии е скъпо за България, но се разработват проекти за разпознаване на българска реч.
Обратната връзка между компютъра и незрящия се получава отново под формата на брайл или реч. Създадени са устройства, наречени брайлови дисплеи, които възпроизвеждат информацията от екрана на брайл. Поради високата им цена обаче редовият потребител не може да си позволи това удобство. Цените на брайловите дисплеи се измерват в хиляди долари.
До 2003 г. незрящите в България ползваха почти изключително синтезатора на българска реч, създаден в края на 80-те години на XX век от Борислав Захариев. Синтезаторът на говор се състои от програма, синтезираща реч и специална платка за извеждане на звука. След усъвършенстванията, направени през 1995 г. от Торос Хованесиян, синтезаторът говори относително добре и на английски. Необходимостта от специална платка също отпадна. Сега синтезаторът може да работи и с широко разпространеното и евтино устройство ковокс (covox), и с повечето обикновени саундкарти.
През 1995 г. е създадена програмата “Ехо” (тип скрийнрийдър), която озвучава клавиатурата и екрана на компютъра в операционна система DOS. С помощта й при всяко натискане на клавиш синтезаторът на говор произнася съответния знак. С определени команди незрящият потребител може да чуе определена буква, дума, ред, прозорец или съобщение на екрана. Програмата автоматично разпознава и съобщава осветените команди от менютата; следи за появата на дадени съобщения, за да изпълни избрана команда; може сравнително лесно да се настрои към всяко приложение за DOS, работещо в текстов режим.
Притежавайки обикновен компютър с най-нисък клас 16-битов процесор, ковокс и описаните току-що програми, които са безплатни, незрящият има равни условия за работа с информация със зрящия потребител. Той може самостоятелно да набира и обработва информация, да чете и обработва и набраната от някой друг информация.
През последните десетина години тенденцията е големите производители на софтуер да създават програми за другите операционни системи, пренебрегвайки DOS. Отдавна има говорещи програми тип скрийнрийдър, работещи много добре в среда на Windows 9X/XP, но за съжаление те не работят добре с българска реч: JAWS for Windows и Window-eyes. В тези програми са вградени синтезатори на английски и на няколко други езици, които са с изключително добро качество. През 2003 г. е създаден първият синтезатор на българска реч за операционна система Windows. Качеството на синтезатора не бе на необходимото ниво, но чрез него стана възможно да се ползва Windows и от незрящи потребители с български език.
През март 2005 г. започна разпространението на нова, много по-качествена програма за синтез на българска реч – SpeechLab 2.0, разработена от Българската асоциация за компютърна лингвистика, финансирана от Microsoft. Разпространява се безплатно за незрящите хора в България от Фондация „Хоризонти” и Съюза на слепите в България.
SpeechLab 2.0 е съобразена със стандарта SAPI5 на Microsoft и много добре се интегрира със скрийнрийдъри като JAWS for Windows и Window-eyes.
Програмата дава възможност потребителят да настройва скоростта, интонацията, височината на гласа, различни начини на четене на числа, включително римски, чете относително добре и английски език.
Голям проблем за слепите е разчитането на текстове на хартиен носител, които не са изписани на брайл. На помощ идва отново компютъра и по-точно сканирането (заснемане) на страница.Извършва се чрез снимащо устройство – скенер – и се запаметява и показва от компютъра. Качеството на снимката зависи от предварителната настройка на скенера и по-специално от разделителната способност, контраста и цветността. Разбира се, сниманата страница също трябва да е чиста - без зацапвания, подчертавания и др., и с гладка повърхност. За нуждите на OCR-програмите е достатъчен черно-бял скенер с разделителна способност 300 точки на квадратен инч – характеристики, които притежава и най-евтиният скенер.
Въпреки че снимката може да съдържа само текст, за компютъра това е снимка, графично изображение и е невъзможно да се обработва като текст. Функцията на OCR-програмите е да анализират снимките и да разпознават и извлекат текстовата информация. Задачата се усложнява от голямото разнообразие на шрифтове, различното качество на печата и хартията и не на последно място от способността на програмата да поддържа различни езици и в частност – български. Поради това степента на автоматично разпознаване варира и рядко достига 100%. Затова тези програми се правят за работа в интерактивен режим с оператора. Повечето OCR-програми могат да бъдат обучени да разпознават нетрадиционни шрифтове или дори ръкописи.
Веднъж разпознат, електронният текст може да бъде записан във формат, който позволява обработка с популярните текстообработващи програми като Microsoft Word и др. В тези случаи се запазват шрифтът, разположението на текста върху страницата и форматът на текста, включително таблиците и графиките. Разпознатият текст може да се запише и като чист, неформатиран текст, който потребителят да обработи и форматира според нуждите си.
Изключително нов иновативен подход в развитието на технологиите, помагащи на слепи хора, се заформя като едно от нещата, които ще бъдат част ново изобретение, което представлява шапка, използваща ехолот, за да помага на незрящите или тези с много слабо зрение да се ориентират.
Новата шапка се базира на работата по ехолокационния метод използван от прилепите, за да се ориентират нощем. Според проучванията на създателите на шапката, тя наистина помага на тази група от обществото да живеят далеч по-добре в относителна хармония със заобикалящата ги среда. Ултразвуковото устройство ще улеснява хората с визуални проблеми да извършват изключително трудни дейности, които с мъка са вършени преди това.
Шапката обаче има и един минус поне в тази ранна версия - тя няма индикатор за заряда на батерията. Надяваме се, в бъдеще, при излизането на финалната версия този неприятен момент да намери удачно решение.
В помощ на хората с двигателни нарушения
Даже в миналото, когато хората с увреждания можели да разчитат единствено на дървен крак или желязна протеза, те не желаели да изпадат от пълноценния живот. Днес на помощ им идват високотехнологични механизми и прибори, които са в състояние да заместят основните функции на изгубените органи. Природата е жестока - със зъбите на хищниците или с гладна смърт тя се избавя от живите организми, които са лишени от възможността да регенерират изгубените или осакатени крайници. За човека тези варианти са неприемливи. Още първобитният ловец, чийто крак е бил раздробен от свличащи се камъни, е използвал копието си в качеството на патерица. Загубата на възможността да се придвижва бързо не го превръщала в бреме за племето - той си намирал ново занимание, например ставал майстор на оръдия на труда. Това се потвърждава и от находки на тленни останки от каменната епоха, по които личат сериозни травми, които не са попречили на получилите ги да продължат да живеят.
До XIX век от уврежданията са страдали основно военнослужещи. Промишлената революция увеличава броя на осакатените хора сред цивилното население. Никой не го е грижа за безопасността на труда във фабриките. Работниците често получават травми, които ги докарват до просешка тояга и тежки депресии. През ХХ век инвалидността става един от най-острите проблеми на обществото. Две световни и множество локални войни, автокатастрофи, нещастни случаи по време на производство превръщат в инвалиди десетки милиони хора. Но едновременно с това започва процес на възвръщане на инвалидите към пълноценен обществен живот и труд.
Най-разпространеният механизъм, помагащ на хората с травми да се придвижват е инвалидната количка. Нейният прототип се появява още в Древен Китай. А в Европа в нея първи сяда испанският крал Филип ІІ (1527-1598), за когото е създаден подвижен стол с подлакътници и поставки за краката. Още един крал, френският Луи XIV (1638-1715), използвал "трона" на колела за придвижване, когато бил в рехабилитационен период след операция. Но това все още били приспособления, тикани от услужливи придворни. Самостоятелното придвижване с тях било невъзможно. Дори и тези колички били недостъпни за обикновените хора, които майсторяли дървени платформи с малки колела и се придвижвали, като се оттласквали от земята с ръце. Уви, състоянието на тогавашните пътища дори в градовете било такова, че придвижването на инвалидите се превръщало в тежко мъчение.
Масовото производство на инвалидни колички започва след Гражданската война в САЩ, превърнала в инвалиди десетки хиляди хора. Това предизвиква истински бум на изобретяване на различни устройства, предназначени да облекчат живота и труда на инвалидите. Например за едноръките хора е измислен автоматичен сгъваем нож и запалка с кремъчно колелце.
Внимание се отделя и на инвалидните колички. До този момент това основно са дървени конструкции с плетени седалки и големи колела. Нуждата води до появата на десетки патенти за различни конструкции, в това число и колички, които могат да се привеждат в движение от самия им притежател. От разнообразието на модели се отделят две системи, доживяли и до наши дни: количка, колелетата на която се въртят непосредствено с ръце, и лостов механизъм. Последният позволява да се развива голяма скорост, но е приспособен основно за разходки по равна основа. Докато ръчните позволяват много по-сложни и точни маневри. С тях може да се влезе в автобуса (стига да не става въпрос за България), да се използва асансьор и дори да се качват стъпала. Разбира се, в САЩ и в повечето страни в Европа инвалидите с колички се придвижват значително по-лесно в града, тъй като общественият транспорт и улиците са оборудвани със спомагателни устройства. Но това е заслуга на самите инвалиди, които са постигнали тези "привилегии" с активна борба между 1960 - 1970 г., когато са предявявали множество съдебни искове и са излизали на масови демонстрации.
Именно ръчните колички позволяват на инвалидите да участват в спортни състезания и танци. След Втората световна война английският неврохирург от семейство на полски евреи д-р Лудвиг Гутман въвежда спорта като метод за рехабилитация на ранени войници и цивилни. Един ден той решава да устрои за пациентите си съревнование по стрелба с лък. Това се случва на 28 юни 1948 г. Тази дата се смята за неофициален празник на началото на спортното движение сред инвалидите. Впоследствие Гутман разработва правила и превръща състезанията за хора с различни недъзи в клиниката му "Стоук Мандвил" в традиция. Идеята се развива, а от 1960 г. придобива международен характер и получава наименованието Паралимпийски игри (познати още и като Параолимпийски) от комбинацията "парализа" и "олимпийски". Сред състезателните спортове са тежката и леката атлетика, плуването, фехтовката, тенис на маса, футбол и волейбол, ски, стрелба и много други.
Разбира се, за такива сложни задачи трябват и по-специални колички - от съвременни леки и здрави материали, с прецизно балансирани центрове на тежестта и други особености. Връх се явяват количките с акумулатори и електронно управление, които се появяват през 1950 г. и получават голяма популярност сред хора, които заради травмите или болестта си не са в състояние да движат колелетата с ръце.
По своето разнообразие светът на електрическите колички е много богат. Има комбинирани модели, в които електрическият двигател се явява и като спомагателен, и маневрени компактни стайни модели, и приличащи на мини-джипове колички за пътища, които могат да се движат със скорост до 15 км/ч, като изминават без презареждане до 100 километра. За улични пътешествия съществуват колички-скутери с бензинов двигател, които позволяват скорост до 40 км/ч. TankChair пък е наименованието на уникална машина, измислена от жителя на северноамериканския щат Аризона Брад Соден. Количката на гъсеничен ход прилича на нещо средно между трактор и танк.
Веднъж полицията в Германия била принудена да се впусне в преследване на инвалидна количка, която профучала със скорост над 60 км/ч. Оказало се, че 54-годишният инженер Гюнтер Ейхман е префасонирал инвалидната си количка. Модификациите не спряли полицаите да конфискуват количката заради превишената скорост.
Ако количката е призвана да помага на инвалидите да решават проблема с придвижването си, то подвижните протези могат да помогнат на хората поне частично да заменят изгубените крайници. Прототип на протеза е намерен още в древноегипетски гроб, отнасящ се към времето на фараона Джосер, 3000 г. пр. н. е. Това било ръка, закрепена към тялото с помощта на кожен ремък, която позволявала на притежателя є да извършва редица основни движения.
Сложните протези дълго време са били достъпни само за талантливи изобретатели, а основната маса от инвалиди се задоволявали с обикновени протези, направени от дърводелци. Сред тях доста разпространена била известната от филми с пиратски сюжети желязна кука. Въпреки стряскащия си вид, тя идеално подхожда за работа. Но, връщайки се вкъщи, инвалидът я заменя с друга протеза, имитираща формата на човешка ръка. За да не се привлича излишно внимание, отгоре често се слагала ръкавица.
Един от основоположниците на технологията на механичните протези е френският хирург и учен Амброаз Паре, койъто през 1552 г. направил протеза за крак с коленен шарнир. От XVI век датира още един шедьовър на неизвестен майстор - желязна протеза за ръце с подвижни пръсти. Масовото производство на подвижни протези започва четири столетия по-късно.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
- В. „Политика”, Брой: 221, 11 - 17 Юли 2008
- Международна социална политика за инвалидите, Георги Колев, София 2005
- Уеб сайт на Софийски Университет http://libsu.uni-sofia.bg
