Социология и демография на семейството
РОДИТЕЛИТЕ И ДЕЦАТА В СЕМЕЙСТВОТО
1.Родителски нагласи и стил на възпитание.
2.Съвременният начин на живот и взаимоотношенията родители-деца.
3.Възпитателният стил на родителите.
4.Типични родителски грешки и техният основен психологичен механизъм.
През последните години у нас демографи и социолози с тревога заговориха за тежката демографска ситуация в страната ни. От 1990 г. насам България е с отрицателен естествен прираст, и то с ускоряващ се темп на снижение, което е резултат от негативните изменения в основните демографски процеси.
Процесът на систематично намаление на раждаемостта в България се наблюдава още от началото на ХХ век. След 1988 г. това намаление рязко се засили и през последните години достигна едно от най-ниските равнища в Европа и света.
Семейството е вътрешно свързана социална единица, като тази свързаност е постоянна, каквито и промени да стават в отделните страни и качества на това цяло. Възрастовите изменения, личностното структуриране и неговите актуализации, типовете взаимодействия и промените в тяхното съдържание и насоки са все в цялото, наречено семейство. Дори когато част от това цяло се отдели и образува своя семейна единица, връзките остават макар видоизменени. Именно фактът на живото единство и спецификата на вътрешната му динамика следва да станат изходна основа и на проблемите на семейството като педагогическа единица.
Обусловени от социалната ситуация, от личностните особености на членовете на семейството и от неговата структура, взаимоотношенията са толкова специфични за всяко семейство, че не могат да бъдат пренамерени в друго.
Намаляването на броя на децата в семейството е трайна тенденция, която се наблюдава във всички развити страни. По-малкият им брой обаче не означава намаляване на тяхната ценност, не означава изместването им от централно място в ориентацията, житейските планове, в потребностите и интересите на родителите. Потребността от деца е твърде устойчив феномен и за преобладаващата част от хората, родителството е важно условие, за да се чувстват реализирани като личности, да чувстват, че животът им има смисъл и да се чувстват щастливи.
Родителството според силно преобладаващата част от съвременниците ни осмисля живота, чрез него те се чувстват пълноценни личности, то способства за тяхната личностна реализация. Младежите значително по-често, отколкото по-възрастните възприемат родителството като дълбока личностна потребност от пълноценна реализация, от осмисляне на съществуването, за тях то е неразривно свързано със стремежа им към щастие.
За съжаление обаче в края на ХХ век и началото на ХХІ век човекът се разглежда все още като средство за производство, а не като цел за развитие на обществото. Начинът на живот в съвременния град се превръща в заплаха не само за разрушаване на връзките на човека с природата, но и за разрушаване на цялостността на самия човек. Човешкото в човека се формира както исторически, така и индивидуално, при това не откъснато от природата. Отделянето на човека от другите живи същества, отсъствието на състрадание у него към тях и липсата на заинтересованост за съхраняване на живота като цяло не позволява да се развие способност към съпреживяване, към съчувствие, към сътрудничество и взаимно разбиране. Следователно човек не може да се разкрие, да реализира родовата си същност, ако се отказва съзнателно или несъзнателно от единство с живата природа, от принадлежността си към нея не само по произход, но и по самия смисъл на съществуването си.
В съвременното урбанизирано общество при условията на живот в големия град и при бурно разгръщащия се технически прогрес настъпват промени в социалните връзки между хората, нарушават се психологическите закономерности в общуването на микро- и макро- равнище. В големия град социалните връзки носят преди всичко делови, формален характер, а контактите между хората са опосредствани от социалните им роли и губят личностният си оттенък. Човек запазва връзките си преди всичко със своето семейство, но в много случаи и те са условни и чисто формални. Личността се разтваря в тълпата непознати, безлични хора, скрива се, отчуждава се от себеподобните и се затваря в себе си. Дори единствените социални връзки, които човек запазва, тези със семейството са деформирани. Променят се отношенията между родители и деца, а ролята на семейството като един от най-важните институти на социализация все повече се стеснява. Изменят се структурата и функциите на самото семейство. Отслабва традиционната роля на бащата, нараства трудовата заетост на жената и стремежът ù към професионална реализация. Родителският авторитет вече не е абсолютен, той все по-трудно се поддържа особено когато източниците на информация и кръгът на общуване на децата се разширяват. Икономическото и нравствено-психологическото благополучие на родителите в семейството са едни от най-важните фактори, определящи стабилността на семейните отношения и връзката на децата с родителите. Характерът на взаимоотношенията между съпрузите – родители определят формирането на установката на взаимоотношение в децата (от любов към другия до пълно равнодушие), а стилът на тези взаимоотношения се усвоява като еталон.Нарушените семейни взаимоотношения, независимо от факторите, които ги детерминират (икономически, социокултурни, личностни), като цяло препятстват нормалното формиране на личността на детето. В резултат на това се намалява способността на детето към адаптация, нараства рискът от нервно- психични заболявания, увеличава се безконтролността на неговото поведение. То не усвоява цял ред основни общочовешки норми. Често в него се формират противоречиви чувства към родителите му и враждебни отношения към някои от тях. Междуличностните отношения, създадени в семейството, се предават и извън него. Благоприятните отношения в семейството улесняват връзките с връстниците, а деца, в чиито семейства има проблеми с общуването, по-често остават изолирани от връстници и съученици, хипертрофира се отношението им към тях.
През последните години се отбелязва интерес към понятието self-concept /понятие за себе си/, което се поставя като съществена междинна променлива между влиянието на средата и поведението на субекта. Централно между другите понятия в трудовете на първите интеракционисти Мийд и Коли, понятието self-concept, в последно време придобива нова актуалност, свързана точно с факта, че социализацията очертава като двупосочен процес, основан по-скоро на динамиката на взаимодействието между родители и деца, отколкото само върху действието на първите. В. Жекас определя понятието за себе си като “организация /структура/ на различни идентичности и качества, както и на техните оценки, развити от индивида, тръгващ от своите мисловни, социални и символични действия”. В тази граница на изследване на self-concept понятието самооценка, разбрана повече или по-малко като позитивна оценка, която личността дава на своето поведение и идентичност, получава специално внимание, свързано вероятно с факта, че тази самооценка влияе върху способността, с която субектът практикува различни умения, адаптира се към различни ситуации, стреми се да реагира спрямо своята лична и колективна съдба, изгражда стабилни и ясни социални отношения.
Като се има предвид стратегическата роля на самооценката, важно е да се знае, дали тази оценка зависи преди всичко от структурни фактори, такива като принадлежност към съсловие, или почива върху релационни факти /от вида на възпитателния стил на родителите и вида /кохезия/ обвързаност в семейната група/.Що се отнася до стила, от тази гледна точка може да се направи и хипотезата, че тази оценка варира според автономията, дадена на детето, и степента на подкрепа, която то получава от родителите си. В тази връзка, колкото възпитателният стил на родителите се отличава с преговори, комуникация, окуражаване при вземането на решения, толкова повече самооценката на подрастващия ще бъде по-силна. Обратното, колкото този стил се отличава с контрол, противопоставяне, слаба комуникация, толериране на приспособяването, толкова повече самооценката би била слаба.
Жан Келерал, Клеопатр Монтадон, Жилбер Ришар и Масимо Сарди през 1989г. в Женева провеждат анкета сред 309 семейства на подрастващи до 13 години. Анкетата се отнася до родители /шведска националност/ отглеждащи момче или момиче до 13 години, което посещава обществено училище. Използват структурирани въпросници, разговори с родителите и подрастващите и: 1. определят типа семейна обвързаност, базираща се на начина за вътрешно обединение и интеграция на семейството с околната му среда:
- Семейства от “паралелен” тип отличаващ се със затвореност и автономия. Групата е домошарска, изпълнена е със самата себе си и не търси външни контакти. Вътре в семейството всеки има своя територия, своя съдба; дейностите не са общи, ролите са твърде диференцирани, сферите на интерес не се пресичат много. В този смисъл автономията на всеки е значителна.
- Семейства тип “бастион” характеризиращ се със затвореност и сливане. Тук вдълбочаването в групата се приема за желателно, външните контакти се преживяват като фрустриращи и опасни. Членовете на групата споделят максимум мнения и дейности и се преживяват като участници в една и съща жизнена “драма”, като определят своето удовлетворение един от друг.
- Семейства от типа “сдружение” са едновременно обвързани и отворени. Ударението върху контактите с външния свят е значително, но тази отвореност е като че ли “прикачена” към групата; тя цели да обогати вътрешните отношения, да позволи диалог, комуникация.
- Семейства тип “асоциация” се характеризират с откритост и автономия. Те поставят акцент върху спецификата и независимостта на индивида, чиято съдба е само неразделна част от тази на двойката или семейството. Важността на индивидуалните контакти с външния свят е значителна.
Тази категоризация на взаимодействието не изчерпва изцяло разнообразието от релационните видове семейства, но тя определя начините на обединение, доста различни според степента на автономия и специфика, които групата признава на индивида.
2. Като се взимат предвид тези практики и педагогически атитюди, възможно е да се структурират възпитателните процеси в четири измерения:
- Целите, които преследват родителите, т.е. качествата и способностите, които те биха искали да усвоят прогресивно техните деца. Възможно е да бъдат обособени четири големи крайности тук: саморегулацията, отчитаща способността на индивида да си поставя цели, да адаптира към тях адекватни средства, да ръководи; приспособяването определя капацитета на субекта да се подчинява на ритмите и дисциплината, която му се налага от околната среда; кооперацията визира компетентността на личността при взаимодействието ù с другите, диалог, уважение към другите и т.н.; чувствителността се съобразява със способности на личността, такива като въображението или креативността.
- Предпочитаните техники за влияние на родителите,т.е. педагогическите методи, които те използват и предварително легитимират, за да проверят своите съвети, да предадат ценностите си, да внушават ритмите си. От това гледище принципно се разграничават: контролът /постигането на желаното поведение чрез противопоставяне или забрана/, мотивация /да се информира и обяснява, преди да се моделират атитюдите на субекта/, морализацията /позоваване на висши ценности, за да се легитимира даден специфичен съвет/ и релацията /действие върху релационното обкръжение на субекта, за да се модифицират желанията и нежеланията му/.
С помощта на неколкостотин индикатора, засягащи практиката и възпитателните атитюди на родителите Ж.Келерал, К.Монтадон, Ж. Ришар и М. Сарди построяват двадесетина варианта, съответстващи на 4 области, които са субординирани и на тази база правят анализ, чрез който ограничават 3 главни възпитателни стила.
Първият – наречен уставен /статусен/ е характерен със силен акцент върху приспособяването /да се огъваш под ритмите и дисциплината на околните/, другите ценности /саморегулация и чувствителност/ се ситуират много по-късно. Техниките на влияние са белязани често от контрола /противодействие и забрана/, а не от мотивацията. Дистанцията между родители и деца е достатъчно голяма, комуникациите не са нито чести, нито близки и общите дейности са сравнително намалени.
Вторият стил – “матерналистки” – прилича на първия по своя акцент върху приспособяването и контрола, но силно се различава по силната комуникация и важността на общите дейности между родители и деца. Взаимното доверие е често и толерирано, често се практикуват много спортове и общи игри.
Третият – наречен договорен – се отличава с придаваната важност последователно на саморегулацията и креативността на детето. От гледище на техниките за влияние той е белязан със значителна манипулация по-скоро на връзката, отколкото на контрола. Авторитетът е по-скоро договорен, а не принудителен. Акцентът е върху емпатията, а не върху нормативната стабилност. Мъжките и женските роли са по-слабо диференцирани, отколкото в предшестващите стилове. Родителите признават обширната роля на училището, на телевизията и на приятелите, които впрочем са канени много често. Кооперацията с децата е много по-слаба отколкото при матерналистите, акцентът е определено върху независимостта.
Важно е да се подчертае, че типът семейна връзка и възпитателният стил съставляват две променливи, построени отделно. Първият е построен на базата на степента на автономия и отвореност към външния свят, която показват участниците, вторият се съобразява със стиловете на отношение между родители и деца. Тази независимост при построяването им е нужна, от една страна, за верификация на хипотезата, според която възпитателните стилове зависят от видовите връзки на ние-семейството, и от друга страна за да се оцени влиянието на възпитателния стил независимо от вида на връзката.
Възпитателни стилове според възпитателната среда
|
Статусен стил % |
Матерналистки стил % |
Договорен стил % |
|
| Популистки среди
Средни кадри Висши кадри
Университетски кадри и свободни професии |
49 53 31
12 |
29 17 19
12 |
22 30 50
76
|
Възпитателни стилове според типа семейна връзка
|
|
Статусен стил % |
Матерналистки стил % |
Договорен стил % |
| Бастион
Паралелен
Съратничество
Асоциация |
64
40
38
27 |
24
30
24
11 |
12
30
38
62
|
Проблемът за родителските грешки има както теоретично, така и практическо значение. Той заема централно място в психолого-педагогическия аспект на темата за семейството като основен фактор, защото деформиращото влияние на семейството започва именно с родителските грешки.
Родителските грешки са важна съдържателна и функционална характеристика на семейното възпитание и представляват безспорен научен интерес, още повече, че те и досега не са задълбочено изследвани – теоретично и емпирично.
Няма семейство, в което – независимо от образованието и социалното положение – родителите да не допускат някакви грешки. Дори педагозите и психолозите не са застраховани пред тях.
Родителските грешки могат да се разглеждат и като предпоставка за противоправното поведение на децата, и като устойчива характеристика на поведението на родителите.
Родителите по правило са убедени, че не допускат грешки. Според тях грешат учителите, инспекторите от ДПС, съдиите. Могат да сгрешат дори собствените им деца, но не и самите те. Трудно е такива родители да бъдат убедени, че не само допускат грешки, но че с тези свои грешки са тласнали децата си към наказуемо от закона нарушение на социалните норми. Още по-трудно е да осъзнаят тези грешки, а най-трудно – да променят поведението си.
Родителските грешки са обусловени от:
- Педагогическата култура на родителите – в случая от възгледите им за семейното възпитание, за неговата цел, задачи и методи;
- От личностните им особености – от това доколко познават децата си;
- И далече не на последно място – от това, в какви семейства са израснали самите те и какви са били отношенията с родителите им;
И така – грешките на родителите са свързани както с битието им на възрастни и ролята им на родители, така и с битието и ролята им на деца.
Кои са най-типичните грешки при родителите на непълнолетните? Това е преди всичко пълното разминаване в изискванията на двамата родители.
Как може да бъде обяснено това?
Разминаването в изискванията води до нарушаване на душевния комфорт на детето. Нещо повече, създава у него несигурност и раздвоеност. Детето просто не знае кого да слуша.
Освен това всеки от родителите преценява поведението на детето съобразно своите изисквания и тъй като това поведение не съвпада – изцяло или частично – с тези изисквания, родителят е винаги недоволен и винаги обвиняващ, а детето се оказва винаги виновно.
Какви са последиците?
Отначало детето страда от противоречивостта на ситуацията и търси компромисно решение, дори се старае да помири родителите си и да ги приближи един към друг. Убедило се, че това е невъзможно, то започва да се възползва от ситуацията, докато стига до това открито да манипулира родителите си.
В повечето случаи манипулирането е свързано с джобните пари, с купуването на вещи, с т.нар. “свобода и право да живее модерно и съвременно”. Родителите постепенно не само губят авторитет, а се превръщат и в обект на насилие от негова страна по отношение ползване на материалните им средства, а недоволното им дете започва и да ги измъчва, често пъти не само психично.
Специфично за тези семейства е това, че надценяват влиянието на приятелите на детето и подценяват собственото си влияние. Според тях приятелите са виновни и за слабия успех, и за отсъствията, и за лошата дисциплина и за противоправните деяния на децата им. Те просто са подведени, а самите родители са безсилни да променят положението.
Според изследването на А. Бъчев – “За психологическите характеристики на взаимоотношенията “деца-родители” в семействата на непълнолетните правонарушители” – приятелите са и основната причина за конфликти между децата и родителите в тези семейства, толкова силно изразена, че през нея се пречупват останалите причини от лошия успех и бягството от домашни задължения.
Друга типична грешка е резкият преход от една крайна към друга крайна позиция в рамките на семейството, от прекалена строгост към прекален либерализъм.
Причините за това, в каква посока ще бъде направен преходът, са различни.
В първия случай “инициатор” е детето. “Сплашващите действия”, т.е. протестът обикновено се изразява в бягство от къщи. Практиката показва успешността на тази тактика и пълна загуба на по-нататъшен родителски контрол над поведението на детето.
Сплашващи действия от страна на родителите най-често се наблюдават, когато бъде регистрирано в ДПС или от родителите бъде потърсена отговорност за поведението му. В този случай те обикновено се ориентират към крайни, нетърпящи възражение изисквания и настояват за безпрекословното им изпълнение. И понеже в отговор идва детската съпротива, те преминават към насилие – най-често физическо.
Често пъти родителите изобщо нямат представа колко неправилно от педагогическа гледна точка е поведението им. За тях то е символ на родителския дълг и родителската любов се основава изцяло на алтруизма. То обаче може да има и подчертано егоистична насоченост, която намира израз в преднамерено избрана родителска позиция – позицията на “мирно съвместно съществуване”. Самото ù название подсказва, че в семейството се обособяват два отделни свята – на възрастните и детето – и “границата” между тях е непроходима. По думите на родителите това е израз на доверие в детето, начин то да израсне самостоятелно, “да се научи да се оправя само в живота”. Всъщност то е удобна маска на тяхната незаинтересованост, на нежеланието им да нарушат собственото си спокойствие, да се “товарят” с детските проблеми.
В основата на родителските грешки е мистификацията. Тя е пряко внушение от родителите на децата какви са , от какво се нуждаят, в какво вярват. И всичко това при пълно игнориране на интересите, особеностите и желанията на детето. Има две основни форми: приписване и инвалидация. Приписването на свой ред има 2 разновидности – приписване на положителни и приписване на отрицателни характеристики. Инвалидацията представлява “принудително обезценяване на гледната точка на детето, на неговите планове, намерения, интереси”.
Какво ще бъде приписано на детето и какво ще бъде принудително обезценено?
Това зависи преди всичко от самите родители: от ценностната им система, от нравственият им облик, от цялостната им личностна позиция.
Не може, например, да се очаква, че родител с егоистична нагласа ще припише състраданието и безкористната помощ като положителни качества на детето си. Точно обратното, от негова гледна точка те са недъзи и ще бъдат приписано именно като недъзи. Влияние имат също намеренията и плановете на родителите за детето от представата, която са си изградили за неговия облик и неговото бъдеще.
Важна детерминанта е и типът социална ориентация на семейството.
Така например в “недоверчивото семейство” на детето се приписват предимно положителни качества, а обект на инвалидация е доверието към хората.
При “хитрото семейство” се инвалидират трудолюбието, принципността, честността, нравствените и правните норми.
В “лекомисленото семейство” обект на обезценяване е всичко, което противоречи на принципа “живей ден за ден” и изисква усилия, постоянство и воля.
За “побойническото семейство” най-съществено е да властваш със сила. Коректността и уважението тук не са ценности, а наличието им се хиперболизира и се приписва като слабости.
С това проблемът за родителските грешки съвсем не се изчерпва. Напротив, става все по-очевидна неговата сложност, многоаспектност и значимост.
